(1896-1966)

Животът на архиепископ Иоан Максимович така необикновено бе пронизан от християнски добродетели и благодатта на Светия Дух, че това го превърна в стълб на истинското Православие и пример за християнски живот от вселенско значение. Той беше обединил в себе си три типа висши християнски прояви, които рядко се срещат в съчетание една с друга: беше смел и уважаван църковен иерарх; аскет, въплъщаващ традицията на стълпничеството и приел върху себе си най-строга аскеза; юродив заради Христа, учещ хората на онова "безумие", което превъзхожда мъдростта на този свят.

Този разказ не може да се нарече пълна биография на архиепископ Иоан; той е само подбор на материал, с които вече разполагахме, представени под формата на предварително жизнеописание на този свят човек. Съставено е от Братството на св. Герман, основано с благословията на архиепископ Иоан, (който копнееше за канонизация и на преп. Герман, след тази на о. Иоан Кронщадски), за да мисионерства посредством печатно слово. Сега, напълно в духа на тази мисия, наш дълг е да кажем истината за този мъж, който въплъщаваше в себе си Христовия живот в нашите мрачни времена, когато истинското християнство е вече почти изчезнало.

Това повествование се базира предимно на лични впечатления и е съставено въз основа свидетелствата на очевидци, познати на съставителите. Навсякъде архиепископ Иоан е наричан Владика; този руски термин се използва, когато говорим за или се обръщаме към епископ. На английски се превежда с "Master"^[1], но руската дума в собствен смисъл предполага близост и привързаност, които отсъстват дори в приблизителния й английски еквивалент. За онези, които го познаваха арпиепископ Иоан всякога ще си остане просто Владика Иоан^[2].

I.

Архиепископ Иоан е роден на 4 юни, 1896 г. в село Адамовка, Харковска губерния в Южна Русия. Произхожда от малоруското дворянско семейство Максимовичи, към което се числи и св. Иоан Тоболски^[3]. Баща му, Борис, бил предводител на дворянството в една околия на Харковска губерния, а чичо му бил ректор на Киевския университет. При кръщението получил името Михаил и негов небесен покровител станал Архангел Михаил. Като дете бил болнав и злояд.

Получил средно образование в Полтавската военна школа, където се учил от 1907 г. до 1914 г. Той обичаше тази школа и впоследствие си спомняше за нея с топли чувства. След като приключил обучението си там, постъпил в Юридическия факултет на Харковския императорски университет, който завършил в 1918 г., преди той да бъде завзет от Съветите. След това получил назначение в Харковския окръжен съд, където служил по времето, когато в Украйна управлявал хетманът Скоропадски и докато там пребивавала Доброволческата армия.

Харков, където Владиката прекарал ранните си години, бил типичен за Святая Русь град, и младият Михаил, чувствителен към проявите на светостта, там оформил своя идеал за бъдещия си живот. В Харков се намирали две чудотворни икони на Божията Майка - Озерянска и Елецка^[4], с които два пъти годишно се извършвали литии от манастирите, в които се съхранявали до Успенската катедрала. В Покровския манастир, в украсената с фрески гробница под олтара се покояли мощите на св. архиепископ Мелетий Леонтович^[5], който след смъртта си в 1840 г. оказвал чудотворна помощ на онези, които отслужвали за него панихида в гробницата му. Още приживе архиепископ Мелетий бил почитан за строгия си аскетизъм и особено за аскетическия си подвиг на лишаване от сън. Било известно, че прекарвал цели нощи, стоейки неподвижно и с вдигнати ръце, потънал в молитва. Узнал отнапред деня и часа на кончината си. В усипалницата му постоянно се четял Псалтир, служили панихиди и помазвали с елей от кандилото над гроба. В 1918 г. там станало чудо, което бързо се разчуло и което Михаил Максимович записал. Младият Максимович дълбоко благоговеел пред светия иерарх.

Днес виждаме, че архиепископ Иоан прилича поне в три неща на светеца от Харков: за него се знае, че в продължение на четиридесет години никой не го е виждал да спи в легло; узнал предварително деня на смъртта си и сега почива под храм в специален параклис-усипалница^[6], където почти ежедневно се служат панихиди и се чете Псалтир над гроба му от онези, които отиват там да просят помощта му^[7]. По такъв начин пред нас се разкрива уникален случай, в който имаме пренасяне на частица от Святая Русь в съвременна Америка.

Докато учел в Харковския университет бъдещият Владика прекарвал повече време в четене на Житията на светиите, отколкото отделял за лекции и все пак бил отличен студент. Очевидно стремежът му да подражава на светците още на тази възраст не е останал скрит, след като архиепископ Антоний Харковски, един от големите църковни деятели от това време, (по-късно митрополит, първи кандидат за патриаршеската катедра в Москва и впоследствие първи предстоятел на РЗЦ) предприел специални стъпки да се запознае с него, а после задържал младежа близо до себе си и се грижил за духовното му формиране. Епископ Сава е събрал интересни сведения за запознанството на Владика Антоний, назначен в Харковска епархия в 1914 г. с бъдещия Владика Иоан. Когато председателят на местната губернска общонародна управа му разказал, че големият син на един от губернските предводители на дворянството, студент в Юридическия факултет, завършил преди това кадетския корпус, много се интересувал от духовни въпроси, архиереят веднага помолил бащата на този студент да го доведе при него. Семейство Максимовичи приели това за обикновена любезност и не се отзовали. Архиереят обаче не забравил за своята покана и веднъж, когато служел молебен на някакво събрание, където присъствал и Борис Иванович, направо се обърнал към него с въпрос, защо крие сина си. Сега вече семейството се отнесло с по-голяма сериозност към повторната покана, но различни обстоятелства възпрепятствали срещата. Докато веднъж, в помещението на Общонародното събрание, където Владика Антоний чел лекция, някой му показал Миша Максимович сред присъстващите и срещата между тях най-после се състояла. От това време Максимовичи започнали постоянно да общуват с преосвещени Антоний.

В 1921 г. по време на Гражданската война в Русия, Владиката заедно с родителите си, братята и сестра си емигрирал в Белград, където с братята си постъпил в Белградския университет. Единият брат завършил Техническия факултет и станал инженер. Другият изкарал право и постъпил на работа в Югославската полиция. Самият Владика пък завършил Богословския факултет в 1925 г. Докато бил студент работел като продавач на вестници, за да си изкарва прехраната.

В 1924 г. бил постриган за четец в Руската църква в Белград от митрополит Антоний, който продължавал да упражнява голямо влияние върху него, а на свой ред Михаил изпитвал дълбоко уважение и почит към своя наставник. В 1926 г. митрополит Антоний го постригал за монах и го ръкоположил за иеродякон в Милковския манастир, давайки му името Иоан в чест на неговия далечен предшественик, св. Иоан Максимович от Тоболск. Не случайно митр. Антоний му дава при пострижението името на сибирския светител Иоан Тоболски. Светител Иоан пратил мисия в Пекин, а първата катедра на Владиката е Шанхай; светител Иоан станал известен с трапезите си за духовенството и всички нуждаещи се, Владиката учредявал във Франция “трапези на милосърдието”; светител Иоан починал, докато се молел на колене, в това положение предал Богу дух и Владиката веднага след Литургия и пред Курско-Коренната икона на Божията Майка. На 21 ноември/4 декември същата година бил ръкоположен за иеромонах от епископ Гавриил Челябински.

От 1925 г. до 1927 г. Владиката бил религиозен наставник в Сръбската държавна гимназия, а от 1929 до 1934 г. бил учител и възпитател в Сръбската семинария "Св. Иоан Богослов" в Битоля. Там служил св. Литургия на гръцки заради местните гръцки и македонски общини, където бил дълбоко уважаван.

