Виждал съм деца с недетски изражения на лицата, дори с изкривени от гняв лица. Те с някаква ненавист гледат своите родители, сякаш искат да им отмъстят, задето са ги родили. Виждал съм баща да държи малкото си дете, което го драска по ръцете като някакво зверче и го удря по лицето, а бащата сякаш се оправдава: «Моят син е нервен още от рождение». Такива деца са агресив­ни, те чупят своите играчки, а когато са на гости у някого, взимат вещите и ги хвърлят на земята. Те нагло гледат другите хора, в храма крещят, бягат по време на служба, и сякаш нарочно пречат на хората да се молят; понякога погледът им е тъй жесток и мрачен, че все едно те гледа демон, а не дете.

Веднъж попитах схиархимандрит Серафим^[1] как трябва да се постъпва с такива деца и дали е нужно да се извършва над тях чин за изгонване на зли духове. Той отговори:

«Някои от тях действително са обладани от бесове и се раждат вече болни, особено децата на пия­ници и наркомани, но повечето от тях не са болни, а са насила развратени от възпитанието. Често родителите считат, че децата не бива да се наказват, ала нали грехът живее и в най-малките?! И ако не го пресекат, той ще продължава да расте.

Има родители, които се стараят да изпълняват всички желания и прищевки на своите деца, а после децата започват да изискват от родителите да им се подчиняват във всичко. Така се превръщат в малки хулигани, а техни първи жертви стават собствените им родители. Детето трябва разумно да се наказва, иначе ще стане нещастен и неблагодарен човек».

Аз го попитах: «А как може да се накаже дете, което е само на една или две години?»

Отец Серафим отговори: «Трябва да го заплашиш с пръст, строго да кажеш "не така!", и детето ще разбере. То повече разбира от тона на гласа, с който му говорят, отколкото от думите».

Аз пак попитах дали може едно дете да бъде физически наказвано и дали така няма да стане страхливо и нервно, а той отвърна: «Понякога е нужно детето да бъде наказвано, само това трябва да става без злоба. По-голяма вреда му нанасят родители, които го наказват, а след това веднага почват да го глезят, сякаш се извиняват за наказанието. По-полез­но е физически да накажеш детето, отколкото с часове да му "пилиш" на главата».

Старецът считаше, че някога, в старо време, по-добре са умеели да възпитават децата; умерената употреба на колана или на пръчката ни най-малко не вреди на детето, а напротив, отрезвява го.

Веднъж известният американски психолог Роджърс^[2] беше дошъл в Тбилиси. Той чул от свои колеги, че там има младежка група, която неформално изучава психологическите проблеми, особено тези, свързани с взаимоотношенията между хората и общуването. Роджърс се заинтересувал от тяхната работа и пожелал да се запознае с ръководителя на тази група - Виктор Криворотов. След бе­седата си с него Роджърс казал: «Вие искате на основата на християнската концепция да решавате въпросите на психо­логията, например, давате на детето една готова вече нравствена програма, а на практика трябва да се създават условия за свободно развитие на естествения нравствен потенциал, заложен в самото дете, без външно въздействие и принуждение.»

На това Криворотов отговорил: «Ако във вашата градина оставите всичките растения да растат и да се размножават без никакъв контрол, и попречите на градинаря да се грижи за тях, то плевелите скоро ще заглушат цветята». Тук Роджърс нищо не можал да възрази, а само авторитарно^[3] казал: «Това не може да стане», като почти буквално повторил из­вестната фраза на чеховския герой: «Това е невъзможно, защото това е съвсем невъзможно.»^[4]. Присъстващите само мълчаливо се усмихнали и то съвсем леко, за да не обидят престарелия хуманист, който им бил дошъл на гости.

Архимандрит Рафаил. На пути из времени в вечность. Воспоминания.

Превод: Десислава Главева

[1] Става дума за схиархимандрит Серафим (Романцов) (1885-1976) - глински старец, известен с високия си духовно-аскетически живот. След закриването на Глинската пустиня се подвизава на различни места, като междувременно бива арестуван и пратен в изгнание. През 40-те години на миналия век се установява в Киргизия; лятото се качвал в планината и живеел като отшелник. Обичал молитвата, занимавал се с четене на Свещеното Писа­ние и богомислие. Спял съвсем малко и то направо на пода. Зимата живеел в едно благочестиво семейство. Нощем извършвал бо­гослужение, изповядвал, причащавал, давал спасител­ни наставления на обръщащите се към него. По-късно се върнал в Глинската пустиня, където бил назначен за духовник на братството. За него схиархимандрит Иоан (Маслов) пише: «Той беше най-опитен духовник, познавач на всички съкровени движения на човешкото сърце, обладател на духовни съкровища, които придобил чрез дълъг и многотруден подвиг. Неговите беседи, преизпълнени с истинно смирение, съгряваха окаменелите сърца на хората, отваряха душевните им очи, просвещаваха разума, водеха към покаяние, душевен мир и духовно възраждане.» Освен грижите за духовните му чеда сред монасите и миряните, о. Серафим водел и обширна кореспонденция. След повторното закриване на Глинската пустиня се премества в Сухуми, където продължава старческия си подвиг на духовно обгрижване. Предузнал отрано кончината си, той мирно заминал при Господа на 1-ви ян­уари, 1976 г. – бел. а.

[2] Карл Роджърс - влиятелен американски психолог, основател на хуманистичния подход в психологията. Неавторитарният му подход към пациента се характеризира с либералност и толерантност. Смята, че хората притежават тенденция към самоактуализация, която осигурява здраве и растеж, а терапевтът действа само като подпомагащ остраняването на емоционалните блокировки или спънки към растежа и спомага за съзряването и асимилацията на нови преживявания – бел. уикипедия.

[3] Ироничен намек на автора към иначе „неавторитарния” метод, който Роджърс практикува в психотерапевтиката – бел. прев.

[4] Фраза от разказа на А. П. Чехов «Писмо до учения съсед» - бел. а.