Светител Киприян пише, че разколниците „дори да са били предадени на мъчения, да са изгорели в огън или да са предали духа си, бидейки хвърлени за изяждане от зверовете, дори и тогава това няма да бъде за тях венец на вярата, а ще бъде наказание за вероломството, не ще бъде славен завършек на благочестивия подвиг, а изход на отчаянието.” (Священномученик Киприан Карфагенский. Книга о единстве Церкви.) Дори и разколниците да са претърпели същите страдания, каквито и християнските мъченици по време на гоненията от езическите царе, дори да са били горени на бавен огън или хвърляни на дивите зверове, дори тогава тяхната кръв няма да стане за тях царствена мантия на победители. Огънят, изгарящ техните тела, няма да може да очисти сърцата им от греха на духовната гордост; зъбите на зверовете няма да се явят за тях белег за спасение, пред който Херувимът, охраняващ вратите на Едем, ще отпусне меча си.

Мъченичеството е печат на непоколебимата вярност. А разколниците се оказват верни до кръв и до смърт на греха на отстъпничеството, значи – верни на сатаната. Демонът е самоубиец, неговото битие е вечно продължаваща смърт. Разколникът, ако не се покае, е също такъв самоубиец, защото той е повторил греха на демона – отпадането от Църквата.

Мъченичеството за разколника се явява не второ Кръщение, а смъртна агония и начало на вечни мъки. За него би било по-малко зло, ако по време на гоненията би се отрекъл от своята вяра – от лъжовния образ на Христа (а на практика от антихриста, който, борейки се с Църквата си присвоява името на Христа). Може би в останалото време от живота си този отстъпник от Църквата би принесъл покаяние за греха на разкола, а после и за идолопоклонството и, смирявайки своя дух, би се примирил и с Майката Църква, която преди това е ругаел, наричайки я блудница, и в лицето на която плюел, клеветейки я. Но приел смърт заради своето лъжовно изповедание, разколникът с гордо вдигната глава ще се отправи към преизподнята за да бъде пир за демоните. Ангелите се радват за смъртта на мъчениците и възнасят душите им към райските обители, но се отвръщат от мъченическа смърт на разколника като от въжето на което се обесил Иуда.

Може ли да угоди на Бога този, който, прославяйки с устата си Христа, в същото време вбива клина на разкола в Неговото Тяло – Църквата? Нима може да угоди на царя онзи, който му се покланя като на владетел и в същото време безсрамно разкъсва одеждата на неговата невеста? Нима се награждава воин, който обръща оръжието си срещу своите събратя?

Свещеномъченик Киприян пише: „Такъв като тях може да бъде умъртвен, но да бъде увенчан - не може” (Пак там). Мнозина отиват на смърт заради лъжовни идеи, а още повече са онези, които погиват заради страстите си. У разколниците са съединени тези два гряха: те отдават живота си, възлагайки го върху лъжливия олтар на лъжливия бог, въздигнат извън пределите на царството на Църквата, но разколът им осигурява възможността да осъществят и най-гибелната страст – духовната гордост. Разколникът умира без любов към Бога, без любовта, това дивно цвете, произрастващо от корена на смирението. Разколникът умира горд от себе си. Венец за мъчениците е Божията благодат. Благодатта и вероломството изобщо не могат да се съединят.

Куполът на християнския храм символизира духовното небе, затова отвътре по него често са изписани изображения на различни по големина звезди. Душата на този, който е презрял Църквата и е напуснал нейния покров, навеки се лишава от надеждата да бъде сред тези звезди на духовното небе. Както е невъзможно да се спаси човек без Христа, така е невъзможно да се спаси без Църквата. Който си мисли, че със своя подвиг или с ревността си може да замени нейната благодат, такъв е подобен на човек, който си мисли, че като размаха ръце може да полети към небето.

Светител Киприян, посочвайки думите на Спасителя, че в любовта към Бога и към хората се съдържа, като в съкратен вид цялото Свещено Писание, ни разкрива нравствената бездна на разкола. Той категорично твърди, че в разкола няма и не може да има любов, защото истинската любов се стреми към единство: „Как съблюдава единството, каква любов съхранява или как си представя любовта този, който, предавайки се на поривите на раздора, разсича Църквата, разрушава вярата, нарушава мира, изкоренява любовта, осквернява Тайнството”. (Пак там, стр. 190)

Гордостта изсушава любовта. Разколникът е поставил себе си за съдия на Църквата и е произнесъл над нея сурова присъда. Доскорошни братя по вяра изведнъж за него станали „невежи и заблудени хора”. Любовта е особен дар на Божията благодат. Който е загубил благодатта, той е загубил истинската любов. Разколникът, ще повторим, приема за любов своето разпалено въображение, гласа на кръвта и страстните емоции, но за духовна любов, по думите на свещеномъченик Киприян, той дори да помисли не може.

Светите отци наричали гордия сатана „древното зло”. Свети Киприян използва кажи-речи същите думи за разколниците: „Отдавна… започнало това зло” (Пак там), а апостол Иоан Богослов в едно от своите послания пише, че предстоятелят на една от християнските общини се възгордял дотолкова, че не само не приемал него самия (тоест апостол Иоан) и неговите ученици, но повдигнал и гонение срещу тях (вж.: 3 Ин. 1:9-10). Апостол Иуда сравнява хората, които не са опазили единството на вярата, хора, които презират началниците и хулят властта (Иуда 1:8), с падналите духове, напуснали местата си.

Само че, макар „древният дракон” да увлякъл след себе си една трета от ангелите, след тази световна трагедия, потресла целия космос, нито един от устоялите в истината светли духове вече не падал и не бил прелъстен. Що се касае до човечеството, то злото и грехът на земята се разпространяват все повече и повече и адът поглъща в своята бездънна паст нови и нови жертви. Любовта, която обединява хората оскъднява и намалява, както извори сред палещите пясъци на пустинята. Грехът не може да обединява, той само разделя, разкъсва и раздробява, отчуждавайки човек от човека.

Разколи и ереси увличат все повече и повече хора – така пред очите на всички нараства лавината, която се стоварва от планинските височини. Разколът се превръща в едно от апокалиптичните бедствия – горчива чаша на злото, изливана на земята. Особено много разколи и разделения ще има при края на времената. Разколът е не само еклесиологическа, но и психологическа ерес. Свети Киприян привежда думите на апостол Павел: „Ще настанат усилни времена…човеците ще бъдат самолюбци… (2 Тим. 3:1-2) (нататък се изреждат душевните качества на отстъпниците). Една от причините за разкола е нараненото самолюбие. Всеки разколник смята, че той е несправедливо пренебрегнат и обиден, че неговите бляскави дарования му дават право на особено място в Църквата, от което несправедливо го лишават. Но не може всички наведнъж да бъдат първи: не може всички, които желаят тази чест да се сместят и да седнат в креслото на предстоятеля. Самолюбивият човек ненавижда висшестоящия, завижда на равностоящите и презира низшестоящите. В сърцето си той вече се е отчуждил от братята, убил е любовта към тях, още преди да стане разколник.

Думите на апостол Павел за развращението в последните времена (вж.: 2 Тим. 3:1-9) свещеномъченик Киприян отнася преди всичко към разколниците. Разколниците, противостоящи на Църквата и нейната йерархия са подобни на египетските влъхви Ианий и Иамврий, които фараонът (образът на демона) пратил на борба с Моисей.

В 3-та глава на Първото послание на „апостола на езичниците” до Тимотей подробно се разглеждат психологическите основания на разкола, тези страсти, които подриват вярата в Църквата, както термити подкопават сграда. Термитите на огромни пасажи ден и нощ непрестанно подкопават подземните основи и зданието външно съвсем здраво неочаквано се срутва като че под собствената си тежест.

Апостол Павел пише, че тези хора са „невежи във вярата” (2 Тим. 3:8); тук вярата се разглежда като вътрешна интуиция – способност да се прониква в духовния свят и умение да се отличава в този свят светлината от тъмнината, истината от лъжата. Сред разколниците и еретиците от древни и нови времена имало хора притежаващи огромна ерудиция – Ориген, блестящ с познанията си философ, Аполинарий, известен с личното си подвижничество, Полихроний и Несторий – с красноречието си, Арий – с екзегетическите си трудове, Теодор Мопсуестийски и т. н. Но те, не бидейки включени във вътрешния живот на Църквата, не покорили на нея своя ум, оказали се подобни на безумец, нанасящ с остър меч рани сам на себе си, мислейки при това, че поразява враговете си.

Вярата не е само „сума теология”, а преди всичко способност за общение с Бога, това, което ние наричаме контакт, възможен само в Църквата и чрез Църквата. Каквито и външни знания да притежава разколникът, той винаги ще лъже относно вярата, също както човек, притежаващ силен глас, но лишен от слух, който, ако запее, ще издава само рев подобен на магаре. По думите на св. ап. Павел, тези хора „наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли” (ср.: 2 Тим. 3:5). Апостолът предвъзвестява, че „безумието им ще се открие пред всички” (2 Тим. 3:9). Според мисълта на св. Киприян Картагенски разколът прави явно това безумие така, както абсцесът дава да се разбере, че в кръвта вече е имало отрова.

Свети Киприян пише: „Предсказаното [от апостол Павел] се изпълнява и с приближаването на края на времената се явяват такива хора и настъпват такива времена” (Пак там, стр. 191). От Свещеното Писание знаем за два потопа: воден – по времето на Ной, и огнен – имащ да стане при края на света. И единият и другият са предшествани от друг потоп, потопът на нечестието и греха, достигнали необикновени размери. Може да се каже, че потопът на греха се материализира в световни катастрофи и катаклизми. Православните храмове остават островчета сред този потоп, буквално като планински височини, които все още се извисяват над тъмната бушуваща стихия. Но демонът като стратег обмисля плана на войната: демонът иска да разруши стените на Православието отвътре, затова, ще повторим, разколът е подобен на вътрешен метеж в обсадена крепост. Нейните защитници са принудени да се борят и с външните и с вътрешните врагове.

Пророчествата се сбъдват пред очите ни. Затова събитията предсказани от апостолите трябва да укрепяват нашата вяра. Ако нямаше разколи, това би означавало, че апостолите са сбъркали, но апостолите ясно са посочили надвисналата над нас опасност и са заповядали на християните да се отдалечават от хора, носещи разделение: „От такива се отвръщай!” (2 Тим. 3:5). „Моля ви, бягайте на далеч от такива хора и като смъртоносна зараза отделяйте от себе си и от слуха си пагубните разговори с тях, както е писано: … „не слушай речта на нечестивия” (Сир. 28:28)”, казва св. Киприян Картагенски (Пак там). Колкото и да ни е жал за болния, поразен от смъртоносна заразна болест, към неговия одър трябва да се приближава само опитен лекар, който може да помогне (ако все още има надежда) и при това да спази мярата на предпазливостта.

Други хора няма да принесат полза на болния, а доближавайки го, само ще се заразят от него, ще възприемат невидима отрова дори само чрез диханието му. Светител Киприян казва, че трябва не просто да се отдалечаваме, но и да „бягаме от всеки отделил се от Църквата” (Пак там). Разколникът е „враг на светия олтар, въставащ срещу Христовата Жертва, изменник по отношение на вярата, а по отношение на благочестието – светотатец; непокорен раб… презрял епископите и отстранил се от Божиите свещеници, той дръзва да устройва друг олтар… и чрез лъжовни жертвоприношения осквернява истината на Господнята Жертва” (Пак там, стр. 191-192).

По-нататък свещеномъченикът припомня наказанието, постигнало разколниците на Ветхозаветната Църква – Корей, Датан и Авирон: те живи били погълнати от земята, а съучастниците на разкола били изпепелени от огън. Преди това Моисей и Аарон заповядали на народа да се дръпне от шатрите на бунтовниците; тези, които послушали се спасили, а които останали с тях – погинали (вж.: Числа 16:1-35). Разтворилата се земя означава преизподнята, а пламъкът – вечните мъки на ада.

Свети Киприян пише: „… нека това крайно вероломство не ни смущава и разколебава” (Пак там. стр. 191). Вчерашният приятел днес вече ни е станал враг. Този, с когото вчера сме стояли до Престола, го е напуснал, както дезертьор по време на бой напуска знамето на полка, пред което е давал клетва и което е бил длъжен да защитава до смърт. Този, с когото неотдавна сме се причащавали от една чаша, сега отрича Тайнствата на Църквата и за него тази страшна тайнствена Чаша вече не е по-свята от кухненската посуда. Някои съвременни разколници се боят да кажат това направо: едни от тях заявяват, че не знаят дали в Църквата има благодат, но тогава защо са си отишли от Църквата? Други казват, че може би в Църквата съществува благодат, но по-малка от тази в тяхната община. Само че в такъв случай те застават на икуменически позиции: говорейки за различните вероизповедания като за клонове на общия ствол на християнството, те извършват това, против което сами горещо са въставали и с ненавистта си към което са оправдавали своя разкол – така противоположностите се събират в едно. Но на практика, отричайки Църквата, те отричат благодатта, действаща в нея и затова, отвръщайки се от Престола, те отхвърлят Този, Който пребивава върху него.

Добрият човек, бидейки измамен поради своята простота, може случайно да се окаже в разкол, но собствената му съвест, този тайнствен глас на духа няма да му позволи да остане дълго в него; такъв човек няма да понесе смрадта на разколническите събрания – това духовно бреме, тези демонични сили, които заставят душата да тъгува и да се свива от болка в предчувствието за вечна погибел. Светител Киприян се обръща към такива хора, казвайки: „Ако спасителният съвет не може да върне на пътя на спасението някои от водачите на разкола и виновниците за несъгласието, пребиваващи в сляпо и упорито безумие, то поне вие, уловените заради простодушието си или привлечени с измама, или прелъстени от някаква хитрост, разкъсайте коварните мрежи и познайте правата пътека на Небесния път” (Пак там. стр. 196). И това трябва да бъде направено незабавно, както по време на пожар човек трябва да напусне горящата сграда, без да мисли за имуществото си, за да не се окаже погребан под срутения покрив.

Свещеномъченик Киприян пише: „Превъзлюбени братя, съветвам и убеждавам, за да не погине никой” (Пак там). Целият живот на този светител е бил посветен на служба на Църквата, на борба против сатанинските сили за всяка човешка душа. Той действително живеел, за да може „никой да не погине”. Затова приел епископски сан, затова писал послания, като че горящи с огъня на неговото собствено сърце, затова безстрашно изповядвал пред езичниците Православната вяра и мъжествено приел смъртта, като засвидетелствал истината с мъченичеството си – „за да не погине никой”.

Пътят на православния християнин по времето на светител Киприян минавал между две пропасти: отляво – езичеството, бездна, подобна на лъвовия ров на Даниил, където изгладнелите зверове се хранят с човешки тела и очакват нови жертви (вж.: Дан. 6:16); отдясно – пропастта на разкола, прикрита с клонки и трева. Пътникът, мислейки, че пред него се разстила поляна с цветя, прави необмислена стъпка и пада в ямата. Затова „змийската песен” на разкола е по-опасна от „лъвския рев” на езичеството. С езичеството алтернативата е ясна: или отречение от Христа, или гонение и смърт. А в разкола отречението от Христа става в името на Христа. Езичеството прелъстява с явни, чувствени грехове, а разколът - с привидна праведност, в която намират удовлетворение тайни страсти като гордост, непослушание, метежен дух и завист.

Светител Киприян сравнява Църквата с майка, която държи до своята гръд човешката душа, както майка държи младенец, и го храни със своята благодат като с мляко. Разколниците откъсват децата от майчините обятия и вместо с мляко ги напояват с отрова. Светителят казва, че водачите на разкола пребивават в „сляпо и упорито безумие” (Пак там) – те като че закриват очите и ушите си, за да не виждат и да не слушат това, което ги изобличава в грях. Те се боят от истината, защото още преди да са изслушали - опровергават, преди да са прочели - оспорват. Те са лишени от способност да мислят обективно, както е лишен от такава способност човек, обладан от силна страст. Най-голямото безумие е да загубиш Бога, затова Църквата в своите литургични химни нарича „безумци” всички еретици и разколници. Тези хора са душевни - и нямат дух (Иуда 1:19), макар в светски смисъл те да биха могли да бъдат и много надарени.

Господ нарекъл фарисеите слепи водачи (срв.: Мат. 23:16). Старозаветните и новозаветните фарисеи под лупа изследват всяко правило, но виждат само словесната обвивка, тъй като забравят, че основа на всички канони, заповеди и пророчества, е любовта към Бога и хората.

Господ говори за вътрешните очи на сърцето (вж.: Еф. 1:18). Очите на вярата са тайнствено и съкровено зрение, това не е Православието на външните правила (макар и това да е необходимо), а е Православието на сърцето, което се образува чрез аскеза на целия живот, особено чрез подвига на послушанието и смирението. Гордостта ненавижда послушанието. Според думите на св. Иоан Кронщадски, „тя пред никого не може да превие медната си шия”. „Кого да слушам? – с презрение отправя въпрос духовният горделивец. – В наше време няма кого да слушаш” (единственото изключение според него е той самият). „Кого да слушам?” – пита разколникът. „Как кого да слушаш, слушай мен”, отвръща дяволът. „Къде са сега духовните отци!” – възкликва разколникът. „Аз отдавна съм твой отец”, казва същият този дявол, черният епископ на разкола.

Свещеномъченик Киприян пише: „Бог е един и един е Христос, една е Неговата Църква, и вярата е една, и народът е един – народ събран в единството на тялото, на съюза на съгласието” (Пак там. стр. 197). Така винаги е вярвала Вселенската Църква. „Единството не бива да се разбива; също тъй не бива да се разделя едното тяло… всичко, което се е отделило от жизненото начало не може… да живее и да диша с обособен отделно живот” (Пак там). Ако икуменизма сравним с израстък или оток по тялото, който на определен етап преминава в рак, то разколът е вече разлагащ се труп.

Светител Киприян пише: „Нека никой не се чуди,… че дори някои от изповедниците на вярата стигат до същото [разкола] и затова така нечестиво и тежко съгрешават” (Пак там. стр. 193). Изповедник е този, който е пострадал заради вярата в Христа, но не е бил предаден на смърт. Такива хора се ползвали с особено уважение в Църквата, в гласа им се вслушвали на съборите, техните прошения за прошка на грешниците, особено ходатайствата за приемане в евхаристийно общение на „падналите” (отреклите се от Христа по време на гоненията), обикновено били взимани под внимание и получавали положителен отговор от йерархията. Кръвта на изповедниците като че умивала тъмните петна на позора на „падналите” и умолявала Бога за милост към изменилите Му. Но „изповедничеството не освобождава от дяволските козни и не осигурява на намиращия се… в този живот перманентна защита от изкушения, опасности, нападения и удари от мира сего” (Пак там).

Напротив, грехът на изповедника става особено тежък, тъй като той служи като причина за съблазън на много души именно заради славата на изповедника като герой на вярата, който претърпял окови, заточения, тъмници и мъчения заради Христа. Колкото повече се възвисява подвижникът духовно, толкова по-радостно е неговото падение за бесовете. Миналите заслуги не спасяват разколника от наказание, а само го утежняват. Ако воин, който се е отличил на война след това организира заговор срещу своя началник, той ще бъде съден не като герой, а като изменник. Светител Киприян пише: „Той е Христов изповедник, но само в случай, че чрез него след това не се хули величието и достойнството Христово. Езикът, който е изповядал Христа не може да бъде злоречив и заядлив; не трябва да произнася злословия и ругателства; не бива след хвалебните слова да бълва змийска отрова срещу събратята си и Божиите свещеници” (Пак там. стр. 195).

Тук свещеномъченик Киприян посочва греха, който тайно предразполага сърцето на човека към разкол: това е грехът на осъждането. Когато той се превърне в страст и навик, тогава той властно и непрекъснато иска за себе си нова храна, а в разкола за него са приготвени изключително изкусителни ястия. Бидейки роб на своя невъздържан език, той намира в разкола цяла кухня на злословието, където в котли се варят като месо чуждите грехове, обилно подправени с клевета.

„Това престъпление [разколът] е по-лошо от онова, което явно са извършили падналите [отреклите се от Христа по време на гоненията], които после се разкаяли за своето съгрешение и молят Бога с напълно удовлетворително покаяние. Тук търсят Църквата и я молят, а там се противят на Църквата. Тук необходимостта [мъченията] са довели до извършването на беззаконието; там – свободната воля. Тук падналият причинил вина единствено на себе си; там този, който произвел ерес или разкол, увлякъл след себе си мнозина чрез измама. Тук е увредена само една душа; там много хора са в опасност. Този разбира, че е съгрешил, плаче за това и се съкрушава; онзи е горд със своя грях и се услажда от самото беззаконие, отлъчва синове от майка им, прилъгва овце от Пастиря, разрушава Божиите Тайнства, и ако падналият е съгрешил веднъж, онзи греши ежедневно. Накрая падналият, ако се сподоби с мъченичество, може да се сподоби и с обещаното Царство; а онзи дори и да претърпи смърт извън Църквата, не може да придобие наградата на Църквата” (Пак там. стр. 193).

В заключителната част на книгата свети Киприян призовава паството да изпълнява заповедите на Евангелието, да помага на нищите и да пази в себе си мира и единството. Разколът като удар от гръм и предвестник на бъдещи изпитания трябва да пробуди вярващите от съня на леността (вж.: Прит. 19:15). Мрежата на разкола, в която дяволът се опитва да оплете Църквата, както гладиатор - своя противник, улавя само надменните, а до смирените дяволът изобщо не може да припари. Господ преди Своите страдания казал на учениците Си: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам” (Иоан 1:27).

И светител Киприян пише: „В запазването на мира Той [Христос] заключил всички дарове и награди на Своите заповеди” (Пак там. стр. 197). Мирът, любовта и единството са наследството на Христа. Църквата е царство на Светия Дух – Духа на мира, тази съкровищница на Христовата любов, духовното единство по образа на единството на Светата Троица. В най-тайнствената книга от Библията – Песен на песните, под Невестата се разбира Христовата Църква, а също и човешката душа, която чрез Църквата стана Невеста Христова – Негова вечна Любима.

Следва още веднъж да повторим, че ако би могло „Книга за единството на Църквата” на свещеномъченик Киприян да бъде сведена до няколко думи, то тези думи са древният апостолски израз (цитиран и от самия картагенски светител): „Комуто Църквата не е майка, нему и Бог не е Отец”.

Ако биенето на сърцето на свещеномъченик Киприян би прозвучало в реч, обърната към неговото паство и потомците му, то това би бил заветът: „Любов в единството и единство в любовта”.

Архимандрит Рафаил

Декември 1998 г.

От издателството:

Разколът е оръжието, с което врагът на човешкия род води борба с Христовата Църква в продължение на цялото й съществуване. „По това ще познаят всички, че сте мои ученици, - казва Господ, - ако любов имате помежду си" (Иоан 13:35). И в молитвата Си към Своя Небесен Отец казва: „Да бъдат едно, както Ние сме едно (Иоан 17:22). Но столетие след столетие срещу в Църквата се подигат бури на ненавист и разномислие, разделения и разединения; пукнатини на разколи се образуват като рани на тялото й. Времето, а най-вече всеизцеляващата Христова благодат ги лекува, но след кратък период на затишие следва ново въстание, нова буря. Врагът не се отказва от своето любимо оръжие, а и едва ли някога ще се откаже. Още повече, че винаги се намират хора, за които в непримиримата им вражда срещу Църквата разколът е най-доброто средство.

Да погледнем отиващия си ХХ век. Какво виждаме? Тъй нареченият старостилен разкол в Гръцката Църква, в резултат на който се появиха няколко различни Синода, различни йерархии, отпаднали от едната Църква и увлекли хората след себе си. Разкол в Румъния пак между новостилци и старостилци. Разкол в България, не един и два. Разколи в Украйна. Разкол в Грузия, който се локализира наистина и се превърна по мнението на автора на тази книга - о. Рафаил, по-скоро в „отцепване”. Страшна и печална летопис на загубеното единство, разделение и дори ненавист, заемащи мястото на любовта…

Кое се оказва повод за разкола, накъде водят идеите на онези, които заради тях са готови да се откажат от църковното единство? Историята показва, че и поводът и насоката могат да бъдат какви ли не. Нежеланието да се откажеш от това, което ти се струва „древно”*, само че е погрешно и обратното, стремежът към неудържимо „обновление”, жаждата за либерални реформи и неумерената ревност по благочестието, слабата ориентация в догматическата материя и похвалният на пръв поглед стремеж „да се съхрани чистотата на Православието на всяка цена” – всичко това може да стане повод за разкол и да послужи за негова основна идея.

Навярно не бива да поставяме всички разколници под общ знаменател. Животът е много сложен и не бива да бъде изкуствено опростяван, като човек си затваря очите за онова, което в него е особено горчиво и болезнено. Когато основание за разкол става нечие извънмерно високо самолюбие, нечия безумна гордост, когато е налице търсене на материална, политическа или някаква друга изгода, то това безусловно е една категория причини. Но когато на Църквата се натрапва чуждо за нея, а може би и направо еретическо учение, натрапват й се чужди на нейния дух възгледи и идеи (или примерно уния), тогава всичко става доста по-сложно. Още повече, когато отклонението от истината, отклонението от Православието е приело в Църквата всеобщ характер, обхванало е всичко и всички. Какъв страх и каква болка терзаят тогава душата на хората, за които спасението е единствената цел, а Православието – единствената истина, с която, изповядвайки я, човек може да се спаси! Какъв смут настава тогава в самата Църква! И уви, не веднъж в историята на християнството сме наблюдавали такива неща.

Само че тази история – а нея трябва да знаем и внимателно да изучаваме – свидетелства на всички готови да приемат това свидетелство, че адовите порти никога не са надделявали и по думите на Спасителя не ще надделеят над Църквата (вж.: Мат. 16:18). Неведнъж е изглеждало, че от Църквата „нищо вече не е останало”, че корабът й е бил напълно разбит. Но тези, които напускали този кораб и се втурвали да създават „своя” Църква, погивали, а които с търпение се грижели за душата си в нея, се спасявали и ставали свидетели на чудото, когато корабът отново се събирал от отломките в едно и, разпервайки чистите си, белоснежни платна, продължавал своя път по гладкото и спокойно море. Така е било винаги през съществуването на Църквата, така ще бъде по Божията благодат и дотогава, докато не дойде в полунощ Женихът на Църквата - Христос.

Страшни са съблазните в църковния живот. Какво ли са изпитвали верните християни, когато епископите (или патриарсите) в Църквата са ставали еретици? Защото нали всъщност те са Църквата, а ако е така, значи Църквата е паднала, съгрешила, станала безблагодатна. Но минавало поставящото всичко на своето място време, и те - еретиците, лъжеучителите и лъжепастирите - сами отпадали от Църквата като изсъхнали клони, а тя оставала - свята и безгрешна.

Страшни са съблазните. И затова е нужен подвигът на християнската аскеза, важен е личният подвижнически живот на всеки християнин. Защото само чрез подвига се придобива смирение и кротост, мъдрост и любов и това, което светите отци поставят над всичко - духовното разсъждение. Защото именно тези добродетели, и преди всичко разсъждението, са нужни, за да си отговорим безпристрастно сами на себе си: можем ли да се смирим и да потърпим изкушенията в живота на Църквата заради нейното единство, или изкушенията са такива, че не бива да се смиряваме пред тях? И отново, ако е второто, то вярваме ли в Божието обещание, знаейки, че портите адови няма да надделеят на Църквата, и ще се чака, докато Господ Сам не постави всичко в нея – в Своя Дом - по местата? А за това нищо друго не е толкова нужно, колкото непрестанна молитва към Бога, непрестанна памет за Него, нужно е да Му предадем сами себе си и целия си живот във всеки един миг.…

Сегашното време в църковния живот е затишие пред буря. Житейското море е неспокойно, метежно, а при това положение във всеки един момент то може да се опита да прекатури църковния кораб. Днес вече пред нас има немалко проблеми, които може и да са разрешими сами по себе си, но ако човек се престарае, може всичко да заплете в един огромен възел от противоречия. Тоест, поводи за ония, които търсят повод (срв.: 2 Кор. 11-12) има повече от достатъчно. Затова не е изключено рано или късно отново да възникнат поводи за съблазън. И следователно не бива да допускаме да се окажем неподготвени за това.

Разколът се облича, както казахме, в най-различни премени, представя се като нещо "съвършено ново". Но всъщност той е същото онова древно зло, което не носи нищо друго, освен смърт и разпад. Под овчата му кожа винаги се крие врагът, древният човекоубиец, бащата на всяка лъжа и разделение, страшният лъжепастир, който иска да увлече Христовото стадо след себе си, само за да го погуби.

<< предишна

Архимандрит Рафаил, Падение гордых.

Превод: свещ. Божидар Главев

* В случая се има предвид старообрядческия разкол в Русия.