На Охридското езеро в манастира на преп. Наум се намират мощите на преп. Наум Охридски. Иеромонах Иоан много почитал този светец, който се счита за особено бърз помощник на душевноболни. Със светата икона на преп. Наум той ходил по болници и четял молитви над болните, както после правил и в Китай. Няколко дни преди кончината си, без никаква видима причина свалил от стената на своята домашна църква в Сан Франциско иконата на преп. Наум и св. Иоан Кръстител и ги поставил на аналой посред храма. След няколко дни, тези които видели иконите разбрали причината за това – в навечерието на празника на преп. Наум Владиката починал, а го погребали в деня, в който се чества Рождеството на св. Иоан Предтеча.

Град Битоля влизал в рамките на Охридската епархия, а по това време този диоцез се управлявал от епископ Николай Велимирович - сръбски Златоуст, бележит проповедник, поет, писател, организатор и вдъхновител на народното религиозно движение, канонизиран от СПЦ. Той, както и митрополит Антоний, ценял и обичал младия иеромонах Иоан и сам оказал благотворно влияние върху него. Често го чували да казва: "Ако искате да видите жив светец, отидете в Битоля при о. Иоан." Защото наистина започвало да става явно, че това бил един съвършено необикновен човек. Неговите собствени ученици първи открили това, което навярно ще да е било най-големият му аскетически подвиг. Те забелязали отначало, че той оставал буден дълго, след като всички други са си легнали: обикалял нощем спалните, вдигал падналите на пода одеала и завивал нищо неподозиращите спящи ученици, като ги осенявал с кръстния знак. Палавниците сложили дори кабърчета под завивките му, за да проверят дали той спи в леглото си. Най-сетне установили, че той спял съвсем малко, при това никога в легло, позволявайки си нощем само час-два неудобна почивка в седнало положение, или приведен на пода в молитва пред иконите. Години по-късно сам признал, че откакто дал монашески обет не е лягал да спи в легло. Подобна аскетическа практика е много рядка и все пак не е непозната за Православната традиция. Известният основател на общежитийното монашество от 4 в. св. Пахомий Велики, получавайки правилото за общежитиен монашески живот от ангела, чул следното относно съня: "И те (монасите) да не спят легнали, но трябва да им направиш такива седалища, че когато седят на тях да имат опора за главите си" (4^-то правило).

Архиепископ Аверкий от Свято-Троицкия манастир в Джорданвил, тогава още млад иеромонах в Карпатска Русия бил свидетел на огромното впечатление, което произвеждал у семинаристите иеромонах Иоан. Когато през ваканциите се прибирали у дома те говорели само за своя необикновен възпитател, който се молел постоянно, всекидневно служел Божествена литургия или поне се причастявал, постел строго, никога не лягал да спи и с истинска бащинска любов ги вдъхновявал с високите идеали на християнството и на Святая Русь. 

В 1934 г. било решено иеромонах Иоан да бъде възведен в епископски сан. Що се отнася до самия Владика нищо не било по-немислимо за него. Една дама, която го познавала тогава разказва, че веднъж около това време го срещнала в един белградски трамвай и той й казал, че бил в града по грешка, пратен на мястото на някакъв иеромонах Иоан, който щял да бъде посветен за епископ! Когато го видяла на следния ден, той й казал, че положението било още по-лошо, отколкото си мислел: тъкмо него искали да направят епископ! Когато възразил, че това е немислимо, понеже имал дефект в говора и не можел ясно да артикулира, му казали само, че и пророк Мойсей имал същото затруднение.

Посвещението се състояло на 28 май 1934 г. Владиката бил последният от многото епископи, ръкоположени от митрополит Антоний и необичайно високото мнение, което видния иерарх имал за новия епископ си личи ясно в едно писмо, изпратено до архиепископ Димитрий в Далечния Изток. Отклонявайки поканата да се оттегли на спокойствие в Китай, той пише: "... но на мое място, като моята собствена душа, като моето собствено сърце, ви пращам епископ Иоан. Този дребен, слабичък човек, наглед почти дете, е в действителност чудо на аскетическа твърдост и строгост в нашето време на пълно духовно разслабление".

Владика Иоан получил назначение в Шанхайска епархия. Новият епископ бил назначен там, където два века по-рано неговият прачичо Тоболският митрополит Иоан Максимович изпратил първата православна мисия. Бог отсъдил старшият Максимович да прати там първите лъчи на благодатното учение на Слънцето на Правдата – Христос, докато на младшия Максимович било съдено там да просияе с Христовата святост, като че ли в потвърждение истинността на Православното учение.

II.

 

Владика Иоан пристигнал в Шанхай в края на ноември, на празника Въведение в храма на Пресвета Богородица и заварил недовършена катедрала и междуюрисдикционен конфликт. Първото нещо, което направил било да възстанови църковното единство. Установил контакти със сърби, гърци, украинци. Последните забележително просто “присъединил” към РЗЦ, като убедил упорития им предстоятел, че и сам той е малорус с много дълго малоруско родословие. По думите на близък на Владиката ученик - архимандрит Митрофан, а също и на много други свидетели, архиепископ Иоан въобще не абсолютизирвал юрисдикциите, което се явило впоследствие причина за осъждането му от страна “по-сериозните” задгранични иерарси, за които партиите и “теченията” имали по-голямо значение от Христовите заповеди.

Обърнал специално внимание на религиозното обучение и си създал правилото да присъства на устните изпити в часовете по катехизис във всички православни училища в Шанхай. Веднага станал попечител на различните благотворителни и филантропски общества и вземал активно участие в тяхната дейност, особено виждайки бедствените условия, при които живеела по-голямата част от неговото паство, предимно бежанци от Съветския съюз. Никога не приемал покани за чай у богатите, но често го виждали там, където имало нужда от него, без оглед на ден, час и атмосферни условия. Основал приют за сираци и деца на нуждаещи се родители, поверявайки ги на небесното покровителство на един светец, пред когото дълбоко благоговеел - св. Тихон Задонски, който много обичал децата. Сам Владиката прибирал болните и гладуващи деца от улиците и мрачните лабиринти на Шанхайските квартали. Започнал с осем деца, домът за сираци по-късно приютявал около сто по едно и също време и през него минали всичко 3 500. Когато дошъл комунистическият режим Владиката евакуирал целия приют отначало на Филипините, а после и в Америка.

Скоро за новото му паство станало очевидно, че Владиката е голям подвижник. Основата на неговия аскетизъм били молитвата и постът. Приемал храна веднъж на ден около единадесет вечерта. През първата и последната седмици на Великия пост изобщо не ядял, а през другите, както и през Рождественските пости се хранел само с олтарния хляб. Нощите обикновено прекарвал коленичил в молитва и когато накрая съвсем изнемогнел, опирал глава на пода и открадвал по някой и друг час дрямка до зазоряване. Когато идвало време да се служи утренята, някой почуквал на вратата, но тъй като често нямало отговор, отваряли и намирали Владиката свит на кълбо на пода пред молитвения кът, надвит от съня. Щом леко го потупвали по рамото веднага скачал и след няколко минути вече служел в храма съвсем бодър, със стичаща се по брадата му студена вода.

Владиката много обичал богослужението и устава. Всеки четвъртък в Шанхай се провеждало пастирско съвещание. Ако някой отсъствал Владиката искал от него рапорт-обяснение. На тези съвещания се отделяло най-вече време за въпросите относно богослужението. Владиката питал духовенството за особеностите на предстоящите служби, проверявайки техните знания.

Той служел утреня и вечерня всекидневно, дори когато бил болен. Сам изкарвал всички служби от денонощния кръг, без да признава никакви, бихме казали, даже “разумни” и общоприети съкращения. Понякога се случвало на повечерие да изчете по пет и повече канона, (за да се почетат всички празнувани светии); оставал и след Литургия нерядко в олтара по 3-4 часа, тъй като според негово признание, трудно било да се откъсне от молитвата и да премине към земното. Ежедневно извършвал Божествена литургия, както правел по-нататък и през целия си живот, а когато по някаква причина не можел да служи, все пак приемал Св. Причастие.

Не си позволявал поради заетост никакво отпускане в подвизите, които извършвал още от сръбско време: все така продължавал да бодърства по нощите, обливайки се със студена вода “за освежаване”. Без нищо да маха от предното, въвел и нещо ново: в деня на някои светии, започнал да служи бос, по-късно още повече се увлякъл в този подвиг на Христа ради юродивите.

Където и да ходел, не пропускал служба. Веднъж, според свидетелството на очевидец кракът му бил ужасно подут и лекарският консилиум, боейки се от гангрена, настоял за незабавно постъпване в болница, на което Владиката категорично се възпротивил. Руските доктори информирали Енорийския съвет, че свалят от себе си отговорността за здравето и дори за живота на пациента. Тогава членовете на Енорийския съвет след дълги увещания и заплахи за насилствено отвеждане заставили Владиката да се съгласи и той бил изпратен в Руската болница на сутринта, в деня преди празника Въздвижение на Честния Кръст Господен. Към шест часа, обаче, накуцвайки Владиката пристигнал пеш в катедралата и почнал службата, а отокът изчезнал за един ден.

Постоянният стремеж за умъртвяване на плътта при Владиката се коренял в страха Божий, който той хранел съобразно преданието на древната църква и Святая Русь. Следващият случай, разказан от О. Скопиченко и потвърден от много "шанхайци" е ярък пример за дързновената му, непоколебима вяра в Христа:

Някоя си госпожа Меншикова била ухапана от бясно куче. Тя или отказвала да си слага инжекции срещу бяс или си ги слагала небрежно и тази ужасна болест я съборила на легло. Епископ Иоан научил за това и отишъл при умиращата жена. Той й дал Св. Причастие, но точно в този момент тя получила пристъп вследствие на болестта - от устата й излязла пяна и тя изплюла Светите Дарове, които току-що била приела. Ала Светите Тайни не могат да бъдат изхвърлени. Владиката ги събрал и сам потребил, след като болната Ги повърнала. Присъстващите извикали: "Владико, какво правите? Бясът е страшно заразен!" Но Владиката спокойно отвърнал: "Нищо няма да се случи, това са Свети Дарове." И наистина нищо не се случило.

Владиката носел дрехи от най-евтините китайски платове и меки чехли или сандали, всякога без чорапи, независимо какво е времето. Често ходел бос, след като преди това е дал сандалите си на някой беден. Той дори служел бос, за което бил строго критикуван.

Сега вече е известно, че Владиката е бил не само праведник и подвижник, но и толкова близък с Бога щото бил надарен с прозорливост и по неговите молитви са ставали изцеления. Следното поразително свидетелство на очевидката Лидия Лю се явява ярък пример за духовния му ръст:

„Владиката дойде два пъти в Хонг Конг. Странно е, но тогава аз, без да го познавам му бях написала писмо, молейки го да помогне на една вдовица с деца, а също и да разреши мой личен духовен проблем, но така и не получих отговор. Измина една година. Владиката дойде в Хонг Конг и аз бях сред множеството, което отиде да го види в храма. Той се обърна към мен и каза: "Вие ми написахте онова писмо!" Аз бях изумена, тъй като Владиката никога преди не беше ме виждал. Отслужен бе молебен, след който Владиката застана пред един аналой и почна да проповядва. Аз стоях до моята майка и в този миг и двете видяхме да го обгръща светлина, слизаща почти до нивото на аналоя; сиянието беше с широчина почти тридесет сантиметра. Това продължи доста дълго време. Когато проповедта свърши аз, поразена от необикновеното явление, споделих видяното с Р. В. С., а той ни каза: "Да, много вярващи го видяха." Мъжът ми, който стоеше малко по-назад, също видял светлината."

Владиката много обичал да посещава болните и вършел това ежедневно, приемайки изповедта им и преподавайки им Св. Причастие. Ако състоянието на болния почвало да става критично, той отивал при него в кой да е час от денонощието и заставал на молитва до леглото му. Ето едно от многото истински чудеса, ставащи по неговите молитви. То е записано и съхранено в архивите на Окръжната болница в Шанхай (съобщено от Н. Маковая):

"Людмила Дмитриевна Садковская много се увличала по конен спорт. Веднъж била хвърлена от коня, ударила главата си о камък и загубила съзнание. Така я откарали в болницата. Лекарски консилиум признал състоянието й за безнадеждно и за това, че едва ли има вероятност да доживее до сутринта. Пулсът почти не се долавял, имало няколко фрактури на черепа и малки костички притискали мозъка. Подобно състояние неизбежно щяло да доведе до смърт на операционната маса. Дори сърцето й да издържало на операцията, при благополучен изход все пак щяла да остане глуха, няма и сляпа.

Сестра й, чувайки всичко това, в отчаяние се втурнала при епископ Иоан, умолявайки го да спаси болната. Владиката се съгласил, отишъл в болницата и помолил всички да излязат от стаята, а после в продължение на близо два часа се молел за нея. След това повикал главния лекар и го помолил отново да прегледа болната. Докторът безкрайно се изненадал, когато установил че пулсът й бил нормален! Той се съгласил незабавно да извърши операцията, но само в присъствието на епископ Иоан. Операцията излязла успешна и лекарите се изумили, когато след нея пациентката дошла в съзнание и поискала да пие. Тя виждала и чувала отлично. Все още е жива и може да говори, вижда и чува. Познавам я от тридесет години.”

Н. С. М. разказва, че Владиката посещавал също и затвора и извършвал Божествената литургия за осъдените на една съвсем обикновена масичка. Ала най-трудната задача за един пастир е да посещава психично болните и бесноватите и Владиката ясно различавал едните и другите. В покрайнините на Шанхай имало психиатрична лечебница и само той обладавал духовната сила да посещава тези така ужасно страдащи хора. Причастявал ги, а те най-изненадващо го приемали и спокойно го изслушвали. Всеки път с нетърпение очаквали посещенията му и радостно го посрещали.

Владиката притежавал също огромно мъжество. По време на японската окупация японските власти се стараели по всякакъв начин да подчинят руската колония на своята воля. Натискът бил оказван посредством ръководителите на Руския Емигрантски Комитет. Двама президенти на този комитет се борели да поддържат независимостта и в резултат на това били убити. Смущение и страх обхванал руската колония и тогава Владика Иоан се обявил за неин временен председател въпреки предупрежденията на руснаците, които сътрудничели на японците.

По време на японската окупация било извънредно опасно да се ходи нощем по улиците и повечето хора гледали по тъмно да си стоят у дома. Владиката обаче не обръщал никакво внимание на опасността, като продължавал да посещава болните и нуждаещите се по всеки час на нощта и никога не пострадал.

По-късно, японците си отишли, но дошли не по-малко опасни изкушения, които внесли в Шанхайската колония разделения и съблазни. Веднага след войната, в 1946 г. сталинските агенти започнали колективна агитация сред руската емиграция в Китай, предизвиквайки цяла вълна от “възвращенци”. Шанхайският епископ, разбирайки реалните последствия от тази кампания, оказал най-решителна съпротива. Не веднъж срещу него били предприемани покушения, затова близките нему “шанхайци” осигурили постоянно дежурство от няколко човека, което образувало тесен “кръг” около Владиката.

В края на войната върху руското духовенство в разсеяние започнало да се оказва огромен натиск, за да бъде убедено да се подчини на новоизбрания “патриарх” на Съветската църква. От шестимата иерарси в Далечния Изток пет се подчинили, само епископ Иоан устоял на натиска и заплахите и останал верен на РЗЦ. Ситуацията се усложнила и от това, че управляващият архиерей на РЗЦ архиепископ Виктор станал представител на патриарх Алексий І за Далечния Изток, а на неговото решение да премине под юрисдикцията на Руската Православна Църква (РПЦ) се подчинили и всички Далеко-източни епископи. Владика Иоан не последвал неговия призив. За отказа му да наруши клетвата към Задграничния Синод архиепископ Виктор го “отстранил” със специален указ, запрещавайки го от свещенослужение, а в същото време Задграничния Синод издал указ за неговото възвеждане в архиепископски сан при непосредствено подчинение на Синода. Отстраняването на архиепископ Иоан не довело до очаквания от архиепископ Виктор резултат: вместо да напусне съборния храм, шанхайският архиерей застанал на амвона и заявил своята вярност съгласно дадената клетва към Задграничния Синод, добавяйки във връзка с указа за отстраняването му следното: “Ще се подчиня на този указ, само тогава, когато ми докажат чрез Свещеното Писание и законите на която и да е страна, че клетвопрестъплението е добродетел, а верността към дадена клетва – тежък грях.” Това изявление на Владиката спасило немалко руснаци в Китай, тъй като много от тези, които се върнали по това време в Родината, впоследствие горчиво съжалили за своето лековерие.

Японците трябвало бъдат заставени да те уважават, сталиниските агенти пък трябвало да се изтърпят, третият враг обаче бил напълно непреодолим, тъй като с него трябвало да се живее рамо до рамо. Драматизмът на ситуацията произтичал от това, че противниците на Владика Иоан вече не били “сергиани”, но “свои”, които към самите “сергиани” се отнасяли свръхкритично, бидейки убедени в това, че пък само те самите се явяват носители на “Православната чистота”. Това разминаване между Владиката и част от иерарсите на РЗЦ, започнали своето духовно поприще заедно с него в Югославия при митрополит Антоний Храповицки, изпъкнало ясно с назначението му в Шанхай. Когато в 1938 г. Владика Иоан пристигнал от Шанхай в Югославия на Всеруския църковен съвет на духовенство и миряни, срещу него имало вече подадени лъжливи обвинения. Той сам прочел клеветите на една от сесиите на съвета, но те не били взети на сериозно, за което спомогнало и полученият от самия Шанхай, както от руския, така и от китайския, коренно противоположен “отчет”, в който се изразявала благодарност и любов към Владиката от неговото паство. Известна е и една докладна записка от 1943 г. от шанхайското паство на Харбинския и Манджурския митрополит Мелетий, в която деятелността на Владика Иоан се оценявала много високо.

През 1946 г., когато Владиката бил възведен в архиепископско достойнство епархията му включила всички руснаци в Китай. С идването на комунизма и там, обаче, тамошните руснаци отново били принудени да бягат, повечето от тях през Филипините. През 1949 г. на филипинския остров Тубабао в лагера на Международната организация на бежанците пребивавали приблизително 5 000 руски бежанци от Китай. Живеели в палатки при крайно примитивни условия и под постоянната заплаха на сезонните тайфуни. Владика Иоан имал американска виза, но да изостави духовните си чеда от приюта “Св. Тихон”, за него било също толкова немислимо, колкото да престане да служи Божествена литургия. И църковният живот на острова на тайфуните бързо бил възстановен. В най-кратък срок била организирана временна епархийска канцелария, устроен женски манастир, открити три храма, а във военната барака към манастира бил поместен събор, увенчан по случай приближаващата се Пасха, с луковичен купол - самоделка.

 Тубабао се намира на пътя на сезонните тайфуни, които преминават през този сектор на Тихия океан. По време на двадесет и седем месечния престой в лагера островът само един път бил застрашен от тайфун, който обаче променил курса си и го подминал. Когато веднъж един руснак в разговора си с филипинци споменал за страха си от тайфуни, те отговорили, че нямало причини за безпокойство, защото “вашият свят човек всяка вечер благославя лагера от четирите му страни.” Те имали предвид Владика Иоан, защото докато той бил там нито един тайфун не ударил острова. След като лагерът бил почти напълно евакуиран и хората се преселили в други страни, (предимно в САЩ и Австралия), а на острова останали само около 200 човека, той бил ударен от страшен тайфун, който напълно унищожил лагера.

Самият Владика отишъл във Вашингтон, за да осигури преместването на руснаците в Америка. В американското консулство в Манила го посрещнали недружелюбно и дори му обяснили, че за осъществяване на неговото желание трябва едва ли не да се промени американския имиграционен закон. Но Владиката отишъл във Вашингтон и твърдо решил да не си тръгва, докато ходатайството му не бъде удовлетворено; там разбрали, че с него на глава не може да се излезе и делото с разрешението за влизане в страната било уредено. Американското законодателство било променено и почти целият лагер пристигнал в Новия свят, отново благодарение на Владика Иоан. Ето какво разказва В. Рейер по този въпрос:

“Докато бяхме в Манила, Владиката ме помоли да му уредя аудиенция при министъра на Вътрешните работи, откъдето той искаше да изпроси облекчение за своите пасоми, руските емигранти, които бедстваха на остров Самар. Аудиенцията беше назначена след един ден в девет часа сутринта. В отговор на молбата на моята жена, Владиката разреши тя да приведе в порядък расото му за приема. В уречения ден, в осем сутринта почуках с молитва на вратата на стаята му. Отговор не последва и на следващите почуквания. След като поизчаках малко, реших да отворя вратата. Влязох и видях Владиката да спи на колене. Той бързо стана и обеща веднага да се приготви. След няколко минути се появи на вратата, но косите му бяха в безпорядък. Аз, не знам защо, рещих че не бива да се явява в такъв вид пред министъра и му предложих да му пооправя косата, при което Владиката се дръпна и каза: “Не бива. Да тръгваме!” Бях сигурен, че няма да ни приемат. Първо, защото закъснявахме вече с час и второ, защото в такъв вид едва ли щяха да ни допуснат в Министерството. За мое най-голямо удивление, бяхме приети незабавно. Самият министър беше много любезен и внимателен и обеща да стори всичко по силите си, така че Владиката да не се притеснява - той щял да удовлетвори всичките му желания. На връщане в хотела през цялото време размишлявах и ми стана ясно, че Владиката не може и не бива да бъде съден с човешки критерии. Това, което за нас изглеждаше недопустимо, не срещна никакво препятствие. Господ съпътстваше Владиката в неговите дела и съществуващите за нас прегради изчезваха от пътя му. В това се убедих, както в американското консулство в Шанхай и на пристанището в Манила, така и в Министерството на филипинското правителство.”

III.

Когато паството му съвършено се изтеглило от Китай, в 1951 г. пред архиепископ Иоан се открило ново поле за пастирска дейност. Синодът на епископите го изпратил в Западноевропейската си епархия с катедра първоначално в Париж, а после в Брюксел. Сега вече той се превърнал в един от водещите иерарси на Руската църква и често се налагало да посещава заседанията на Синода в Ню Йорк.

В Западна Европа Владиката се интересувал живо не само от руската диаспора, за която той неуморно се трудел, както вършел това и в Шанхай, но и за местното население. Той взел под своя юрисдикция тамошните Холандска и Френска православни църкви, като ги закрилял и подкрепял развитието им в Православието. Служел Божествена литургия на холандски и френски, както преди на гръцки и китайски, а по-късно щял да прави и на английски.

 

Интересът и почитта на Владиката към светците, за които дотогава вече знаел безкрайно много, сега се насочил и към западноевропейските, живяли във времето преди отпадането на Римската църква. Много от тях били почитани само на местно ниво, без да бъдат включени в нито един православен календар. Той се заел да събира житията и иконите им, а после предоставил подробен техен списък в Синода.

В Западна Европа, както и в Китай хората свикнали да очакват от Владика Иоан неочакваното, защото и тук той продължил да живее по Божия закон, без да мисли за недоумението или изненадата, които понякога предизвиква у онези, които се ръководят предимно от човешките критерии. Веднъж, докато бил в Марсилия, решил да отслужи панихида на мястото, където сръбският крал Александър^[8] бил жестоко убит. Нито един от клира му не пожелал, поради лъжлив срам, да служи с него. И наистина, каква задача - да служиш насред улицата! Тогава Владиката отишъл сам. Жителите на Марсилия били изумени, виждайки свещенослужител в необичайни одежди, с дълга коса и брада да върви по улицата, понесъл куфар и метла. Неколцина фотографи го забелязали и тутакси го снимали. Накрая той спрял, премел с метлата неголямо пространство на паважа, отворил куфара и се заел да изкарва съдържанието му. На преметеното място поставил епископски орел^[9], запалил кадилницата и почнал панихидата.

Един от неговите бивши енориаши в Брюксел пък разказа на автора на тези редове, че с дългите си служби Владиката, както сам се изразил, “изпросвал прошка” за тях, а някогашният му секретар - графиня М. Н. Апраксина отбелязала придирчивостта му към клира и всички служещи в храма. Владиката не разрешавал много неща. Не само на жените не давал да целуват кръста с начервени устни, но дори да се местят свещи от едно място на друго или да се изхвърлят, ако още не са догорели. Относно носенето на вратовръзка от прислужниците в олтара пък имал цяла концепция. Много строг бивал Владиката и по някои проблемни въпроси. Това се отнася преди всичко до спазването на стария календар. Оттук последвала и нова забрана – поставяне на елха на инославното Рождество.

Иеромонах Пьотр пък си спомня, как веднъж на изпит по Закон Божи, когато едно момиче изтеглило билет относно Патриарх Никон, когото Владиката високо ценял, архиереят я попитал смята ли тя, че патриархът е велик човек. Неудовлетворен от отговора на момичето, той строго й наредил занапред да счита Никон за “най-великият от руските патриарси”.

Особена черта на характера му представлявала и не съвсем обикновеното отношение към, така да се каже, съвсем обикновените предмети. Така например настоявал секретарите му да се отнасят с по-голямо внимание към пликовете за писма, като използват за тяхното отваряне специалното ножче за хартия. “Само Сталин къса пликовете”, шегувал се той винаги при такива случаи.

“Босоходенето” на Владиката също непрекъснато главоболяло неговите ближни. След като най-накрая сериозно се порязал на чакъла във Версайския парк, началството му забранило да ходи без обувки. Протопрезвитер М. Зноско-Боровски разказа: “Мнозина в Париж не приемаха Владиката, смущаваше ги неговия външен вид, задето ходи бос. П. С. Лопухин ми каза, че имало и жалби от Владиката до митрополит Анастасий. В една от тях се искало от Първоиерарха да заповяда на Владика Иоан да носи обувки. Митрополит Анастасий откликнал на тази молба, писал писмо на Владиката и зарадваните от това енориаши побързали да подарят на своя архипастир нови обувки. Владиката приел подаръка, поблагодарил, но обувките не обул, а започнал да ги носи… под мишница. Последвала нова жалба до Митрополита и ново писмо от него, в което той писал на Владика Иоан за послушанието и получил следния отговор:“Вашето разпореждане беше изпълнено. Вие писахте да нося обувки, но не уточнихте как и аз ги носих, а сега вече ще ги обуя.” И Владиката тръгнал из Париж обут.

Когато не служел и си бил у дома, той винаги се стараел да ходи бос, даже и в най-големия студ. Случвало се, от корпуса до храма да ходи бос по каменистата пътечка, а навън – мраз. Веднъж си наранил крака, имало опасност от натравяне на кръвта. Наложило се Владиката да постъпи в болница, но той не искал да легне на легло. Тъй като в болница това е невъзможно, в края на краищата се подчинил, но си подложил един ботуш, за да му бъде неудобно, докато лежи. Френските медицински сестри казвали: “Тука сте ни довели светец.” Всяка сутрин при него отивал свещеник, отслужил Литургия и Владиката се причастявал.

За тези “особености” на Владика Иоан си спомня и Е. Г. Черткова:

“Аз няколко пъти отивах да навестя Владиката. Той живееше в Кадетския корпус под Париж, във Версай. Държеше мъничка килийка на най-горния етаж в дома. Креват в стаята нямаше, защото Владиката никога не лягаше да спи. Понякога, докато разговаряхме, така както си седеше в креслото той започваше да дреме. Тогава аз спирах, но той веднага ще каже: “Продължавайте, продължавайте, аз слушам”. И действително, Владиката отговаряше на всичките ми въпроси. Той се молеше цяла нощ, подпирайки се на висок жезъл с напречна дръжка на върха. Понякога се молеше на колене, вероятно когато правеше поклони, а после за кратко заспиваше в това положение на пода.”

От всички тези случки може да се разбере онази сила на противодействие, която срещали неговите действия в падналите духове, усърдно работещи за гибелта на човечеството. Някои от тези, които познавали Владиката свидетелстват за това, че бесовете му се явявали непосредствено. Така например, иеромонах Пьотр си спомня, как с епископ Нектарий и Владиката, чули веднъж в автомобила пронизителния вой на някаква сирена и започнали да разсъждават за това, какви асоциации може да извика този звук. “Владика Нектарий ни каза: “Не зная как викат злите духове, не ми се е случвало да ги чуя.” Владика Иоан мълчаливо изслушал епископ Нектарий, а после тихо казал: “Да не дава Бог човек да чуе как крещят бесовете." После с епископ Нектарий си казахме, че от тези думи останахме с впечатление, сякаш Владика Иоан ги е чувал.”

Но по-известни са онези техни действия, когато използват посредници, подбирайки ги почти винаги в подобни случаи от онези хора, които нито за миг не се съмняват в това, че служат Богу по-добре от останалите. Така заради клевети Владиката за известно време бил преместен от Париж в Брюксел, където било „по-тихо”, а паството - по-малко. Ненавистта към него се стоварила и върху някои от най-близките нему архиереи. Епископ Леонтий (Барташевич) Женевски бил отровен.

Славата му на светец тръгнала да се шири не само сред православните, но и сред инославното население. В един от католическите храмове на Париж местният свещеник се опитвал да вдъхнови младите хора от паството си с думите: “Искате доказателства?! Казвате, че днес няма нито чудеса, нито светии?! Защо да ви давам теоретически доказателства, когато сега по улиците на Париж ходи жив светец - Saint Jean Nus Pieds" (Св. Иоан Босия). Мнозина свидетелствуват за чудесата, станали по молитвите на архиепископ Иоан в Западна Европа.

IV.

В Сан Франциско, където се намира най-голямата църковна община на РЗЦ дългогодишният приятел на Владика Иоан, архиепископ Тихон, се оттеглил поради болест и в негово отсъствие строежа на новия катедрален храм замрял, а общината била парализирана от остри разногласия. В отговор на настойчивите молби на хиляди руснаци в Сан Франциско, които го познавали още от Шанхай, архиепископ Иоан бил назначен в 1962 г. от Синода като единственият иерарх, който можел да възстанови мира в раздираната от противоречия енория. След като епископствал в продължение на 28 години, той пристигнал на последното си назначение в същия ден, в който пристигнал и в Шанхай - на празника Въведение в храма на Пресвета Богородица, 21 ноември/4 декември 1962 г.

Тук отново го чакал недостроен храм, посветен на Божията Майка. Първите месеци обаче бил назначен само за управляващ Западноамериканската епархия, оставайки Западноевропейски архиепископ. Иеромонах Пьотр свидетелства, че докато не бил официално назначен на новата катедра, Владиката държал часовника си нагласен на европейско време. Някои му се присмивали, но това не го интересувало, тъй като продължавал да живее с предишното си паство, без да се подчинява на времето и пространството. Когато сваляли одеждите му в олтара след Литургията на Велика Събота 1963 г., той погледнал “европейския” си часовник и, прекръствайки се, казал: “В Париж са започнали утренята”, имайки предвид Пасхалната утреня, тъй като Париж е с девет часа пред Сан Франциско. Той и после не сменил часовника си по лятното часово време, повтаряйки с усмивка, че слънцето не се подчинява на американските закони.

С появата на Владиката мирът в известна степен бил възстановен, състоянието на безизходица - преодоляно, а храмът - завършен. Но дори като миротворец Владиката бил подхвърлен на нападки, а на главата му се стоварили клевети и обвинения. Той бил принуден да се изправи пред граждански съд във вопиющо нарушение на църковните канони, за да отговаря на безумните обвинения, че прикривал финансови злоупотреби на Енорийския съвет. Впоследствие всички обвинения били свалени напълно, но по този начин последните години на Владиката били помрачени от горчилката на клеветите и преследванията, на които той неизменно отвръщал с ненарушимо спокойствие, без да се оплаква или осъжда когото и да било.

Трудно е да се каже, чувствал ли е Владика Иоан връзката между неговото изправяне пред съда със скандала, последвал канонизацията на любимия му светител Иоан Тоболски, по времето когато самият Владика бил на 19 години. Инициатори на скандала тогава били доста достойни люде, сред които бъдещият новосвещеномъченик Владимир Киевски и обер-прокурора на Светия Синод А. Д. Самарин. Те искали да се отмени утвърдената с Височайше нареждане канонизация на Тоболския светител, считайки че това е отстъпка пред настояването на Распутин и неговото “протеже” - преосвещени Варнава. И само намесата на Царя охладило страстите. Несъмнено, тази история оставила завинаги болезнена следа в душата на Владика Иоан. Нещо повече, тя, както впоследствие става ясно, е била като предупреждение свише към самия него. Владиката трябвало да претърпи поругание приживе, подобно на това, което претърпял покойният му предшественик.

Причините за преследването на Владиката от гледна точка на “синодалното мислене” били напълно достатъчни: със своето почитане на древните западни светци, особено на блажени Августин, той, от гледна точка на синодалните “зилоти” , нанасял ущърб на „Православната чистота”; не искал да счита “новостилците” за неправославни, (макар сам да бил голям ревнител на стария календар); подозирали го в тайни връзки с отстъпниците-гърци; съслужавал нееднократно с патриаршеското духовенство на Московска патриаршия и наред с Първоиерарха на Синода поменавал и Московския патриарх, в резултат на което бил упрекван в съучастничество със “сергианите”, без да се отчита решителното му осъждане на Декларацията на митрополит Сергий, както и фактът, че през 1940 г. останал единственият архиерей на Далечния Изток, лоялен към Синода.

[Но всички горепосочени претенции към него на практика прикривали главната: това, че бил жив светец-чудотворец, заемащ катедрата на най-значителната епархия на Синодалната Църква и оглавяващ най-грандиозното за нейната история храмостроителство, правели неговата кандидатура за мястото на престарелия и болен Първоиерарх съвсем реална, докато популярността му предизвиквала завист в онези, които се считали за негови съперници в РЗЦ. Това и обяснява поразителната съгласуваност в действията на архиереите, умело направлявали действията на лидерите на местния епархийски съвет. За времето до процеса архиепископ Антоний няколко пъти посещавал Ню Йорк с цел да увери синодалните противници на Владиката, че в Сан Франциско всичко върви “както трябва”. Архиепископ Виталий Канадски презиращ “фъфлещия” и “чудат” архиепископ Иоан, задето е “недостатъчно рафиниран богослов” и “лош администратор”, поел на себе си ролята на специален пълномощник на Първоиерарха по даденото дело и поставил основните “стратегически задачи”. Чикагски и Детройтски архиепископ Серафим пък поел върху си “бремето на публицистиката”, като се заел да печата във вестниците спомени за Владиката, където в частност съобщавал, че го познавал отдавна като “параноик”. Подобни пасквили се появявали и от такива автори като свещ. Медведев, който бил опитал в Шанхай да отрови Владиката.  Синодалната юрисдикция неизменно заклеймяваща и разобличаваща, (което върши и до днес) всички “сергиани”, “евлогиани”, “новостилци” и “икуменисти” успя да изкара изсред недрата на своите управляващи иерарси и администратори такива видни “политици” макиавелисти. Основният смисъл на техните действия бил съвсем прост: целта оправдава средствата. При това те компрометирали своята юрисдикция трикратно. Първо, в очите на своите вярващи, като поправящи църковните канони, които предполагат, църковните конфликти да се решават вътрецърковно и при предаване на един архиерей на граждански съд е необходимо като минимум, поне да го лишат от сан на някакво законно основание. Второ, в очите на другите православни юрисдикции – затова, че предават на съд този, който повече от всички други предстоятели на РЗЦ се бе потрудил за нейна слава, при това без всякакво принуждаване от страна на “безбожната власт”, като убедително доказал, че не само тази власт може да прави мъченици от православните епископи. Трето, в очите на другите християнски конфесии, с което подхвърлиха на поругание едва ли не най-яркият представител на православната святост на 20 в., който бе светилник и за инославните християни.

От казаното дотук, разбира се, не следва че цялата Синодална Църква носи отговорност за тези действия – да си спомним за тези епископи, свещеници и прости миряни, които са били готови да положат живота си за своя добър пастир и мъчително са страдали от вършените над него злодеяния. Оттук следва, че “карловацките публицисти" (първоначално седалището на РЗЦ е било в Сремски Карловци, Сърбия; бел. прев.), безкомпромисните изобличители на “сергиани” и “евлогиани”, безпогрешно наподобяващи по своя духовен облик евангелския фарисей, благодарящ Богу, че не е като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци(Лука. 18:11), е трябвало да отделят далеч повече внимание на най-важната християнска добродетел смиреномъдрието, отколкото обикновено. Във всеки случай е трябвало да не забравят, че изисквайки публично покаяние от духовенството на “падналите” юрисдикции, тези нови донатисти действат от името на същата тази юрисдикция, която и до днес е оглавявана от активните навремето участници в този съд. Даже и понастоящем, когато Синодалната Църква всячески се стреми да възхвалява Владика Иоан, за което свидетелстват “сладките словеса” и разказите за него в официалния джорданвилски вестник “Православная Русь” (виж подлистника на това издание за 1990 г.), процеса в Сан Франциско усърдно се премълчава, сякаш никога не го е имало. Читателят няма да намери и ред в цялата нелоша като цяло брошура издадена неотдавна от иером. Пьотр: Приснопамятный владика архиепископ Иоанн. К 25-летию со дня кончины. Джорданвилль, 1991 год. (из руското издание на "Блаженный Иоанн (Максимович) Чудотворец")].

Владиката останал верен докрай на избрания от него път предано да служи на Църквата. Онези, които са го познавали в последните години от живота му, биха могли да отличат вероятно две основни черти на неговия характер. Най-напред строгостта му във всичко, касаещо Църквата и Божия закон. Той изисквал от Божиите служители подобаващо поведение, не позволявал никакви волности или дори разговори в олтара. Сам, бидейки добре запознат с божествените служби, незабавно поправял грешките и пропуските в богослужебния ред.

С паството също бил строг, не давал на жените да целуват кръста или иконите с начервени устни и настоявал вземащите антидор в края на Литургията да правят това на гладно. Смятал за недопустимо срещу неделен ден или празник да се организират балове или други увеселения. Твърдо защитавал църковния юлиянски (стар) календар от реформаторите-новокален­дар­ци. Забранил на клира си да участва във “всеправославните” служби поради съмнителната каноничност на някои участници, а дейността на православните икуменисти предизвиквала у него недоверие. Бил абсолютно стриктен във всичко, касаещо чистотата на Светата Православна вяра. Още като млад епископ в Шанхай написал критично есе срещу “софиологията” на протоиерей Сергий Н. Булгаков, и това есе спомогнало учението на последния да бъде осъдено като еретическо от Синода в 1936 г.

Не би могъл да се забрави и гневният поглед на Владиката, докато отпускал архиерейските трикири и дикири^[10] при произнасянето на анатемите срещу еретиците на Неделя Православна – така той изразявал единението си с цялата Църква, низвергваща от лоното си всички, които отхвърлят спасителната Православна вяра в цялата й читота. И това не било израз на някакъв тесногръд буквализъм или фанатизъм, а проява на същият онзи Божий страх, който Владиката хранел през целия си живот и който предпазва човек от нарушаване на Господния закон, за да не се лиши от спасение.

Един неотдавнашен пример за праведната строгост на Владиката напомня епизод от живота на любимия му светител Тихон Задонски, когато последният се появил в разгара на едно езическо празненство, устройвано по време на Петровия пост и произнесъл остра изобличителна проповед срещу участниците в него. РЗЦ празнувала тържествено канонизацията на о. Иоан Кронщадски, когото Владиката не само дълбоко почитал, но дори взел активно участие в съставянето на служба и акатист в негова чест. На същия ден латиняните честват празника Вси светии, а освен това съществува поверие, според което през настъпващата нощ тъмните духове отбелязват своя празник на безчинството. Този “Хелоуин” в Америка дава повод децата да вършат щуротии, облечени в костюми на вещици, бесове, духове, сякаш призовавайки тъмните сили – един вид дяволска насмешка над християнството.

Група руснаци решила да организира същата нощ (падало се събота срещу неделя) бал в чест на Хелоуин. В катедралния храм в Сан Франциско, когато се отслужвало първото Всенощно бдение в памет на св. Иоан Кронщадски, за голямо огорчение на Владиката присъствали съвсем малко хора. След службата той отишъл на мястото, където се провеждал балът. Качил се по стълбите и влязъл в залата за огромно удивление на присъстващите. Музиката тутакси спряла и в настъпилата пълна тишина Владиката започнал бавно да обикаля из залата с жезъл в ръка, гледайки гневно онемелите хора. Не отронил и дума, пък и не било нужно – самото му присъствие пронизало съвестта на всеки един, както станало видно от всеобщото вцепенение. После мълчаливо си тръгнал, а на другия ден в храма изсипал гръм и мълнии на свещен гняв, като с огнена ревност призовавал всички към благочестив християнски живот.

Въпреки това неговото паство го запомнило не със строгостта му, а с неговата благост, приветливост, дори с онова, което е познато като “юродство заради Христа”. Най-известната му снимка е уловила именно този нюанс в неговия духовен облик. Това най-ясно се забелязвало, когато общувал с деца. Имал навик след служба да се смее и шегува с момчетата, които служели с него в олтара, като почуквал лекичко по главата по-непослушните с жезъла си. Нерядко се случвало да хлопне по темето провинилите се прислужници, казвайки: “Архиерейският жезъл сам се лепи за празната глава.”

Не веднъж клирът на храма изпадал в смущение, виждайки как Владиката по време на служба, (макар и никога в олтара) прикляквал да поиграе с някое детенце! А на празници, когато се полагал водосвет, благославял верните, като ги ръсел със светена вода не по главата, както е прието, но право в лицето, (което накарало веднъж едно момиченце да извика, че “той направо те плисва във физиономията!”) със закачливо пламъче в очите и с пълно пренебрежение към смущението на по-“важните” от тях. А децата, независимо от строгото му държание към тях, му били абсолютно предани.

Устройвал за своя сметка и вечери за руските младежи в приюта “Св. Тихон”, а когато веднъж чул че младите хора се канят да отидат на кино, позаинтересувал се какво ще гледат. Разбирайки, че става дума за исторически филм, той дал парите за билетите.

Владиката понякога бил критикуван за това, че нарушавал установения порядък. Често закъснявал за богослужение, (никога поради лични мотиви, а заради посещение при болен или умиращ), като в същото време не давал да почват без него, а когато служел той, службите били доста дълги, тъй като признавал съвсем малко от приетите съкращения. Случвало се Владиката да бъде и суров. Когато в храма нямало постоянен четец през Страстната седмица четял друг човек. Тъй като четенето било дълго, той, мислейки, че Владика Иоан няма да забележи, прелистил две страници напред. Владиката, стоейки насред храма и без сам да гледа книгата, от която се чете, почнал да цъка с език. Четецът спрял, а блаженият наизуст изкарал всичко онова, което четецът прескочил. Това му било за урок, който запомнил за цял живот.

Имал навик да се появява на различни места без предупреждение и по всяко време. Често посещавал болници късно през нощта и всякога влизал безпрепятствено в тях. Иеромонах Пьотр си спомня, че Владиката издал указ, според който всичките 17 болници в Сан Франциско били разпределени между свещениците, като в техните задължения влизало и това, не по-малко от три пъти седмично да посещават “своите” болници. Те трябвало и ежемесечно да докладват за това, а сам Владиката в рамките на един месец ги посещавал всичките.

В Сан Франциско устроил и богословски курсове, където освен него преподавали и свещеници. Владиката следял за хода на занятията, разрешавайки да се пропускат лекции, само когато същата вечер предстояло всенощно бдение.

Разсъжденията му понякога противоречали на здравия разум, а действията му изглеждали странни, но той рядко давал обяснения за тях. Никой не е съвършен. Владиката също грешал понякога, но никога не се колебаел да го признае, когато разбирал това. Най-често обаче се оказвал прав и макар някои негови действия и разсъждения да будели недоумение, след време парченцата от мозайката се намествали и се разкривал истинският смисъл на нещата. Владиката живеел според принципите на духовния живот и ако това довеждало до объркване на установените порядки, то било за да извади хората от духовната им леност и да им напомни, че съществува Съд по-висш от съда на този свят.

Една забележителна случка от времето, когато Владиката живеел в Сан Франциско (1963 г.) разкрива няколко страни на неговата святост – духовното му дързновение, основано на абсолютна вяра, способността му да прозира в бъдещето и да преодолява с духовния си взор границите на пространството, както и силата на молитвата му, която без никакво съмнение вършела чудеса. Тази случка е разказана от жената, станала неин свидетел – госпожа Лидия Лю, а думите на Владиката бяха съвсем точно потвърдени от господин Т., за когото също се споменава в нея:

“Моят мъж претърпя автомобилна злополука в Сан Франциско и пострада много сериозно – получи нарушение на вестибуларния апарат и страданията му бяха ужасни. По това време Владиката имаше големи неприятности. Знаейки силата на молитвите му, аз си помислих: “Ако го помоля да посети моя мъж, той ще оздравее. В същото време се боя да го направя, защото сам Владиката е много зает.” Минаха два дни и най-неочаквано той дойде у нас, придружаван от Б. Т., който го докара. Владиката остана у нас около пет минути, но аз бях сигурна, че мъжът ми ще се оправи. По това време му беше най-зле, но след посещението на Владиката настъпи рязък прелом и той започна да се поправя, след което живя още четири години. Мъжът ми беше вече на преклонна възраст. След това срещнах господин Т. на едно църковно събрание и той ми каза, че карал Владиката към летището, когато изведнъж той му казал: “Да отидем у семейство Лю!” Господин Т. възразил, че ще закъснеят за самолета и че точно в този момент нямал възможност да обърне колата. Тогава Владиката казал: “Можете ли да поемете отговорността за един човешки живот?” И така, не му оставало друго, освен да го докара у нас. Както после се оказало, Владиката не изпуснал самолета, защото го задържали специално за него.”

След като в 1964 г. митрополит Анастасий обявил, че се оттегля, архиепископ Иоан се оказал главният кандидат с най-големи шансове да стане Митрополит и Първоиерарх на РЗЦ. На повторното гласуване останал само той и още един претендент с разлика от един глас помежду им. За да преодолее това еднакво разпределение на епископските гласове, същата вечер Владиката поканил най-младия иерарх – епископ Филарет в квартирата си и там убедил този нов кандидат да приеме върху си огромната отговорност от подобно високо служение. На следния ден оттеглил кандидатурата си и препоръчал избирането на епископ Филарет, за когото другите гласували единодушно, виждайки в този неочакван обрат на събитията благодатното действие на Светия Дух.

Такова високо признание сред иерарсите на РЗЦ Владиката постигна едва в края на земния си живот. Неговият авторитет не се основаваше на някакви външни достойнства, защото той беше слабичък, прегърбен, безхитростен и лишен от амбиции, всъщност дори не можеше ясно да говори. Той се основаваше единствено на онези негови вътрешни духовни качества, които го превърнаха безусловно в един от най-великите Православни иерарси на 20 век, превърнаха го в светец. Той просто сияеше от святост!

V.

При вестта за внезапната му смърт, първата реакция на онези, които познаваха и обичаха Владиката беше: „Не може да бъде!” И тази реакция не се дължеше само на изненадата от това събитие, а на нещо повече - сред тези, които му бяха близки се беше създала една безпричинна увереност, че този стълб на Църквата, този свят човек, винаги така достъпен за своето паство никога няма да престане да съществува! Никога няма да дойде време, когато него няма да го има за съвет и утеха! В известен смисъл, преди всичко в духовен, това наистина се оказа така. Но една от неизбежните реалности в този живот е, че всеки, който идва на света, един ден ще си отиде!

Владиката беше готов за тази реалност. Докато някои очакваха от него още дълги години на плодотворни трудове за Христовата Църква, защото беше сравнително млад иерарх, той вече се готвеше за кончината си, която беше предузнал месеци по-рано, като освен това несъмнено знаеше дори самия ден на своето отхождане. Когато директорът на сиропиталището, в което живеел Владиката, отворил дума за предстоящото епархийско събрание, предвидено да се състои три години по-късно - през пролетта на 1966 г., архиепископът в отговор отбелязал: “Мен няма да ме има тогава". А през май 1966 г. една жена, която познаваше Владиката от дванадесет години (и на чието свидетелство, по думите на митрополит Филарет, може да се вярва безусловно), била шокирана, чувайки го да казва: “Ще умра скоро - в края на юни, но не в Сан Франциско, а в Сиатъл...”. От своя страна митрополит Филарет свидетелства за необичайното сбогуване на Владиката с него самия, при завръщането му от Ню Йорк в Сан Франциско след последната сесия на Синода. Когато митрополитът отслужил обичайния молебен преди път, Владиката вместо да се поръси сам със светена вода, както е редно, се навел и помолил него за това. След което вместо да си целунат взаимно ръцете, както правят духовниците, той здраво стиснал ръката на митрополита и я целунал, без да му подаде своята.

Освен това, в навечерието преди да отпътува за Сиатъл, четири дни преди смъртта си, Владиката поразил един човек, за когото току-що бил отслужил молебен с думите: “Повече няма да целунеш ръката ми.” А в деня на смъртта си, след Божествената литургия, която отслужил останал три часа в олтара, които прекарал в молитва, след което излязъл малко преди кончината си, настъпила в три часа и петдесет минути след обяд на 2 юли (по нов стил 19 юни). Починал в стаята си, в енорийската сграда до храма, без никакви признаци на скръб или страдание. Чули го да пада, а след като притеклите му се на помощ го положили в едно кресло, издъхнал тихо и безболезнено пред чудотворната Курско-Коренна икона на Божията Майка – Знамение^[11].

Така Владиката се оказал достоен да си отиде със същата блажена кончина като своя небесен покровител – св. Иоан Тоболски. (Св. Иоан Тоболски също починал, молейки се на колене. В същия ден след Литургията бил устроил трапеза за духовенството и всички нуждаещи се като сам им прислужвал.)

Днес архиепископ Иоан почива в съборния храм в Сан Франциско „Радост на всички скърбящи”. Така започна нова глава от историята на този свят мъж. Както и св. Серафим Саровски казвал на своите духовни чеда да гледат на него като на жив след смъртта му, да идват на неговия гроб и да споделят каквото им тежи, така и нашият Владика чува тези, които почитат паметта му. Скоро след смъртта му негов бивш ученик, о. Амвросий П. видял една нощ на сън или във видение, (сам не можел да определи), Владиката в пасхални одежди, светъл и сияещ да кади съборния храм, след което радостно го благословил, произнасяйки само една-единствена дума: “Щастлив!”

По-късно, малко преди да изтекат четиридесетте дни от кончината на Владиката, о. Константин З. –  негов дългогодишен дякон, по-късно свещеник, който му бил сърдит преди това и даже бил почнал да се съмнява в светостта му, го видял на сън целият сияещ, с такъв ослепително светъл нимб около главата, че било невъзможно да се гледа към него. По този начин съмненията на о. Константин относно светостта на Владиката се изпарили.

Много други също виждали архиепископ Иоан в необикновени сънища, носещи особено значение или послание. Мнозина свидетелстват, че са получавали свръхестествена помощ. Скромната крипта, която скоро след това била украсена с икони от Пимен Софронов в памет на Владиката, се превърнала в ням свидетел на много сълзи, изповеди и сърдечни молби… Директорката на дома “Св. Тихон Задонски”, М. А. Шахматова, служила предано на Владиката в продължение на много години, видяла забележителен сън. Огромен брой хора носели неговия ковчег към храма на Св. Тихон. Изведнъж Владиката оживял, застанал пред Царските Двери и докато помазвал идващите при него й казал: “Кажи на хората, че макар да съм умрял, аз съм жив!”

Рано ни е още дори да проумеем факта, че ние – студените и грешни люде, живеещи в тези зли времена, сме станали свидетели на такъв забележителен феномен като живота и смъртта на един светец! Сякаш отново се е върнало времето на Святая Русь, като че ли за да покаже, че наистина Иисус Христос е същият вчера, и днес, и во веки, Евр. 13:8.

следва

 

Житието е съставено въз основа на материали от „Blessed John the Wonderworker”,  Блаженный Иоанн Чудотворец, „Святитель Русского Зарубежья Вселенский Чудотворец Иоанн”, „Русскiй Паломник” и “The Orthodox Word”.

 

Превод и съставител: Десислава Главева 

 

¹ Master - господар, ръководител -бел. прев.(обратно в текста)

²Житието е писано през 1966 г. преди канонизацията на Владиката в 1994 г. - бел. прев. (обратно в текста) 

³Паметта му е на 10/23 юни - бел. прев.(обратно в текста) 

⁴Празнувани съответно на 30 октомври/12 ноември и 6/19 февруари - бел. прев. (обратно в текста)

⁵Паметта му е на 29 февруари. В усипалницата му постоянно се четял Псалтир, служили панихиди и помазвали с елей от кандилото над гроба. В 1918 г. там станало чудо, което бързо се разчуло и което Михаил Максимович записал -бел. прев. (обратно в текста) 

⁶Усипалница - прекрасна църковно-славянска дума, позабравена у нас, с която се обозначава обикновено гробница, намираща се в храм или манастир; крипта - бел. прев.(обратно в текста)

⁷След канонизацията мощите се намират вече в самия храм – бел. прев. (обратно в текста)

⁸Александър І Караджорджевич, син на сръбския крал Петър, убит в Марсилия от хърватски терористи през 1934 г. -бел. прев. (обратно в текста)

⁹Орел – епископски атрибут, представляващ кръгло килимче, върху коeто има символически изображения -бел. прев. (обратно в текста)

¹⁰ Трикири и дикири – съотв. трисвещник и двусвещник, с които епископът благославя по време на служба - бел. прев. (обратно в текста)

¹¹ Курско-Коренната икона има много дълга и драматична история и се явява една от най-важните светини на руската емиграция. Тя била открита в покрайнините на град Курск в 13 в. по време на татарските погроми от един ловец, който я намерил стояща с лице към земята при корена на едно дърво и оттук дошло названието й “Коренна”. 

Трябва да споменем също така, че тази велика руска светиня е гостувала в България през 1935 г., изпратена на Руската църковна община от Задграничния Архиерейски Синод на Руската Православна Църква в Югославия. Съпровождана от Курския Архиепископ Теофан Бистров, тя пристигнала в София на 7 юли, 1935 г., посрещната от руското и българското духовенство начело с Архиепископ Серафим Соболев, руската колония и множество православни българи, препълнили перона и площада пред гарата. След спирането на влака, Архиепископ Серафим тържествено поел чудотворния образ от ръцете на Архиепископ Теофан и с него благословил събралия се народ. С кръстен ход, при пеенето на хор, Чудотворният образ бил пренесен в руския храм “Св. Николай Чудотворец” на ул. “Цар Калоян”. На 20 юли с. г. , след всенощното бдение, от храма “Св. Николай Чудотворец”, при огромно стечение на богомолци, съпроводена от руско и българско духовенство, начело с Архиепископ Серафим, с тържествен кръстен ход древната руска светиня заминава за Варна. След обхождане на редица градове в България, където Чудотворната икона бива посрещана със същински триумф не само от русите, но и от българското духовенство и народ (в някои градове тя бивала посрещана с войска под строй), Иконата, съпроводена от Архиепископ Теофан, на 29 септември заминала за Белград; Говорухин, В. Л., Руската Църква Св. Николай Чудотворец в София, Изд. “Любомъдрие”, София, 1995, с. 19-20 -  бел. прев. (обратно в текста)