Други несъобразности, произтичащи от неправилното учение на митр. Антоний за първородния грях

Това, че митр. Антоний отрича всякаква сила на първородния грях по отношение на нас го довежда и до други не по-малки несъобразности. Ние вече приведохме неговите думи: „трябва да смятаме, че ние се явяваме грешници дори при добро направление на нашата воля, не защото сме потомци на Адам, а защото Всезнаещият ни дава живот в качество на хора, (а не на ангели, напр.), защото Той е предузнал волята на всеки един от нас, като подобна на волята на Адам и Ева, тоест, по същество не зла, но непослушна и горделива…”^[1]

Трябва да отбележим, че при изясняването на въпроса: защо ние се явяваме грешници, при митр. Антоний е налице логическа неясност. На този въпрос той отговаря с думи, в които се съдържат две мисли. Първата говори за това, че Господ ни дава живот в качеството ни на хора; а втората посочва, че Господ е прозрял волята на всеки един от нас, като подобна на Адам и Ева, непослушна и горделива. Първата мисъл няма нищо общо с поставения въпрос. Ясно е, следователно, че тя не може да бъде негов отговор. Предвид това, като отговор би трябвало да се считат думите, изразяващи втората мисъл; още повече, че в края на своята статия „Догматът за Изкуплението”, а именно в допълнителна бележка, касаеща някои въпроси и отговори в неговия катехизис митр. Антоний пише: „Знаейки от по-рано, че всеки от нас ще прояви Адамовото своеволие, Той (Господ) при нашето раждане ни облича в болна, смъртна и паднала природа, тоест природа снабдена с греховни склонности, от които ние познаваме своето нищожество и се смиряваме.”^[2]

Така според учението на митр. Антоний се получава, че причина за нашата греховност се явява Сам Бог, Който ни снабдява с природа, у която са налице греховни склонности.

Наистина митр. Антоний не желае по негов адрес да бъде предявявано такова обвинение. Затова той веднага след приведените думи казва: „Къде тук Господ се представя като виновник за злото? Става дума само за порочните наклонности, а да им се подчинява или да се бори с тях, това е работа на човека.”^[3]

В отговор на тези думи ние сме длъжни да кажем, че става дума не за греховните склонности и за отношението на човешката воля към тях, а за причината на тяхното възникване. Митр. Антоний сочи Бог като причина, защото по неговите думи не някой друг, а Бог ни снабдява с „болна, смъртна и паднала природа, тоест, природа, снабдена с греховни склонности”. Затова обвинението по отношение на митр. Антоний, че представя Бог като виновник за злото си остава в пълна сила.

Ни най-малко не оправдават митр. Антоний и по-нататъшните му думи, където казва: „Можем с цел запушване на устата на подозрителните критици да променим в следващото издание (на катехизиса) последния отговор така: „Да. Знаейки отнапред, че всеки човек ще прояви Адамовото своеволие, Господ допуска ние да наследим Адамовата немощна природа, болна, смъртна, притежаваща греховни наклонности, в борбата с които, а още повече в поддаването на които ние съзнаваме своето нищожество и се смиряваме.”^[4]

И в тези свои думи митр. Антоний отхвърля всяка сила на първородния грях по отношение на нас, защото той тук не говори, че грехът е причина на всички наши грехове. Пита се къде в такъв случай трябва да търсим причината за нашата лична греховност, за нашето Адамово своеволие. В желанието си да снеме от себе си настоящето обвинение митр. Антоний заменя думите: „Той (Господ) при нашето раждане ни облича в болна, смъртна и паднала природа, тоест, природа, снабдена с греховни склонности”, с думите: Господ допуска ние да наследим Адамовата немощна природа,… притежаваща греховни наклонности”. Ако митр. Антоний бе заявил тук, че ние грешим с Адамовото своеволие заради първородния грях, тогава само замяната на думите „снабдява” и „допуска” би имала значение, защото тогава не Бог би бил представен като източник на злото, а грехът на Адам, извършен чрез свободната му воля под влияние на изкушението на дявола.

Но при унищожаването на връзката между нашите лични грехове с първородния грях замяната на думата „снабдява” с думата „допуска” съвсем не помага на митр. Антоний да отстрани от себе си обвинението в допускане на мисълта, че Бог се явява източник на злото. Ако хората започнали да грешат не по силата на първородния грях, а по силата на това, че Бог допуснал да наследят „болна, смъртна, Адамова природа, обладаваща греховни наклонности”, то ясно е, че причината на нашите лични грехове се явява това Божие допущение.

Съвсем напразно митр. Антоний пренася предявеното спрямо него обвинение върху нашия катехизис, казвайки: „Повече основания би имало Бог да бъде наречен виновник за злото по силата на предишния школски катехизис, който вменявал престъплението на Адам във вина на всички негови потомци, които нищо не знаели за падението на Адам, нито пък за самия Адам.”^[5] Употребяваният в нашите училища катехизис на митр. Филарет не дава никакво основание да се нарече Бог виновник за злото, защото учи, че злото влязло в света чрез първородния грях на Адам, извършен от него по изкушението на дявола. При това учението на православния катехизис за това, че на потомците на Адам бил вменен неговия първороден грях е взето от Богооткровеното и светоотеческо учение и изразявайки така Божествената истина, съвсем не може да породи нелепата мисъл Бог да бъде наречен виновник за злото.

Какво като потомците на Адам нищо не знаели „за падението на Адам, нито за самия Адам.”^[6] Независимо от това св. ап. Павел, а също с него и нашият катехизис, учи, че нам е вменен от Бог греха на Адам и ние сме отговорни за този грях, така както и ако сами бихме съгрешили с първородния грях. Това Богооткровено и светоотеческо учение ние сме длъжни с вяра да приемаме, ако не желаем тежко да съгрешим против Православната Църква заради своите рационалистически, несъобразни измислици.

Впрочем учението на митр. Антоний не се ограничава с посочените логически несъответствия. По неговите думи Господ „предузнал волята на всеки един от нас, като подобна на волята на Адам и Ева, тоест по същество не зла, но непослушна и горделива.”^[7] Тук се изказва такъв възглед за нашия първороден грях и оттам за произтичащите от него наши лични грехове, който напълно се разминава с учението на нашата Православна Църква. Последната учи, че първородният грях, като много тежък и голям, дълбоко и съществено разстроил нашата природа и я направил по-склонна към злото, отколкото към доброто, макар и да не я лишил окончателно от способността да познава Бога и да върши добро^[8]. Библията свидетелства за това, колко дълбоко била повредена нашата природа по силата на греха на Адам, когато повествува за убийството на Авел от Каин, за всемирния потоп, за гибелта на жителите на Содом и Гомор. Много ярко изобразява това дълбоко разстройство на нашата природа св. ап. Павел в първата глава на Посланието до Римляни. За това дълбоко падение на хората свидетелства и дяволската злоба на книжниците и фарисеите към Христа. Ако по същество у тях не би имало зла воля, Той не би ги нарекъл синове на дявола^[9]. По предсказанието на Спасителя съществено повредената наша воля преди Неговото Второ пришествие ще се проявява в такива чудовищни размери, че Господ за втори път ще преустанови всемирното нечестие чрез гибел на света, този път посредством огън.^[10]

Така в строго съответствие със Свещеното Писание гледат на същността на нещата и светите отци на Църквата. Св. Атанасий Александрийски в своето творение „За въплъщението на Бог Слово” счита дълбоката и съществена повреда на нашата природа, а с нея, разбира се, и на нашата воля за една от причините за въплъщението на Христа, Неговите страдания и смърт^[11].

Оттук се разбира защо светата Църква гледа на волята на нашите паднали прародители и на волята на потомците съвсем не така, както гледа митр. Антоний, предполагащ, че тази воля по същество не е зла, а само „горделива и непослушна”. Светите отци разглеждат нашата греховна воля като съществено и дълбоко повредена, като източник на всички наши бедствия и злини именно вследствие на гордостта и непослушанието.

Според учението на св. Исихий гордостта и непослушанието били причината за падението на ангелите и на първите хора^[12]. Според св. Макарий Велики, „вследствие непослушанието на първия човек, ние приехме в себе си нещо необичайно за нашето естество – вредоносните страсти”^[13].

