За изопачаване на Православното вероучение в съчиненията на дякон Андрей Кураев

Пелагианска ерес

Пелагий бил мирянин, родом от Британия. В началото на пети век станал известен с учение предизвикало големи спорове на Запад. Той учел, че грехът на Адам не произвел никаква промяна в природата на човека. Още от ръцете на Твореца човешката природа била излязла смъртна и склонна към греха, а не получила своята повреда в резултат на грехопадението. Пелагий също учел, че грехът на Адам – първородният грях – не се разпространява върху неговите потомци и тези потомци не носят в себе си никаква вина за греха на своя праотец. Пелагий изопачавал и учението за благодатта, като не признавал нейното освещаващо и възраждащо действие.

Веднага ще направя уговорката, че не всички положения от пелагианската заблуда се споделят от дякон Кураев. Той признава, че в резултат на грехопадението ние наследяваме от нашия праотец повредена от греха природа, природа склонна към греха, в която Божият образ е изкривен. Кураев признава и необходимостта от кръщение на младенците, която необходимост пелагианите отричали. Дякон Кураев обаче отрича виновността на адамовите потомци за греха на своя праотец, отрича, че грехът на Адам се разпространил върху всичките му потомци. Именно това положение на пелагианското лъжеучение споделя дякон Кураев. Справедливо ли е за това той да бъде наречен пелагианин? Напълно справедливо. Можем, разбира се, да назовем това негово заблуждение и с друго име, но мисля, че не е нужно. Но точно това обстоятелство, че не споделя всички положения от пелагианското лъжеучение, той много изкусно използва в полемиката със своите опоненти. Кураев пише, че го обвиняват в това, че отрича необходимостта от кръщение на младенците. И започва да обгръща своя читател със словесна мъгла, че той, видите ли, никога не е отричал кръщението на младенците, че в беседите с протестантите постоянно доказвал необходимостта от кръщение на младенците, че в някаква негова книга имало цяла глава посветена на въпроса за кръщаването на младенците.

След това започва да убеждава читателя, че никога не бил отричал повредата на човешката природа, че обвинявайки го в това, самите му опоненти изпадали в противоречие, защото от една страна го обвиняват в отричане на повредата на човешката природа, а от друга, го обвиняват в ереста на Теодор Мопсуетски, затова че изповядвал повреденост и склонност към греха на природата на Спасителя.

Допускам мисълта, че дякон Кураев, след като е прочел моята статия „За ересите на дякон Андрей Кураев“,^[11] където го обвинявам в пелагианство, предположил, че го обвинявам в следване на всички положения от пелагианското лъжеучение. Затова в неговата статия „Ловен хазарт вместо богословие“, може би е било уместно да съобщи на своите читатели, че признава и необходимостта от кръщаване на младенците, и повредеността на човешката природа, което отричал еретикът Пелагий. Но в отговор на тази статия аз написах статията „Лукавият философ на нивата на богословието“ поместена в интернет.^[12] В нея пише, че „в своя отговор, поместен в интернет „Ловен хазарт вместо богословие“, о. Андрей се опитва на всяка цена да се оправдае пред своите читатели. Именно на всяка цена. Тъй като се опитва да се оправдае, без изобщо да се съобразява с истината. Отговаряйки на обвинението в ереста на пелагианството, Кураев пише, че е обвинен в непризнаване на повредеността на човешката природа и в отричане на необходимостта от кръщаване на младенците. Но така сам си измисля обвинение. Такива или пък подобни на тези обвинения аз не съм отправял и изобщо не се съмнявам в това, че той признава и повредеността на човешката природа, и необходимостта от кръщение на младенците. Това, което дякон Кураев не признава, е виновността пред Бога на потомците на Адам за греха на техния праотец“.

И тъй, ако дякон Кураев след моята първа статия е предположил, че бива обвиняван в непризнаване на кръщението на младенците и в отрицание на повредеността на човешката природа, то прочитайки в „Лукавият философ…“ моето разяснение по въпроса, вече би трябвало е наясно, че това не е така. Само че в книгата „За нашето поражение“ той помества статия с название, което е същото като на едноименната негова статия в интернет: „Ловен хазарт вместо богословие“, където вече се позовава на моята „Лукавият философ на нивата на богословието“. Следователно дякон Кураев не може да не е чел моите разяснения за това, че аз не се съмнявам нито в това, че той признава повредеността на човешката природа, нито в това, че признава необходимостта от кръщение на младенците. Но и в тази статия той съобщава на своите читатели, че той (Кураев) е обвинен в отричане на кръщението на младенците и в непризнаване на повредеността на човешката природа. И става разбираемо, че работата тук не е в неразбиране смисъла на моите обвинения. Дякон Кураев още след моята първа статия прекрасно е разбрал в какво конкретно бива обвиняван, но с цел своята успешна защита прилага известния софистически прийом – да се укрива от реалното обвинение, като си измисля мними такива. След което доста успешно и, главното, убедително за читателя отхвърля от себе си тези обвинения, които към него не са отправяни. А поразеният от тази убедителност читател вече не се съмнява в правотата на Кураев, когато той се защитава от обвиненията, които действително са му отправени.

