Вход

Православен календар

„Дарувай, Господи, на Твоята Църква сила да пребъдва непоколебима от смущенията на ересите во веки веков.”

Канон на утренята, 5-та песен, тропар

Неделя Православна

Лъжесветостта и нейните носители

 

От статия, публикувана в Двери.бг научаваме, че „св. Силуан Атонски ще бъде тържествено честван в Гигинския манастир” на 19 и 20 септември. По-долу ще споделим някои размисли, провокирани от анонса за този празник.

Ще започнем оттам, че датата, на която по принцип бива честван Силуан Атонски е 24 септември, който тази година се падна в сряда. По стар цариградски обичай честването е изтеглено в съботата на предната седмица. Това било уж „за улеснение и удобство на миряните, което желаят да участват в празника”. Известно е обаче, че в началото на миналия век Цариградската патриаршия обмисля да извърши подобна реформа в богослужебния си живот, щото църковните празници, случили се през седмичните работни дни, да се преместват на най-близкия почивен ден с оглед на по-дълга работна седмица и по-малко празнични, сиреч неработни дни.

Тази маневра, освен всичко друго, е и в унисон с „добрата” традиция на БПЦ, чийто Свети Синод през 1968 година обоснова въвеждането на папския нов календар с „несъобразността Нова година да се чествува преди Рождес­тво Христово“. „Несъобразността“ се състояла в това, че на великия „християнски” празник Нова година християните не могат да блажат! Нещо, което не може да се случи и тази година на 24 септември, защото се пада в сряда, която е постен ден.

По-нататък следва къса ода за „високия духовен живот” на атонския монах с неизбежния акцент върху всеобемащата му любов към света. Любов, която е тъй широка и дълбока, че се простира и върху всички еретици, живели някога на земята. Иеромонах Никанор пише: „Св. Силуан е бил обикновен руски мужик и се е отличавал с простота на характера и мислите, поради което някои по-ригористично настроени богослови и фарисейско-зилотски среди отричат светоотеческата автентичност на неговия духовен подвиг. На тях не им харесва това, че светецът не раздава нашироко еднопосочни билети за ада.”

Пример, от който става ясно какво има предвид почитаемия иеромонах, срещаме в следния епизод от книгата на архим. Софроний Сахаров „Старец Силуан”. Там четем, че атонският монах бил горещ молитвеник за безбожниците, осъдени на вечни мъки, което наистина предизвиква сериозни съмнения в „светоотеческата автентичност на духовния му подвиг”. Ето какво пише архим. Софроний Сахаров:

„Помним неговата [на Силуан] беседа с един монах-пустинник, който казвал:

- Бог ще накаже всички безбожници. Те ще горят във вечен огън.

Очевидно той изпитваше удовлетворение от това, че те ще бъдат наказани с вечен огън“.

Единствената очевидност тук е, че монахът-пустинник изповядва православното учение. Твърде вероятно е „изпитваното от него удовлетворение” да е плод на разгорещеното авторово въображение. Каква обаче е реакцията на Силуан:

„На това Старецът Силуан с видимо душевно вълнение отвърна:

- Но, хайде, кажи ми, ако те поставят в рая и ти оттам видиш как някой гори в адския огън, ще бъдеш ли спокоен?

- А какво да се направи, сами са си виновни – отговори той.

Тогава старецът със скръбно лице отвърна:

- Любовта не може да понесе това… Трябва да се молим за всички.“
[1]

Вероятно затова иеромонах Никанор твърди, че „светецът не раздава нашироко еднопосочни билети за ада“. Тук се вижда обаче, че за разлика от отците на Православната църква Силуан Атонски изпитва непоносимост към Божието определение за вечното наказание на еретиците и безбожниците в ада. Именно светите отци, а не „някои по-ригористично настроени богослови и фарисейско-зилотски среди“ се явяват отрицатели на светоотеческата автентичност на неговия духовен подвиг”. За да се убедим в това, ще приведем само два примера.

Първият е от книгата на св. Григорий Двоеслов „Събеседвания за живота на италийските отци и за безсмъртието на душата“, където под формата на диалог свети Григорий дава отговор и на въпроса, който Силуан задава на монаха-отшелник. Питащият [Петър] изхожда от позиция подобна на Силуановата, като и той се противи на Божието определение относно вечните мъки за грешниците.

Петър: „Но нито един верен раб не бива съден от правдивия си господар с излишна строгост. И лукавият раб подобава да бъде бит само за това, за да бъдат изправени неговите пороци: нанасят му се удари с надежда за изправление. Ако нечестивите, предадени на вечен огън, не достигнат изправление, тогава с каква цел те ще горят вечно?”

Григорий: „Всемогъщият Бог като Милосърден управлява добрите хора без жестокост; но като Правосъден не престава вечно да наказва нечестивите. Впрочем нечестивите хора, определени за вечни мъки, макар да се наказват за своето нечестие, ще горят и с друга цел. Всички праведници да видят както блаженството в Бога, което ще получат, така и мъченията, които са избегнали. И колкото по-ясно те видят вечното наказание за греховете, които са победили с Божията помощ, толкова повече те ще се осъзнават като вечни длъжници на Божествената благодат“.

Свети Григорий твърди, че виждането на мъките на грешниците поражда у праведниците единствено огромна благодарност, че са избегнали тези мъки. Липсват всякакви сантиментални вопли от рода на „любовта не може да понесе това“.

Петър: „Как да смятаме за свети хора, които не биха се молили за враговете си, виждайки ги в огъня, когато е казано: „Молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (Мат. 5:44)?“

Григорий: „За враговете си трябва да се молим във времето, когато могат да обърнат сърцата си към плодотворно покаяние и да бъдат с това обръщане спасени. Защото за какво друго да се молим за враговете си, ако не за това, по завещанието на апостола „дано Бог им даде покаяние, да познаят истината и да се освободят от примката на дявола, който ги е живи уловил, за да изпълняват волята му“ (2 Тим. 2:25-26)? Как тогава да се молим за грешниците, когато те вече по никакъв начин не са в състояние да изменят своето нечестие в дела на правдата? Значи причината за това, че тогава няма да има молитва за хората, осъдени на вечен огън, е тази, поради която сега не се молим за дявола и за неговите ангели, осъдени на вечно наказание
(к.а.).

Каква е причината за това, че светите хора не се молят за умрелите неверни и нечестивци, ако не тази, че са узнали, че те са осъдени на вечно наказание и за това не желаят да принасят напразна молитва пред лицето на Праведния Съдия? Ако днес живеещите праведници не състрадават на умрелите и осъдени нечестивци, когато сами осъзнават и съзират в плътта си нещо достойно за осъждане, толкова по-строго ще гледат на мъченията на нечестивците тогава, когато, освободени от всяка тленна страст, още по-твърдо и пълно са усвоили светостта. Присъдата, принадлежаща на Най-Правосъдния Съдия, ще бъде тъй съгласна с техния дух, че решително няма да позволи никакво различие с определението на Неговата вечна правда.“[2]

„Днес живеещите праведници не състрадават на умрелите и осъдени нечестивци“ – твърди светителят. А в едно от първите издания на книгата „Старец Силуан“ пише, че той се е молел за и състрадавал дори на сатаната![3]

На друго място св. Григорий пише:

„Впрочем видимото наказание на нечестивите съвсем не помрачава в душата на праведниците светлостта на това велико блаженство, защото там, където вече няма да има състрадание към бедстващите, там без всяко съмнение тяхното страдание няма да има силата да намалява радостта на блаженстващите. Какво му е удивителното, ако праведниците, виждайки мъченията на неправедните, със самото това умножават своята радост, когато в живописта черният цвят се полага като основа и фон, за да може по-ясно да се види белият или червеният?! Защото, както е казано, радостта за добрите толкова повече се увеличава, колкото по-ясно те виждат с очите си нещастията на осъдените, които са избегнали.”[4]

Вторият пример е отговор на св. Теофан Затворник на въпроса:

„Как вечните мъки могат да бъдат съгласни с Божията благост, с безпределното Божие милосърдие?... Неугасващият огън, незаспиващият червей, външната тъмнина, скърцането на зъби! Как многомилостивият Господ ще гледа тези изтезания? Господ е заповядал на нас да прощаваме, та Сам ли няма да прости? Той се е молил на кръста за съгрешилите против Него с най-страшното съгрешение… Нима не би простил във вечния живот?“

Отговорът на светителя:

„Ти настояваш на благостта и Божието милосърдие. Но казаното от теб би имало смисъл, ако вечността на мъките бяха определили някакви хора – безжалостни и неумолими ригористи (точно както смята и о. Никанор: „ригористично настроени богослови и фарисейско-зилотски среди” – б.а.). Тогава би било резонно да им се възрази: вашето становище не може да бъде прието, защото е противно на Божията благост. Но когато така е постановил Сам всеблагият и всемилостив Господ, нима е уместно право в лицето да Му заявяваме: това не може да бъде, това е противно на Твоята благост (или „любовта не може да понесе това“ – б.а.). Като че Той не знаел какво говори. Нима Той е престанал да бъде благ, когато изрекъл това? ­Не, разбира се. А ако не е преставал да бъде благ, тогава няма съмнение, че такова определение е напълно съгласно с Неговата благост. Защото Бог никога не върши и не говори нищо, което би било противно на Неговите свойства. За детската вяра такова обяснение е напълно достатъчно“.[5]

Тази детска, приемаща безусловно думите на Спасителя вяра, няма обаче нищо общо „с простота на мислите на руския мужик Силуан”, дръзнал да оспорва Господните слова!

По-горе се видя как св. Григорий формулира светостта: „никакво различие с определението на Неговата (Божията) вечна правда“. Приема ли монахът Силуан това определение? Не! Той преживява някаква непозната за християните „любов“, която „не може да понесе“ тази Божия правда. „Любов“, която се противи на Божията правда обаче, е вдъхновена единствено от врага на човешкото спасение, който открай време е противник на всяка истина и правда (срв. Иоан 8:44).

В приведения диалог от св. Григорий неправомислещият Петър е този, който съчувства на нечестивците, а светителят изправя неправомислието му. В книгата „Старец Силуан” е точно обратното: правомислещият монах-отшелник бива „изправян“ от неправомислещия и съчувстващ на нечестивците Силуан. Но казва Господ чрез устата на пророка за такива: „Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто - зло, тъмнината считат за светлина, и светлината - за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото - за горчиво!” (Ис. 5:20).

Другото, което прави впечатление в статията на о. Никанор е, че той предпочита да се позовава на „записките на светеца“, а пренебрегва останалата част от книгата „Старец Силуан”. Сам Софроний Сахаров признава обаче, че издава тези записки след „значителна редакция”[6], което поставя под въпрос тяхната автентичност. За Силуан Атонски научаваме предимно от книгата на архим. Софроний. Следователно несъстоятелен е често използваният довод, че „Сахаров е предал невярно Силуан”, просто защото няма как да проверим това. Крайно време е да се признае, че няма как да се разбере къде свършват записките на Силуан и къде започват измислиците на Сахаров, нито какъв е бил в действителност истинският лик на руския мужик, неразкрасен от фотошопа на неговия биограф.

Елементарните изисквания за добросъвестност в изследването на Силуан Атонски налагат биографичната му книга и записките да се разглеждат като едно неделимо цяло. Иначе с такъв избирателен подход може да бъде оправдан всеки еретик. От всяко четиво могат да се подберат такива пасажи, които да са съгласни с православното учение и да се представят за автентично учение на въпросната еретичестваща персона, а всичко противоречащо на Православието да се припише на недобросъвестни интерпретатори и интерполатори. Апологетите на Силуан обаче ползват този подход, само когато трябва да изправят повредения уж от Сахаров образ на „светеца“, но сами не отделят решително житото от плявата – Силуан от Софроний. И тук омагьосаният кръг се затваря - авторитетът на Силуан остава все така непокътнат, но в същото време се разпространява книгата на архим. Софроний, който пък от своя страна печели доверие на базата на канонизирания по неговия роман Силуан!

Описаното по-горе отклонение на монаха Силуан от православното учение е само един от множеството спорни моменти в посветената му книга. Ето защо има сериозни основания да не се приема канонизацията му, извършена от Цариградската патриаршия, тъй като представлява продължение на осъществяваната от последната подмяна на автентичното православно учение с негови сурогати. Готви се провеждането на "Велик и Свят" събор, на който ще бъде канонизирано отстъплението и предателството на вярата. Канонизацията на папския календар и канонизирането на несвети светии като Силуан Атонски и Мария Скобцова са просто част от подготовката. Иеромонах Никанор добре знае, че и до днес на Света Гора има уважавани монаси, отнасящи се крайно предпазливо към светостта на Силуан и не бързащи да приемат канонизацията му. Техният глас обаче едва ли ще бъде чут, защото е усърдно заглушаван от истеричния хор, възпяващ лъжесветостта и нейните носители.

[1] Архимандрит Софроний (Сахаров), Старец Силуан.

[2] Святитель Григорий Двоеслов, Диалоги, Собеседования о жизни италийских отцов и о бессмертии души, кн. 4, гл. 46, Всегда ли будут гореть грешники, вверженные в геенну огненную.

[3] Софроний (Сахаров), иеромонах, Старец Силуан. Париж, 1952. С. 23, 99.

[4] Свт. Григорий Великий Двоеслов, Беседа XL, говоренная к народу в храме Св. Мученика Лаврентия в 3-ю неделю по Пятидесятнице. Чтение Св. Евангелия: Лк.16:19-31.

[5] Письма о разных предметах вери и жизни. Письмо 2. О вечности мучений нераскаянных грешников. Поправка неправых мнений о том, как согласовать вечные муки с Божиим милосердием.

[6] http://sophrony.narod.ru/zhitsof1.htm
 

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template7.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти