Вход

Православен календар

Ирационализъм

 

свещ. Божидар Главев

„Западът е рационален и логичен, а Изтокът е, разбира се, негов антипод – той е мистичен“. Твърде разпространено мнение сред мнозина днес, но доколко е истинно? Че Изтокът е мистичен, по принцип е вярно, само че в модернизма понятието мистичен се използва като антоним на рационален, тоест строго християнското значение на мистичен е подменено със значението ирационален. Но рационален ли е Западът и ирационален ли е Изтокът?

Пределни обобщения свързани с такива събирателни понятия като „Запад“ и „Изток“ са с доста малък шанс да попаднат в сферата на истината, но това точно твърдение представлява преобръщане на историческата и богословската истина с краката нагоре. Ако вземем като представителен пример споровете около западния догмат филиокве, който при цялата идейна разпокъсаност на Запада дълго време представлява точка на съгласие за католици и протестанти, виждаме точно обратното на гореуказаното съждение – последователно и логично е Православието, а ирационален и алогичен е Западът. Филиокве не е само ерес – учение, несъответстващо на Богоотровенната истина, но е и посегателство срещу началата на логическото мислене. Именно това се опитват да обяснят на своите опоненти и св. Григорий Палама, и св. Марк Ефески и другите участници в антилатинската полемика. Св. Григорий обвинява латиняните в „незаконни логически смешения“. Св. Марк Ефески пише цял трактат „Силогически глави“ (силогически, а не мистически), където подобно на преп. Максим Изповедник, който няколко века по-рано обяснявал на монотелитите, чедвойствеността и единството взаимно се изключват“, в свое време защитава пред латиняните самопонятната елементарна истина, че две не може да е същото като едно[1]. Според православните светци алогичността и ирационализмът са присъщи не на Православието, а на западните еретици, а и на еретиците въобще. Нищо ново под слънцето. Никаква разлика между западните и източните еретици и нищо ново в Православието. И по времето на Вселенските Събори еретиците бяха обвинявани в същото – в безумие, в извращаване на логиката, в софистика, а не в логичност и рационализъм.

И ето че от края на ХІХ и началото на ХХ век, наред с останалите изкушения на новото време, започва да се разпространява модернисткото учение, че Православието трябвало да бъде безумно, самопротиворечиво и неподчинено на никакъв ред и логика. Че Богооткровеното учение за Въплътилия се Логос трябва да бъде алогично. Именно това идейно течение е разгледано по-долу с наименованието:

Ирационализъм

Роман Вершило

Ирационализъм (от лат. irrationalis — неразумен, безсъзнателен) — антирационализъм, абсурдизъм, проява на ненавист към Истината в Нейното точно догматическо изражение, която прави невъзможна вярата в Троичния Бог.

Отричайки познанието на Истината и верността към Нея, вместо това ирационализмът утвърждава път на познание и Богопознание чрез безумие. По този начин ирационализмът обезпечава „абсолютната свобода“ на човека като право на личен бунт против Бога, против Неговата премъдрост и сила, против Неговите решения и разум (вж. Иов. 12:13).

В богословския модернизъм ирационализмът бива обявен за съществена принадлежност на християнството. По думите на Ф. М. Достоевски: „Ако някой би ми доказал, че Христос е извън истината и наистина би било така, че истината е извън Христа, то за мен би било по-добре да остана с Христос, отколкото с истината. За другия корифей на ирационализма Сьорен Киркегор християнството е абсурдно, вярата няма никакви основания или оправдания и се явява „скок в нищото“. В модернизма ирационализмът бива приписван преди всичко на учението за Христос Премъдрост Божия, за Когото в Писанието е казано: Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания, открай време; отвека съм помазана, отначало, преди да бъде създадена земята“ (Прит. 8:22-23).

В ирационализма предметът на вярата и познанието се явява вътрешно неоформен, безпорядъчен, абсурден и противоречив в своята същност, въпреки Писанието, което учи: Господ с премъдрост основа земята, с разум утвърди небесата; чрез Неговата премъдрост се разтварят бездните и облаците ръсят роса“ (Прит. 3:19-20). Въпреки казаното от светите отци тази противоречивост се приписва на Самия Бог. Но св. Григорий Ниски учи: „Значението на имената, приписвани на Божествената природа, е такова, че всяко от тях, макар да има особено значение, не съдържа в себе си никакво противоречие с другите имена, които биват приписвани на Божествената природа“.

