Убийството на журналистите от Шарли ебдо и особено интерпретацията на станалото от средствата за масова информация и политиците по света и у нас ни поставя като християни пред една много сериозна морално-духовна дилема. Посочват ни врага – ислямските фундаменталисти, посочват ни и неговите жертви - журналистите от френския сатиричен седмичник Шарли ебдо. Указват ни и съответния „правилен” модел на поведение – осъждане на терористите и солидарност с жертвите.

Изправени пред такава тежка дилема от нас не се очаква да изследваме предполагаемата вина на жертвите, защото дори да има такава, по подразбиране тя е умита от кръвта им. Също така се предполага, че ние като християни сме длъжни да проявим съчувствие, състрадание и солидарност към убитите. Но дали трябва послушно да излезем на площада и да развеем лозунга „И аз съм Шарли”, само за да се солидаризираме с останалите и от страх да не ни помислят за фанатици? Защото за нас съвсем не е без значение с кого се солидаризираме, независимо от повода.

Обектът на нападението на ислямските терористи - хумористичният ляв френски седмичник Шарли ебдо - е една долнокачествена малотиражка, която веднъж седмично снабдява читателите си с ударна доза от най-долнопробния клозетен хумор. Под унищожителния сатиричен огън, освен „пророка“ Мохамед и известни личности от ислямския свят, попадат също папи, политици, и което за нас не е без значение, Света Троица, Господ Иисус Христос, Света Богородица. Стане ли въпрос за поругаване на християнските светини френските карикатуристи обаче дават всичко от себе си, в резултат на което нивото на арогантност и цинизъм по отношение на християнството далеч надхвърля това по отношение на исляма. Нормален човек, още повече християнин, трудно може да гледа без потрес и отвращение кощунствените изображения, дело на разстреляните карикатуристи.

Не е нужно да правим подробен анализ на цялата либерална пропаганда, която се развихри около този случай. Намери се веднага един православен либерал – онзи, дежурният, който побърза да обобщи либералните изстъпления: „Жертвата винаги е по-права, отколкото убиецът й. Традиционната християнска ценност е да бъдеш с тези, които са убивани, а не с палачите“. Едва ли някой ще се изненада, че това изказване принадлежи не на друг, а на придобилия печален опит в защита правата на богохулниците – мосю „блинчики, пожалуйста“ Андрей Кураев, подвизаващ се понякога, освен като адвокат на кощунници, и като дякон.

Слава Богу, немалко християни не се поддадоха на всеобщата истерия и сериозно се усъмниха в заявлението на отец дякона. Защото то не може да се определи инак, освен като спекулация. Андрей Кураев и другите като него умишлено изкривяват християнската представа за жертвата, чиито граници изобщо не са така всеобхватни, а напротив – съвсем ясно дефинирани. Християнинът винаги е на страната само на Една Жертва – Жертвата на Богочовека Иисус Христос. Християнинът винаги е на страната и на всяка човешка жертва, когато тя е подражание на Христовата Жертва - основа и образ на християнския живот. Всяка друга жертва, която не е свързана с Жертвата, за християнина няма особена стойност.

Попаднах на диалог, в който една от страните упорито твърдеше, че макар френските журналисти да били ужасяващи богохулници, можем да имаме отрицателно отношение към тях само до момента, в който те се превърнали в жертви, защото кръвта им умивала всичките им грехове. Това не е нищо друго освен абсолютизация на жертвата изобщо. С какъв пример да си послужим, за да покажем неистинността на подобна теза, ако не с трите кръста на Голгота, а всъщност два кръста и един Кръст?! На тези кръстове висяха три жертви, а всъщност две жертви и Една Жертва. За Едната Жертва и отношението ни към Нея вече стана въпрос. Остава да видим какво е отношението на Църквата към другите две жертви.

Според Кураев и разсъждаващите като него отношението ни към другите две жертви следва да е същото като към Жертвата, защото „традиционната християнска ценност“ е „да бъдеш с тези, които са убивани, а не с палачите“. В контекста на апологията на френските кощунници, оказва се, нямало значение каква е жертвата, защо е жертва и какво изповядва. Само че точно църковната традиция изобличава позоваващия се на нея дякон, защото отношението към двамата разбойници според същата тази традиция съвсем не е еднакво. То бива определяно от отношението на двамата разпнати към Разпнатия. Никъде в богослужебните текстове или в творенията на църковните отци и учители няма да намерите текст, в който да се изразява съчувствие към хулещия Христа разбойник, нито да е приравнен по чест с покаялия се благоразумен разбойник, изповядал Христос като Господ. А сега станахме свидетели на една либерална реабилитация на хулещия Бога разбойник.

Ако погледнем църковната и световната история ще видим неизброим брой жертви. Жертви на убийства и мъчения, жертви на всевъзможни издевателства и тормоз. Единствено пожертвалите себе си в името на Христа обаче Църквата почита като жертви и гледа на пролятата от тях кръв - в контекста на Христовата жертва - като на умиваща греховете им. Следователно това, в което се опитва да ни убеди дяконът, се родее с хуманизма, който изповядва идеята за абсолютната ценност на човешкия живот, но няма нищо общо с християнството и онова, което за християнството представлява най-висша ценност, а именно спасението и отвъдната участ на човека.