А преп. Иоан Касиан учи, че гордостта е най-свирепият и неукротим звяр, нападащ с особена сила съвършените, като ги разкъсва, когато достигнат вече върха на добродетелите^[14]. Заради гордостта човек се лишава от Божията помощ^[15]. Пак според учението на преп. Иоан Касиан гордостта е толкова велико зло, че само тя е достатъчна да превърне Бог в наш враг. „Апостолът не е казал, пише преп. Иоан: Бог се противи на чревоугодниците, блудниците, гневливите или сребролюбците, а че се противи на гордите”^[16]. По свидетелството на същия свети отец гордостта е източник на всички грехове и престъпления^[17]; а по думите на светите Калист и Игнатий гордостта е корен и майка на всяко зло и причина за всяка наша мъка^[18].

Но това колко са пагубни за нас гордостта и непослушанието се вижда от съпоставянето на тези пороци с противоположните им добродетели – смирението и послушанието. По учението на св. авва Таласий заради непослушанието на Адам ние сме попаднали под властта на смъртта, а чрез послушанието на Христа сме се избавили от нея^[19]. „Гордостта, казва преп. Нил Синайски, низвергнала архангела от небето… на земята. А смиреномъдрието на човека го възвежда на небето”^[20]. Според учението на св. Антоний Велики смирението унищожава страстите^[21]; затова преп. Иоан Лествичник го нарича майка на безстрастието^[22]. Без смирение не може да се угоди на Бога, учи св. Теодор Студит^[23], защото само чрез смирението, по думите на св. Антоний Велики, можем да избегнем всички вражески мрежи^[24], и то ни дава благодатта, тази Божествена сила за извършване на всяко добро^[25]. Св. Теодор Студит казва, че чрез смирението и в частност чрез послушанието ние се уподобяваме на светите изповедници и мъченици, защото чрез послушание се удостояваме с такива венци от Бога, каквито Той е дарувал в Своето царство на Своите свети мъченици^[26].

Така от учението на светите отци на Църквата се вижда, че както смирението и послушанието за нас се явяват източник на всяко добро, така гордостта и непослушанието са за нас източник на всичко зло и прискърбно. Оттук е ясно колко рязко се различава възгледът на митр. Антоний от този на светите отци; светите отци учат, че гордата и непослушна воля е не само по същество зла, но и източник на всякакви престъпления, нещастия и всички наши злини, а митр. Антоний казва, че нашата воля по същество не е зла, а само непослушна и горделива.

Има и още едно голямо заблуждение в съждението на митр. Антоний относно нашата повредена воля. По неговото мнение на тази воля й трябва само „изправителна школа, каквато и се явява нашият земен живот в тяло, школа, която постоянно смирява нашето непокорство”^[27]. Разбира се, нашият земен живот ни научава на много неща чрез своите уроци и всевъзможни тежки скърби. Но всички тези уроци биха били за нас напълно безплодни и изобщо не биха сломили нашето непокорство, ако сами не се смирим чрез свободната си воля. Спасителят ни призовава да се научим на Неговото смирение не от живота, а от Самия Него, казвайки: „Дойдете при Мене… и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си”^[28]. Тези думи на Христа възбуждат в нас желанието да се стараем да придобием смирение с цел да достигнем до най-висшето благо – покоя Христов или Неговия мир – небесното блаженство.

Затова св. Марк Подвижник ни поучава така: „Ако ние бихме се старали да придобиваме смиреномъдрие, тогава не би имало нужда да бъдем наказвани; защото всяко зло и всяка скръб, които ни сполитат, ни се дават заради нашето самопревъзнасяне. Ако на апостола, за да не се превъзнася, било допуснато ангел сатанин да му пакости, колко повече на нас, когато се самопревъзнесем, ще бъде допуснато сам сатаната да ни тъпче, докато не се смирим”^[29]. От тези светоотечески слова се вижда, че бедствията в живота няма да принесат никаква спасителна полза, ако ние самите не се смиряваме.

Но и самото смирение ние не сме в състояние да достигнем само със свободната си воля, ако не бъдем подпомогнати от благодатта на Светия Дух. Ето защо Господ е казал: „Без Мене не можете да вършите нищо”^[30]. Няма да привеждаме безчисленото множество свидетелства от светите отци на Църквата, които изчерпателно ни изясняват тази истина, показвайки, че и при съдействието на благодатта унищожаването на горделивата и непослушна воля и придобиването на смирение се явява за нас най-велик и тежък подвиг. Ако това не би било така, сатаната отдавна би се смирил и покаял, както и Арий, Несторий, Евтихий, нашият богоостъпник Лев Толстой и другите еретици и богоотстъпници, които също биха принесли покаяние.

Впрочем тази истина би трябвало да е разбираема особено за руските православни хора. Много ли хора в частност от средите на нашата богоборческа интелигенция се смириха в греха на богоотстъпничеството и либерализма?! Дори огнените и кървави изпитания, с които Господ ни наказа все още не могат да сломят гордостта и непослушанието на нашата воля.

За това, както и въобще за изправянето на нашата непокорна воля, е необходима особената помощ на Божията благодат. Затова възгледът на митр. Антоний относно повредената от първородния грях на гордостта и непослушанието наша свободна воля трябва да бъде признат не само за неправославен, но и за твърде странен.

Като още по-абсурдно следва да признаем и мнението на митр. Антоний, че „тази школа (животът)... постига успех в лицето на почти всички свои възпитаници, на които е съдено да преминат нейния пълен курс, тоест да доживеят до дълбока старост (дори бидейки в езическа вяра)”^[31]. Нито в Свещеното Писание, нито в светоотеческите творения не се говори, че успехът по изправлението на нашата греховна и непослушна воля се определя от старостта. Този успех зависи не от броя на годините, а от решимостта да се смириш пред Бога и хората, както и от действието на спасителната благодат.

И съвсем не е вярно, че почти всички възпитаници на школата на живота, „на които е съдено да преминат пълния й курс”, достигат краен успех, тоест спасителното смирение. Дори при изключително усърдие от наша страна да сломим своята воля и да се смирим, като така достигнем спасение, все пак малцина го постигат. Ето защо Господ е казал: „Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират”^[32].

Що се отнася до езичниците, то при тях преобразяването на гордата и непослушна воля във воля смирена и послушна е съвсем непостижимо, тъй като те нямат вътрешната възраждаща благодат на Светия Дух.

Това са абсурдните и неправилни положения, до които води учението на митр. Антоний за първородния грях.

***

От казаното дотук е ясно, че всички разгледани от нас съждения на митр. Антоний произтичат от неговото отрицание на юридическия възглед по отношение на изкуплението, или отстраняването на действието на Божественото правосъдие от делото на нашето изкупление. Както видяхме, от това отрицание е проникнат и обусловен неговият възглед по отношение на понятията удовлетворение и изкупителни заслуги на Христа, както и учението му за оправданието и за първородния грях.

Наред с това митр. Антоний изразява своето разбиране на изкупителното дело изключително в етичен смисъл, разбиране, което произтича от неговата невярна мисъл, че Господ е извършил нашето изкупление само със Своите душевни страдания в Гетсиманската градина.

Но завършвайки първата част на нашето изследване, посветено на разбора на отрицанието от митр. Антоний на юридическия възглед по отношение на изкуплението, ние не можем да премълчим и за един компромис, който той допуска при това отрицание.

Имаме пред вид обстоятелството, че в тази своя статия, противоречейки на самия себе си, той в известна мяра допуска този юридически възглед. „Ако Господ - пише митр. Антоний - би бил само милостив, а не праведен, само съжаляващ, но не и правосъден, Той би могъл и без състрадаващата, мъчителна любов на Своя въплътен Син да преработи човешката природа така, че всеки каещ се и стремящ се към съвършенство грешник да може да достига духовно съвършенство, а с него и вечно спасение. Господ казал на Иоан: „тъй нам подобава да изпълним всяка правда”. Затова и делото на изкуплението като подвиг на състрадаващата любов, вливаща светата Христова воля в душите на вярващите, бидейки дело на любовта, не бива да бъде в нарушение и на другите закони на живота, тоест, на принципа на справедливостта. И ето че то било разглеждано нерядко от тази несъществена и привнесена гледна точка, но от синовете на римската правова култура, а също и от иудеите той се приема за нещо изключително важно”^[33].

Такова компромисно мнение не би следвало особено да ни радва, защото тук митр. Антоний не се отрича от своята главна заблуда, според която под дело на изкуплението се разбират не кръстните страдания и смърт на Христа, а Неговите душевни гетсимански страдания.

Освен това митр. Антоний нарича тук изкуплението дело на любовта. Следователно в тези си думи той се придържа към отрицанието на Божественото правосъдие, което според него не влиза вътре в самото дело на изкуплението и не се разглежда като действащо наравно с Божествената любов.

Наистина митр. Антоний, макар да не смята действието на Божественото правосъдие в делото на нашето изкупление за нещо съществено, все пак му признава някакво второстепенно значение. Но признавайки такова второстепенно значение на Божественото правосъдие в делото на изкуплението, митр. Антоний влиза в противоречие с онези свои думи, в които отхвърля всякаква значимост на юридическата теория в учението за изкуплението^[34].

Ние вярваме заедно с Православната Църква, че на Голгота правда и мир се целунаха^[35]. Ние признаваме на действието на Божественото правосъдие в делото на изкуплението не второстепенно, а също тъй важно и съществено значение, каквото е било проявено и от другото Божествено свойство – Божествената любов. Защото на основание на Свещеното Писание и учението на светите отци на Църквата, ние знаем, че и едното и другото действие на тези Божествени свойства е било еднакво необходимо в делото на нашето изкупление и спасително за нас. Ако Божественото правосъдие не би изискало изкупителната кръвна жертва – това удовлетворение на Божията правда, както говорят за него ясно и положително и Свещеното Писание, и светите отци, то ние никога не бихме станали свидетели и на неизречената Божия любов към нас чрез смъртта на Единородния Син и чрез дивното наше единение с Него в тайнството на Божествената Евхаристия.

Така чрез този компромис митр. Антоний внася в своята теория само объркване, което за пореден път доказва несъстоятелността на неговото отрицание на юридическия възглед по отношение на изкуплението.

<< предишна || следваща >>

Архиепископ Серафим (Соболев), Искажение Православной Истины в русской богословской мысли.

Превод: свещ. Божидар Главев

Бележки:

[1] „Догмат искупления”, стр. 52.

[2] „Догмат искупления”, стр. 59.

[3] Пак там, стр. 60.

[4] Пак там, стр. 60.

[5] Пак там, стр. 60.

[6] Пак там, стр. 60.

[7] „Догмат искупления”, стр. 52.

[8] Православное Исповедание, ч. І, отговор на въпрос 23, 27; срв. Православно Догматическо Богословие, митр. Макарий, т. І, стр. 487-494. СПб. 1883 г.; срв. Еп. Теофан Затворник. „Начертание Христианскаго Нравоучения”, стр. 11, 169, 170, 183-185, 191.

[9] Иоан. 8:44.

[10] 2 Петр. 3:7, 10.

[11] Творения свт. Афанасия Великого, т. І, стр. 269, срв.: 197. М. 1900 г.

[12] Добротолюбие, т. ІІ, стр. 202.

[13] Пак там, т, І, стр. 198.

[14] Писания преп. Иоанна Кассиана Римлянина, стр. 143-144, М. 1892 г.

[15] Добротолюбие, т. ІІІ, стр. 335.

[16] Пак там, т. ІІ, стр. 84-85.

[17] Пак там, т. ІІ, стр. 84.

[18] Пак там, т. V, стр. 348.

[19] Пак там, т. ІІІ, стр. 336.

[20] Пак там, т. ІІ, стр. 268.

[21] Пак там, т. І, стр. 56.

[22] Пак там, т. ІІ, стр. 553.

[23] Пак там, т. ІV, стр. 88.

[24] Пак там, т. І, стр. 134.

[25] Пак там, т. ІІ, стр. 746.

[26] Добротолюбие, т. ІV, стр. 199 и 298.

[27] „Догмат искупления”, стр. 52.

[28] Мат. 11:28-29.

[29] Доротолюбие, т. І, стр. 514.

[30] Иоан 15:5.

[31] „Догмат искупления”, стр. 52.

[32] Мат. 7:14.

[33] „Догмат искупления”, стр. 44.

[34] „Догмат искупления”, стр. 11.

[35] Пс. 84:11.