„Нелепо би било да се твърди, учи св. Дионисий Ареопагит, че самото Начало не е просто, не е единно, но е делимо и двойствено, противоречи на самото себе си и е изменчиво“.

Това, че истината е неизменна и непротиворечива, твърдо се поддържа и от философията, неповредена от модернизма: „Ако относно едно и също нещо биха били вкупом истинни всички противоречащи едно на друго твърдения, то ясно е, че всичко се смесва в едно… И в такъв случай се получава точно като у Анаксагор: „всички неща в едно“, и следователно нито едно от нещата не съществува истинно“ (Аристотел). Защото, ако цялата действителност е абсурдна в своята същност, то ясно е, че тази действителност не съществува истинно, а съществуването й е мнимо.

В ирационализма предметът на познанието и вярата изчезва, губейки своята същност, която не се смесва с нищо. В същото време за Бог и за порядъка в света Църквата учи: „Той поддържа всяко нещо и го привежда към неговата собствена крайна цел, заради която то е създадено, без всякакво превръщане на едното в друго противно нему, в нещо противно на това, което то е било по природа“ (св. Ириней Лионски).

В ирационализма без остатък изчезва и познаващата личност, която според него извършва „скок в нищото“, тоест извършва духовно и нравствено самоубийство.

На практика бунтът против Истината означава, че ирационалистът продължава да живее в профанния свят, като че ли отстраняването на разбирането на истината (разум истины) не се е случило. Опорната точка се премества от трансцендентната Истина върху практическия живот. Ирационалистическият аморализъм на В. В. Розанов се свежда именно до това.

Като отношение към религията ирационализмът е пребиваване в абсурд. Учението на Църквата било абсурдно и колкото по-безумно разсъждаваме и по-неправилно постъпваме, толкова по-близо сме до Църквата. „Християнският“ ирационализъм разсъждава примерно така: Ако изследваме с ума си, то в Християнството няма нищо достоверно, а ако отхвърлим ума си, тогава има.

Един от влиятелните представители на New Age Ошо (Бхагван Шри Раджнеш) твърди: „Ти ще разбереш какво се случва тук, само ако отхвърлиш своето „аз“, своите съждения и своя разум – накратко, ако ми позволиш да ти отсека главата“. „На практика, отбелязват неговите (на Раджнеш) изследователи, той не желае неговите последователи да разбират каквото и да било. Той се стреми учениците му да не разбират истината, а да придобият опитно тази истина. Истинският религиозен живот се придобива чрез изключване на интелекта и изказванията на Бхагаван не трябва да се разбират буквално, защото те са призвани да въплътят цялата неизречена тоталност на опита“.

„Християнският“ ирационализъм се явява злостно изопачаване на следните апостолски слова: „Ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога, както е писано: „Той улавя мъдрите в тяхното хитруване“ (1 Кор. 3:18-19).  И думите за съблазънта на Кръста: „защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците“ (1 Кор. 1:25). Но св. Иоан Златоуст тълкува тези слова така: „Говорейки за безумството и немощта на кръста, апостолът подразбира не че той действително е такъв, но че изглежда такъв за някои; защото той говори това приложено към мнението на противниците. Това, което не могли да постигнат философите с разсъждение, е постигнато с нещо, което [за тях] изглежда безумие“. Накратко: изглежда не е същото като е.

Ирационализмът излиза на преден план в „апофатическото богословие“ на В. Н. Лоски и други богослови. В богословския модернизъм ирационализмът съществува като идейна обосновка на адогматизма, антиюридизма, аморализма и икуменизма. Ирационализмът в богословския модернизъм изпълнява функцията на точка на съприкосновение с ницшеанството, „философията на живота“, екзистенциализма и постмодернизма, както това особено ясно се вижда при плуралистите от типа на о. Сергий Желудков или Г. П. Померанц. От друга страна ирационализмът сближава религиозния модернизъм с фройдизма, окултните движения от типа на New Age, а също с такива масови гностически движения като анархизма и фашизма.

Ирационализъм и рационализъм

В модернизма, новата философия и гностическите движения ирационализмът се представя в качеството на алтернатива на рационализма от епохата на „Просвещението“. На практика обаче ирационализмът е противоположен не на рационализма, а на християнството, като учение на истина и на здрав разум (Деян. 26:25). Рационализмът е обратната страна на същата монета, тъй като и двете учения отхвърлят Божественото Откровение.