Жалко наистина, че има християни, които показаха, че не познават основни истини на своята вяра и се чуждеят от същността на християнството. Някои нарекоха кощунниците „изповедници на християнските ценности” и охарактеризираха „творчеството” им като „високопрофесионално”, като „свеж и интелигентен хумор”. Други пък отслужиха панихиди. Но дали служещите панихиди за богохулниците разбират това, което четат? С какво сърдечно разположение отправят прошения като „Со святыми упокой, Христе, души раб Твоих“ за хора, публикували порнографски изображения на Света Троица, кощунства на тема Христовото Рождество, или такива, в които Той се представя като хомосексуалист?! Само една бездушна и несмислена машина за треби може да се моли за подобни „жертви”. А, да, и широко скроени църковници като дякон Андрей Кураев. На своя си господ обаче.

Несъстоятелността на идеята за безусловната жертва е видна и от повечето й прояви. Журналистите, казват, били паднали в жертва за свободата на словото. Истината е, че всъщност паднаха в жертва за свободата не изобщо на словото, а за свободата на точно определен вид слово – слово гнусно, слово богохулно и просташко. В същото време в „свободните” Западна Европа и Америка навлизат строги ограничения за свободата на християнското слово. Там вече никак не е безопасно да заявиш на всеослушание, например, че хомосексуализмът е смъртен грях.

„Лицемерието на западната цивилизация, - пише руският философ и богослов Виктор Тростников - става особено очевидно във връзка с такива инциденти. Тази цивилизация решително не одобрява носенето на християнски атрибути, като например кръстчета, защото това засягало чувствата на лицата, принадлежащи към други вероизповедания, в частност, мюсюлманите. Но може да се печатат в огромни тиражи карикатури на Мохамед и това да се счита за напълно естествена проява на свободата на печата – една от най-големите демократични ценности. Може ли някой да ми докаже как, като си слагам нагръдно кръстче, аз нанасям на мюсюлманите по-голямо оскърбление от карикатуриста, издевателстващ над основателя на тяхната религия? Ясно е, че забраната за носене на кръст не е грижа на западната цивилизация за чувствата на мюсюлманите, а признак, че тя е станала окончателно антихристиянска, тоест антихристова, а още по-ясно - сатанинска.”*

За свободата на християнското слово на Запад не виждаме никакви протести и инициативи. Следователно, залъгват ни. И най-лошото е, че много от нас, християните, като че ли нямат нищо против...

Либерализмът на такива като дякон Кураев и сродни нему християни, непознаващи основите на вярата, в която са кръстени и агресивно отстояващи правото си на религиозно невежество и индиферентизъм, не се спира до обобщение на идеята за жертвата и нейното размиване до визията „жертвата изобщо“. Той неизменно отива и по-нататък, а именно към извращаване на основополагащата християнска идея за Христовата Жертва и Изкуплението. Тази представа люде като Кураев упорито се стремят да заличат, защото е постоянно изобличение на псевдохристиянството, което изповядват. Ето какво пише той по този въпрос: „Една от най-простите схеми твърди, че Христос принесъл Себе Си в жертва вместо нас. Синът решил да умилостиви Небесния Отец, за да може Той, виждайки безмерната жертва, принесена от Сина, да прости на всички люде“.** Според Кураев „така считали западните средновековни богослови“. Но че Христос принесъл Себе Си в жертва вместо нас, че тази жертва е умилостивение на Небесния Отец, и че заради тази жертва се прощават нашите грехове, е учение на Православната Църква, изразено в Свещеното Писание и творенията на светите отци. И когато в контекста на днешните събития се очаква от нас, християните, да изразим нашето отношение по въпроса за жертвата, и то в светлината на Христовата жертва, се изтъпанват невежи като дякон Кураев, които извращават учението на Църквата, предлагайки ни своята неправославна версия. Още повече, че по този въпрос има решение не на събор на западни средновековни богослови, а на православен такъв.

Ето защо ние като християни сме длъжни именно в светлината на Христовата жертва да разглеждаме „жертвата” на френските карикатуристи. И отношението ни към тях не трябва да бъде размивано от криворазбраните „любов към враговете”, неосъждане на ближните и прочее лицемерни мантри от модернисткия репертоар. И не на походи за свободата на журналистическото слово сме призвани, а на поход за истината. На поход за онази вечна истина, която единствена може да ни направи свободни. Христовата истина.

* http://ruskline.ru/news_rl/2015/01/09/licemerie_zapadnoj_civilizacii/

** Кураев А.В., Школьное богословие, Москва, 1997, с. 253.

Още за кощунството:

• За това как трябва да се постъпва с кощунниците
• Слово за кощунството и благоговението
• Кощунството не остава без наказание и в този живот
• Още по въпроса дали е ударил св. Николай плесница на еретика Арий
• Против лъжовния страх от „осъждане”