В името на Отца и Сина и Светия Дух.

В античния мит за прекрасния младеж Нарцис се разказва как веднъж той видял лицето си, отразено в прозрачната неподвижна вода на езерото. Красотата на собственото му лице така поразила Нарцис, че той се влюбил в отражението си и забравяйки за сън и храна, стоял дни и нощи на брега, любувайки се на себе си. Краят на тази история, както е известно, е ужасен: нещастникът просто умрял от тъга.

Това, което се случи на 28 ноември в Изник (някогашната Никея), в града, където е бил съставен Никейският Символ на вярата, където отците на Събора мъжествено отсичали всяко изопачаване на истината, би трябвало да бъде едно празнично събитие, внушаващо трепет и отговорност пред Бога и Неговата Църква.

Като я видя Иисус, повика я и рече й: жено, освобождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея; и тя веднага се изправи и славеше Бога (Лук. 13:12–13).

Иисус Христос поучавал в една от еврейските синагоги в събота. Там имало жена, която осемнадесет години страдала от немощен дух; тя била прегърбена и не можела да стои изправена. Иисус, като я видял, повикал я и ѝ казал: жено, освобождаваш се от недъга си. „И сложи ръцете Си върху нея; и тя веднага се изправи и славеше Бога” (Лук. 13:13).

Ангели, вхождение Пречистыя зряще, удивишася^[1].

При спомена за въвеждането на Пресвета Богородица в храма ми идват на ум мисли относно нашето влизане в Божия храм. Колко ли би трябвало да се чудят ангелите, когато виждат как някои християни влизат Божия дом.

«Какво да направя? Няма де да събера плодовете си» (Лк. 12:17).

Кратка е притчата, разказана от Господ в днес прочетеното Евангелие, но затова пък колко многозначителна.

„За кого Ме мисли народът?” (Лука 9:18) – попитал Господ учениците Си. В отговор апостолите започнали да предават разпространените сред народа мнения за Него, като всички тези мнения отразявали съответните тогавашни представи за Неговата личност: едни казвали, че това е Иоан Кръстител, други – че е Илия, други пък, че е някой от древните пророци, който е възкръснал.

Веднъж един еврейски законник пристъпил към Иисуса Христа и изкушавайки Го, запитал: «Какво да направя, за да наследя живот вечен?» – Спасителят му казал: «В Закона що е писано? Как четеш?» – Законникът отговорил: «Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всич­ката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си». – Господ Иисус му рекъл: «Право отговори; тъй постъпвай, и ще бъдеш жив».

Ала законникът, като искал да се оправдае, запитал: «А кой е моят ближен?» – Господ му отговорил с Притчата за милосърд­ния самарянин, която чухте от днес прочетеното литургийно свето евангелие (Лук. 10:25–37). Ще я предам със свои думи.

Ползата от скърбите

Дано ни помогне Господ да следим себе си (т. е. да се самонаблюдаваме) и от нашите сегашни и минали слабости (грехове) да придобием богатството на смирението, което мо­же и при липса на добри дела да ни прехранва и поддържа…

Всеки православен пастир, всеки свещеник знае колко леко и колко радостно е да се благовести на Божия народ словото на спасението. И опитни богослови, и простодушни хора, и почтени старци, и млади йереи поне веднъж в пастирската си практика са преживявали състоянието на това радостно единение с цялото си паство, когато в стопления от обща молитва храм „с едни уста и едно сърце“ Божият народ и Божият йерей изповядват вярата си и наистина стават семейство, стават общност.

Из доклада на свт. Иоан Шанхайски пред Втория всезадграничен събор на РПЗЦ (1938 г.)

Предлагаме на вниманието на читателите част от доклада на еп. Иоан (Максимович), озаглавен „Положението на Православната Църква след войната”, произнесен пред Втория всезадграничен събор на РПЗЦ, състоял се в Сремски Карловци през август 1938 г., която част е посветена на състоянието на Цариградската патриаршия.

***

Голямата война, която разтърси всички държавни и културни основи на огромна част от земното кълбо и даде нова насока в историята на много народи и държави, разбира се, остави тежък отпечатък и върху положението на Православната Църква. Едни поместни църкви получиха възможност по-свободно и по-добре да се развиват във вътрешен и външен план, други се оказаха сред гонения, раздирани в същото време и от вътрешни смутове. Изобщо Православната Църква днес е подложена на сериозно изпитание и преживява най-тежкия период от своето съществуване в света.

„И целият народ от Гадаринската околност Го молеше да си отиде от тях; понеже бяха обзети от голям страх” (Лк. 8:37).

Благочестиви християни! Целият народ на Гадаринската страна взел да моли Иисус Христос да си иде от тях, защото всички били обзети от голям страх.

Ще попитате: Какво породило у гадаринските жители такъв извънмерен страх. Нима той бил предизвикан от това, че нашият Господ Иисус Христос изгонил легион бесове от един нещастен човек? Но това би трябвало да предизвика още по-голяма любов към Него, защото Той поради безкрайното си милосърдие излекувал човек, който от много дълго време не се обличал в дреха и не живеел в дом, а на гробищата, и бил гонен по гори и пущинаци, по градове и села, предизвиквайки страх и ужас в околните жители.

Тъй като Христос вършил и претърпявал всичко за наше назидание, то затова и допуснал да бъден отведен в пустинята (Мат. 4:1-10) и да влезе в борба с дявола, за да може никой от кръстените, ако му се случи след кръщението да претърпява още по-големи от предишните изкушения, да не се смущава от тях като от нещо неочаквано, а да претърпява мъжествено всяко изкушение като нещо обикновено. Получил си оръжие не за да си почиваш, а за да се сражаваш. Ето защо и Бог допуска да бъдеш сполитан от изкушения.

Тази притча показва, че тези, които са живели не както се полага, ще се осъзнаят, но вече няма да имат възможност да поправят своето положение. Очите им ще се отворят и те ясно ще виждат в какво се състои истината.

Някои питат защо поменаваме починалите? Защото това ни е заповядано да вършим. А че ни е заповядано, вижда се от това, че никога не е имало време, когато в Божията Църква да не се е извършвало такова поменаване. Значи това идва от апостолите и от Самия Господ.

Нашите умници обаче навсякъде си пъхат носа и викат: "защо, защо?" На такъв му дайте с вяра едно „перване по носа”, и ще миряса.

Евангелското четиво, което вие, възлюбени братя, току-що чухте, няма нужда от обяснение. Необходимо е само увещание. Защото човешката немощ не се наема да изяснява това четиво, което е изяснено от Самата истина.