По думите на Е. Фогелен: „Векът на Разума получил такова наименование не по причина на това, че бил особено разумен, а защото мислителите на ХVІІІ век вярвали, че ще намерят в Разума (с главна буква) нещо, което да замени Божествения порядък. Цялата тази конструкция била неустойчива, защото човешкият разум в иманентистки смисъл, без участието в ratio aeterna, не може да бъде източник на порядък“.

Мисълта на рационалиста неизбежно извършва скок, който не може да се нарече другояче освен мистичен, макар тази мистика да се явява отсамна, а не отвъдна мистика. Прекрасен пример в това отношение е Спиноза до чиято „единна субстанция“ е невъзможно да се стигне чрез никакъв разум и с никакво доказателство, а само по мистичен начин можеш да „скочиш“ дотам. Затова ирационализмът е неразривно свързан с рационализма като източник на екзистенциалния безпорядък.

Алтернативи на разума

В качеството си на подмяна на разумното познание и съзнателната вяра модернизмът и свързаните с него учения и движения предлагат: живот, интуиция, инстинкт, усещане. Опитното познание в областта на вероучението и теорията също се явява проява на ирационализма.

Ирационализмът учи, че светът е безумен и затова трябва да бъде познат чрез безумие. Ненавистта към Истината се простира дотам, че Ф. М. Достоевски обявява за безжизнени и смъртоносни не само теоретичните положения, но и самото съзнание: „Колкото по-малко осъзнава човек, толкова по-пълноценно живее и усеща живота. Пропорционално с натрупаното съзнание той губи и жизнената си способност. И тъй, общо казано: съзнанието убива живота”... Народите „не могат без насмешка да гледат как съзнанието искат да им представят за живот”. Ако догматическата истина е само една „теория“, то тя не е нужна и е дори вредна за вярващия, тъй като го съблазнява и отвлича от самоспасението. Достоевски учи: „Съзнанието е болест. Не от съзнанието произхождат болестите, (което е ясно като аксиома), а самото съзнание е болест“.

За модернистите животът е абсурден, безформен и изменчив. Затова всяка неоформеност или безформеност се асоциира на свой ред със „самия“ живот, жив и непредсказуем.

Ирационалистите се превъзнасят по тази противоречивост на живота, което намира изражение в учението за антиномиите, особено усърдно развивано от о. Павел Флоренски. Той учил: „Антиномията е такова съждение, което, бидейки истинно, съдържа в себе си съвместно теза и антитеза, като по този начин става недостъпно за никакво възражение (освен за възражението, че е абсурдно – бел. прев.). Затова според модернистите „истината е самопротиворечиво съждение”. Изобретателят на „антиномическия монодуализъм“ С. Л. Франк говори за „дръзновеното и неизразимо с никакво съждение духовно витаене над всички противоположности, в трансрационалния синтез на всичко противоположно.

Разбира се, това няма нищо общо с Православието, което чрез учението на светите отци утвърждава следното разбиране: „Кой не знае, че както на Съществуващия се противопоставя несъществуващото, така и на всеки благ предмет и наименование има нещо противоположно, като например: добро – зло, истина – лъжа, светлина – тъмнина, и всички неща, които по подобен начин се противопоставят едно на друго?! Кой не знае, освен това, че между противоположностите няма средина, че не може да се допусне еднакво битие на две противоположности в един и същи предмет, но че присъствието на едната от тях унищожава другата и с отстраняването на другата се случва обратното явление?“ (св. Григорий Ниски).

„Не може Божията премъдрост да противоречи сама на себе си и сама себе си да разрушава” (св. Филарет Московски), тоест, пояснява изследователят, „ако някой посочва взаимни противоречия в Богооткровеното учение, това са мними, а не действителни противоречия“.

Антиюридизъм

Според учението на ирационалистите не може да има никакво осмислено учение на Църквата. Догматите се отричат от модернистите в мярата, в която са разбираеми и възпрепятстват свободния поток на безумието. Така антиюридизмът, който се явява общо място за всички направления на модернизма, отхвърля учението за Изкуплението и оправданието на падналото човечество, Кръстната Христова Жертва, безценните заслуги на Христа, отхвърля учението за Бог като Съдия, за наградите и наказанията от Бога. Тези фундаментални истини на Откровението са неприемливи за модернистите, именно защото съдържат обяснение как се е извършило Домостроителството на нашето спасение. В модернизма се признава спасение само чрез Христовата Любов, без оправдание, откуп и Жертва. Това означава, че спасението в модернизма става по неизвестно какъв начин и е непонятно в какво точно се състои.

Апостолите и евангелистите също учат за Божията любов към човешкия род, но винаги изясняват, че тази любов се е състояла в спасението чрез Кръстната Жертва на Сина Божий, представляваща безкрайно ценен откуп за падналия човешки род: който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов, Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове“ (1 Иоан 4:8-10).

„Любовта“ на модернистите няма никакви очертания, лишена е от определеност и каквито и да било граници, и следователно няма нищо общо с Божията любов от Божественото Откровение и от Словото Божие. Ирационалната „любов“ съвпада с аморализма, тъй като обема в себе си доброто и злото, добродетелта и греха.

Любовта към благото изключва равносилната любов към злото и предполага ненавист към злото и греха. Според св. Кирил Иерусалимски: „Да възненавидим достойните за ненавист, да се отвърнем от онези, от които се отвръща Бог. За всички еретици да кажем с всяко дръзновение на Бог: „Аз ли да не мразя ония, които Тебе мразят, Господи, и да се не гнуся от ония, които въстават против Тебе?“ (Пс. 138:21). Защото има добра вражда, както е писано например: „И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе (Бит. 3:15). Защото любовта към змията произвежда вражда против Бога и смърт“.

В модернизма това неразривно съчетание „любов-ненавист“ се отхвърля като ограничаващо любовта, тоест, като придаващо на любовта определен смисъл.

Езикът

Ирационализмът създава свой абсурден език и абсурден способ за неговата употреба. Езикът на ирационалистите е софистика, тоест манипулиране на другите посредством лъжа.

Ето как анализира тази духовна болест и това духовно престъпление Е. Фогелен: „Ако „мнението“ се ражда от онтологично изопачаване на учението за природата на човека и за порядъка в обществото, то знанието за същността на битието бива грубо изопачено. И ако такива повреди определят интелектуалния климат в обществото, както това се случва в нашето плуралистично общество, то мненията, които хората обменят, стават ирационални, а общуването между хората - морално непълноценно по мярата на своята ирационалност. Такова общуване няма да формира, а ще разрушава личността. Освен това прагматичната комуникация придобива тоталитарен смисъл, тъй като протича в областта на лъжливите същности. Общението вече никого не убеждава в платоновски смисъл, а само ражда конформистки състояния на разума и поведението.

Комуникацията, ако тя е станала чисто прагматична, не може повече да разчита на доводите на разума, тъй като разумът е обезглавен. За да достигне своите цели прагматикът е принуден да разчита на арсенала от психологически трикове: suppressio veri и suggestio falsi[2], повторение на едно и също, „голяма лъжа“ и т. н., за да може човек да бъде дезориентиран на база на емоциите с цел да не може да подложи на съмнение внушаваните му мнения. По тази причина прагматичната комуникация винаги клони към духовно опиянение."

Бунт

Ирационализмът отрича обективната истина, която се явява външна по отношение на човека. По същия начин и моралът в ирационализма е вътрешен закон, установен от личността за самата себе си. Заповедите губят своето обективно значение и стават продукт на вътрешния живот на човека. В това узаконяване от човека на истината за самия него се състои ирационалното „усвояване на истината“.

Ирационализмът отменя и изтръгва от корен всяка вярност към Истината и заповедите. На практика за каква вярност може да се говори, ако „истината е самопротиворечиво съждение“? По този начин в замяна на подчинението на истината се утвърждава свободата на действие в реалния свят, което на практика означава конформизъм по отношение на условията на съществуване.

Общата мисъл на модернизма за отричане на външния закон е дълбоко невярна. Защото разбирането на Истината протича в страх Божий и усвояването й става чрез съгласуване на себе си с Божествените закони, а не обратното. Тук като крайъгълен камък се поставя човекът и дори не целият човек, а само неговата интимна, емоционална страна. Оттук всяко разбиране на всяка истина става проблематично, престава да бъде дълг и се превръща в личен подвиг и дори в чудо. Както учи А. И. Осипов: „Рационалната интерпретация на богословието отдавна се е самоизчерпала, разкривайки не само своята дълбока недостатъчност, но и принципната си погрешност, защото християнството не е философска концепция, не е плод на разсъдъка, а е богооткровена програма и път на съвършен човешки живот. И истинно богословие се явява християнският живот, а не сумата на догматите, обединени в една логическа схема“. Християнството като „програма“, това е патологичен превод на учението на Христос от областта на истината в областта на прагматиката, за което по-горе говори Е. Фогелен.

Между другото тази свобода, която търсят ирационалистите, просто не съществува в областта на Истината. „Абсолютната свобода“ е само някаква гола възможност да постъпваш в реалния живот както ти падне. Ирационалистът като че в опиянението си забравя, че неговите постъпки в реалния живот влияят само на неговата собствена вечна участ. Но човешките дела не променят и не отменят Истината, която съди тези дела.

Като напълно закономерен резултат от ирационалното примирение на противоречията в модернизма се явява оправданието на компромиса с реалното зло. Ако, както казва Н. А. Бердяев „истината не е догматична“ и правдата не може да бъде „система от понятия и идеи“, то на теоретичния адогматизъм в практическата област би трябвало да съответства безпорядъчно примирение с разнообразните прояви на злото в този свят.

Св. Марк Ефески убедително демонстрирал това, осъждайки съглашението с католицизма на Флорентинския събор от 1438-1439 гг. На събора срещу свети Марк викали: „Намери ни някакъв изход, някаква икономия“. Но св. Марк отвръщал: „Делата на вярата не допускат икономия. Това е все едно да кажеш: отсечи си главата и върви, където щеш“.

Свети Марк възразявал на онези, които търсели среден път и някакво съглашение: „Никога, о, човече, това, което се отнася до Църквата не се изправя чрез компромиси: няма нищо средно между Истината и лъжата, но както намиращият се извън светлината по необходимост ще се окаже в мрака, така и немного отстъпилият от Истината, подлежи на действието на лъжата, ако трябва да кажем истината; и макар да е възможно да се каже, че между светлината и тъмнината има средина, наречена вечерен или сутрешен сумрак, между Истината и лъжата, колкото и да би се старал човек, не може да измисли нищо средно.”

[1] Сливането на понятията двойственост и единство ясно се вижда във формулировката на догмата, така както е приет и изповядан на Фераро-Флорентинския събор от латиняните и от латиномъдърстващите „православни“: „Дух Свети изхожда от Двамата, от Отца и Сина като от едно Начало и от един Изводител”. Тоест хем от Двамата, хем като от едно Начало – очевиден абсурд. На доказването че абсурдът е наистина абсурд, е посветен трактатът „Силогически глави“ на св. Марк Ефески - бел. прев.

[2] suppressio veri и suggestio falsi – (лат.) прикриване на истината и фалшиво съждение - бел. прев.

Още по темата:

о. Серафим (Роуз). Недочеловечество

Източници:

Архим. Амвросий (Погодин). Святой Марк Ефесский и Флорентийская уния. Jordanville, N.Y., The Holy Trinity Monastery, 1963.

Аристотель. Метафизика // Сочинения: В 4-х т. М.: «Мысль», 1975. Т. 1.

Городков, Алексей. Догматическое Богословие по сочинениям Филарета, митр Московского. Казань, 1887.

Св. Григорий Нисский. Опровержение Евномия// Творения. М., 1864. Ч. 6.

Св. Дионисий Ареопагит. О Божественных Именах // пер. о. Геннадия (Эйкаловича). Буэнос-Айрес, 1957.

Достоевский Ф.М. Записная книжка 1864-1865 гг. // Достоевский Ф.М. Полное собрание сочинений в 30-ти томах. Л.: «Наука», 1980. Т. 20.

Достоевский Ф.М. Письмо к Фонвизиной Н.Д. начало 1854 г.// Достоевский Ф.М. Полное собрание сочинений в 30-ти томах. Л.: «Наука», 1985. Т. 28. Кн. 1.

Св. Ириней Лионский. Творения. М.: "Православный паломник", «Благовест», 1996.

Св. Кирилл Иерусалимский. Огласительные и тайноводственные поучения. М., 1900.

Лосев А.Ф. История античной эстетики. Ранний эллинизм. М.: «Искусство», 1979.

Осипов А.И. Спасение – освобождение для мира и справедливости во Христе. Значение Церкви // Журнал Московской Патриархии. 1976.

Св. Феофан Затворник. Толкование Первого послания святого апостола Павла к коринфянам // изд. 2-е. М., 1893.

О. Павел Флоренский. Столп и утверждение истины // Собр. соч. под ред. Н.А. Струве. Т. 4. Париж: YMCA-PRESS, 1989.

Франк С.Л. Непостижимое // Сочинения. М.:»Правда»,1990.

Handbook of New Age. Brill, 2007.

Richard Popkin. The history of scepticism: from Savonarola to Bayle. Oxford University Press, 2003.

Eric Voegelin. The collected works. V. 11. Published Essays, 1953–1965, 2000.
 

 

Други статии от същия автор:

module-template12.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти