Стенопис с изображения на древногръцки философи
в един от манастирите на Метеора

Блаженият апостол Павел в Посланието до коринтските жители, чиято страна била съседна на страната наричана Лакония, тъй възвестява: „Мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога” (1 Кор. 3:19), и истинно е това, което е казал. Защото, струва ми се, тази премъдрост е получила начало от падението на ангелите и затова философите, излагайки своите учения, не са съгласни помежду си нито в словата, нито в мислите.

Тъй едни от тях човешката душа признават за огън, като Демокрит; други – за въздух, като стоиците; другите - за ум, други - за движение, като Хераклит; други - за изпарение, други - за сила, изтичаща от звездите; други - за число надарено със сила на движение, като Питагор; други - за раждаща вода, като Ипон; други - за една от стихиите; други - за хармония, като Динарх; други - за кръв, като Критий; други - за дух, други - за единица, като Питагор:  древните мислят различно. Колко много мнения има по този въпрос! Колко разсъждения на философи и софисти, които повече спорят помежду си, отколкото да намират истината!

Но нека те са несъгласни помежду си относно душата, но поне съгласно ли учат по другите въпроси? Между другото, един признава удоволствието за благо за душата, друг – за зло, друг - за нещо средно между добро и зло. После едни говорят, че природата на душата е безсмъртна, други - че е смъртна, трети - че тя съществува за кратко време; едни я принизяват до животинско състояние, други я разлагат на атоми; едни твърдят, че тя се заселва в тяло три пъти, други й определят странстване в продължение на три хиляди години: те, които и сами не живеят дори сто години, обещават на душата три хиляди години съществуване!

Как да наречем тези мнения? Не са ли те химера, както ми се струва, или глупост, или безумие, или нелепост, или всичко това взето заедно? Ако те са намерили някаква истина, то да биха мислили еднакво или да говорят съгласно един с друг. Тогава и аз охотно бих се съгласил с тях. Но когато те разкъсват душата, като я превръщат един в едно естество, друг – в друго, и я подлагат на различни веществени преобразования, то аз признавам, че такива преобразования пораждат у мен отвращение.

Ту съм безсмъртен и се радвам, ту съм смъртен и плача, ту ме разлагат на атоми, ставам вода, превръщам се във въздух, ставам огън, ту не съм нито въздух, нито огън, но от мен правят звяр, или ме превръщат в риба и аз ставам брат на делфините. Гледайки себе си, изпадам в ужас от своето тяло, не знаейки как да го нарека, човек или куче, или вълк, или бик, или птица, или дракон, или химера. Любителите на мъдростта ме превръщат във всякакъв род животни, в земни, водни, летящи, диви или домашни, неми или издаващи звуци, безсловесни или разумни. Аз плувам, летя, нося се из въздуха, пълзя, бягам, седя. Явява се накрая Емпедокъл и ме превръща в растение.

Ако философите си противоречат така в учението за душата на човека, толкова повече те не биха могли да ни кажат истината за боговете или света. Те са тъй смели, за да не кажа безразсъдни. Не бидейки в състояние да постигнат естеството на собствената си душа, изследват природата на самите богове и не познавайки собственото си тяло, изтощават се в усилията да познаят естеството на света.

Относно началата на природата те извънредно силно си противоречат един с друг. Ако бих се срещнал с Анаксагор, той би започнал да ме учи, ето какво: Начало на всички неща е нашият ум, той е виновник и господар на всичко. Той привежда безпорядъка в порядък, дава движение на неподвижното, разделя смесеното, неустроеното устройва.

Това учение на Анаксагор ми харесва и аз напълно се съгласявам с неговите мисли. Но срещу него въстават Мелис и Парменид. Последният в поетични стихове възвестява, че съществуващото е единно, вечно, безпределно, неподвижно и съвършено тъждествено на себе си. Аз отново, без да зная защо, се съгласявам с това учение и Парменид измества от моята душа Анаксагор.

Когато ми се струва, че вече съм намерил надеждна опора в мислите си, появява се на свой ред Анаксимен с друго учение. Казвам ти, крещи той, че всичко е въздух. Ако го сгъстиш и концентрираш, образува се вода, а ако го разшириш – получава се ефир и огън. При връщането си в естественото си състояние той става чист въздух, а сгъстявайки се, видоизменя се. Отново минавам на страната на това мнение и вече харесвам Анаксимен.

Но против това въстава Емпедокъл и изскачащ със страховит вид от дълбините на Етна, гръмко възвестява: начало на всичко е ненавистта и любовта. Последната съединява, а първата разделя. От тяхната борба произлиза всичко. По мое мнение те са сходни помежду си и несходни, безпределни са и имат предел, те са вечни и временни.

Прекрасно, Емпедокле! Тръгвам след теб, ако ще и в самото гърло на Етна. Но от другата страна стои Протагор и ме удържа, казвайки: Предел и мяра на всички неща е човекът. Действително съществува това, което подлежи на чувствата (сетивата), а което не подлежи на тях, всъщност не съществува.

Прелъстен от тези думи на Протагор, аз съм възхитен от това, че той всичко, или поне по-голямата част от нещата, поставя в зависимост от човека. Но от друга страна Талес ми предлага истината, твърдейки, че начало на всичко е водата, всичко се образува от влага, и самата земя плува върху вода. Защо да не повярвам на Талес, най-древния от йонийските философи? Но неговият съотечественик Анаксимандър казва, че преди водата съществува вечното движение и чрез него едно нещо възниква, а друго се разрушава. И тъй, трябва да повярвам на Анаксимандър.

Но от друга страна, не се ли ползва с голяма слава Архелай, който за начало на всичко посочва топлината и студа? Но с него не е съгласен красноречивият Платон, твърдейки, че началото на всичко съществуващо е Бог, материята и идеята. Сега вече съм напълно убеден. Защото мога ли да не мисля съгласно с философа, който измислил колесницата на Юпитер?

Но зад него стои неговият ученик Аристотел, който завижда на своя учител за създаването на колесницата. Той посочва две начала: първото – деятелно, второто – страдателно. Според него деятелното начало, което не подлежи на действието на другите неща, е ефирът, а страдателното начало има четири качества: сухота, влажност, топлина и студенина като от взаимното тяхно преобразуване произтича възникването и унищожаването на нещата.

Аз вече се уморих да се лутам в мислите си насам и натам. Ще се спра на мнението на Аристотел и вече никакво друго учение няма да ме разтревожи.

Но що да сторя? Душата ми нападат старци, които са по-древни от споменатите философи. Ферекид твърди, че началото на всички неща са Зевс, Хтония и Кронос. Зевс е ефирът, Хтония – земята, Кронос – времето. Ефирът е деятелното начало, земята – страдателното, а времето е това, в което протича всичко. Но и тези старци спорят помежду си. Левкип смята всичко това за глупост и твърди, че началата на всички неща са безпределни, вечно движими и безкрайно малки и че най-тънкото от тях, издигайки се нагоре, образува огъня и въздуха, а твърдите се спускат надолу и съставят водата и земята.

Докога ще приемам такива учения и на нищо истинно няма да се науча? Нима ще ме освободи от заблудите Демокрит, откривайки, че началото на всички неща е съществуващото и несъществуващото, че съществуващото е пълнота, а несъществуващото – пустота и че пълнотата произвежда всичко в пустотата или чрез превръщания, или чрез фигури.

Като че ли съм готов да се съглася с добрия Демокрит и заедно с него да се посмея. Но ме отвлича плачещият Хераклит, твърдейки, че началото на всичко е огънят, който има две състояния: разредено и сгъстено. Първото е деятелно, второто – страдателно. Първото съединява, второто разделя.

Ала стига ми вече, свят ми се зави от толкова много начала. А ето че също и Епикур ме приканва да не пренебрегвам неговото прекрасно учение за атомите и пустотата, тъй като всичко произлиза и се унищожава от тяхното многоразлично и многообразно съединение.

Не ще ти противореча, прекрасни Епикуре, но над твоето учение се присмива Клеант, подавайки глава от кладенеца. Ще почерпя от него истината за началата на всички неща, за Бога и за материята и ще заявя, че земята се превръща във вода, а водата във въздух, че въздухът се издига нагоре, а огънят се намира в окръжността на земята, че по целия свят е разлята душа, частица от която одушевява и нас.

Независимо от многобройността на тези философи, друга тълпа връхлита върху ми откъм Либия. Карнеад и Клитомах и всички техни последователи разбиват ученията на всички други философи, като твърдят, че природата на нещата е непостижима и че към истината винаги са примесва някаква лъжа. Какво да правя след толкова продължителни, изтощителни изследвания? Как да освободя ума си от такова множество мнения? Ако нищо не може да бъде постигнато с ума, тогава истината е отдалечена от хората, а прословутата философия по-скоро тича след сенки, отколкото да обладава знание за нещата.

Но ето че други философи от древното поколение – Питагор и неговите сънародници, важни и мълчаливи, ми преподават други учения като някакви тайни. Начало на всички неща е единицата. От нейните разнообразни форми и числа произхождат стихиите. Числото и формата на стихиите са следните: Огънят се състои от двадесет и четири правоъгълни триъгълника и се заключава в четири равни страни, всяка от която се състои от шест правоъгълни триъгълника, тъй че той се уподобява на пирамида.

Въздухът се състои от четиридесет и осем правоъгълни триъгълника и се заключава в осем равни страни. Него го сравняват с фигура с осем стени, която съдържа осем равностранни триъгълника, всеки от които се разделя на шест прави ъгъла. По този начин се получават всичко четиридесет и осем ъгъла.

Водата пък е съставена от двадесет триъгълника и я сравняват с двадесетостенна фигура, състояща се от сто и двадесет еднакви равностранни триъгълника. Ефирът е съставен от дванадесет равностранни петоъгълника и е подобен на дванадесетостенна фигура, състояща се от сто и двадесет триъгълника. Земята е съставена от четиридесет и осем триъгълника и се заключава от шест равностранни четириъгълника като така има вид на куб, защото кубът се състои от шест четириъгълника, всеки от които има четири триъгълника, тъй че всичките триъгълници са на брой двадесет и четири.

Така измерва света Питагор. Аз отново съм вдъхновен и презрял отечеството, жената и децата си и без да се грижа за нищо друго, възнасям се в самия ефир, взел за мерило лакът от Питагор, започвам да измервам огъня. Измерването на Зевс вече не е достатъчно. Ако на небето не се възнесе такова важно същество и такава велика душа, тоест аз, и не измери ефира, то пропада и владичеството на Зевс.

Измерил ефира и съобщил на Зевс колко ъгъла има огънят, аз слизам от небето, ям маслини, смокини и плодове, след това преминавам към водата и нея, влажната стихия, започвам да измервам с лакът, пръст и полупръст, също и нейната дълбочина, за да може и Посейдон да узнае от мен колко голямо е морето, над което той властва. Аз и цялата земя обхождам в един ден, изследвайки нейното количество и форма, защото съм напълно уверен, че от такова велико и чудно същество като мен не ще се изплъзне и една педя от вселената. Освен това аз научавам дори колко са звездите на небето и колко са животните на земята и като сложа всичко на везни, лесно мога да узная теглото на всичко. Натруфена с такива познания моята душа като че става владетелка на целия свят.

Но Епикур се привежда към мен, казвайки: ти, друже, измери само един от световете, а между другото световете са множество и всички те са безпределни. Вследствие на това, аз съм принуден да говоря за множество различни небеса, за множество различни ефири и запасен с необходимите продоволствия за няколко дни, без ни най-малко да се бавя, започвам да странствам по световете на Епикур. С лекота прелитам през пределите на Тетис и Океан и пристигайки в новия свят като в друга страна, за няколко дни измервам всичко. Оттук се пренасям в трети свят, след това – в четвърти, в пети, в десети, в стотния, в хилядния, и къде най-накрая?

Всичко това е мрак на невежеството, черна измама, безкрайно заблуждение, непълно разбиране, непроницаемо неведение. Остава да изброя самите атоми, от които е образувано това множество светове, за да не пропусна нищо в своето изследване, особено когато се касае за толкова необходими и полезни неща, от които зависи благосъстоянието на домовете и градовете.

Всичко това казах, за да стане видно как философите си противоречат един на друг в мненията, как изследванията им се губят в безкрайността, без никъде да могат да спрат и колко недостижима и безполезна е целта на техните усилия – цел, която не се оправдава нито от очевидността, нито от здравия разум.

Сочинения древних христианских апологетов. Пер. П. Преображенского, СПб, 1895

Превод: прот. Божидар Главев