Тъй че аз не напразно сравних дякон Кураев с древния ересиарх Павел Самосатски («Русский Вестник», 1998, №44-45). Подобно на Павел Кураев е много изкусен в словесните стълкновения и обгръщайки своите читатели със словесна мъгла, ловко маскира своите ереси, в дадения случай ереста на Пелагий, че грехът на нашия праотец не се е разпространил върху потомците и че те не са виновни пред Бога за първородния грях. Още веднъж ще подчертая, че никой не се съмнява, че дякон Кураев признава и необходимостта от кръщение на младенците и повредеността на човешката природа. Кураев отрича православното учение за първородния грях в частта, утвърждаваща, че грехът на Адам (първородният грях) се е разпространил върху неговите потомци.

Учението за първородния грях винаги непоколебимо е било изповядвано в Православната Църква, за което и Източните патриарси в своето „Православно Изповедание на вярата на Съборната и Апостолска Източна Църква“ ни поучават: „Първородният грях е престъпление на Божия закон даден в рая на прародителя Адам. Този прародителски грях преминал от Адам върху цялото човешко естество, тъй като всички ние тогава сме се намирали в Адам, и по такъв начин чрез единия Адам грехът се е разпространил върху всички нас. Затова и ние биваме заченати и се раждаме с този грях, както учи Свещеното Писание: „Чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха - смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Рим. 5,12) (част 3, отговор на въпрос 20).^[13]

Разбира се, авторитетните за целия православен свят догматически Послания на Източните патриарси не са авторитетни за богословстващия дякон. Надявам се обаче да не е стигнал до такова духовно състояние, когато неавторитетни ще се окажат догматическите определения на Вселенските и Поместните Събори. А за това, че грехът на Адам се е разпространил върху всички негови потомци, свидетелстват отците на Картагенския събор, съборът, който осъдил в числото на другите пелагиански заблуди също и лъжеучението, че грехът на Адам (първородният грях) не се е разпространил върху потомците. В своето 124-то правило отците на събора провъзгласяват: „Постановено е така също да бъде анатема оня, който отрича нуждата от кръщаване на малки, току-що родени от майчина утроба, деца, или каже, че те се кръщават за опрощаване на греховете, но че от прародителския Адамов грях нямат в себе си нищо, което би трябвало да бъде очистено чрез банята на пакибитието (от което би следвало, че образът на кръщението за опрощаване на греховете не трябва да се счита за истински, а за лъжлив); защото онова, което апостолът казва, че „чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха - смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха” (Рим. 5:12), трябва да се разбира не иначе, освен както това е разбирала вселенската църква, която навсякъде е разпространена и разпростряна. Понеже според това правило на вярата и малки деца, които сами още не могат да извършват грях, биват кръщавани за опрощаване от греха, та чрез прераждане да се очисти в тях това, което те са приели от древното раждане.“

Правилото на Събора при това положение е насочено както срещу отричащите нуждата от кръщение на децата, така и срещу онези, които отричат преминаването на прародителския грях на Адам върху нас. Ако ние не сме виновни за греха на нашия праотец, тогава се получава така, че образът на кръщение за прошка на греховете се извършва от Църквата над младенците не в истински, а в лъжовен смисъл. Защото младенците не са извършили лични грехове. И ако те не са виновни за греха на Адам, тогава Църквата, кръщавайки младенците за прошка на греховете, оказва се, употребява за тях този образ на кръщение не в истински, а в лъжовен смисъл. За отбелязване е, че в потвърждение на това този събор, също както и Източните патриарси, привежда казаното от ап. Павел в Рим. 5:12, същите думи, които днес се опитват да претълкуват еретиците. Но Съборът засвидетелствал, че това изречение на апостола трябва да се разбира точно така, както винаги го е разбирала Православната Църква – че в Адам са съгрешили всички хора и че първородният грях се е разпространил върху всички.

Правилото на Събора е формулирано съвсем недвусмислено. И дякон Кураев би трябвало да разбере, че отричайки разпространението на първородния грях над адамовите потомци, той попада под анатемата на Картагенския събор. Но той като че не разбира това и в своята статия пише: „Споменатото (само споменатото, но не и процитирано от о. Пьотр) 124-то правило на този събор гласи: «Който отрича нуждата от кръщаване на малки, току-що родени деца, или каже, че те… от прародителския Адамов грях нямат в себе си нищо… такъв да бъде анатема.” Аз винаги съм отстоявал необходимостта на детското кръщение. За това, че от прародителския грях ние наследяваме смъртността (нея не я е имало в Адам до падението – вж. 123-то правило на Картагенския събор) и извратеността на нашата природа, също говоря постоянно, и затова по никакъв начин не мога да бъда причисляван към онези, които твърдят, че потомците „от прародителския Адамов грях нямат в себе си нищо“. Представата за това, че Бог вменява на нас греха на Адам като наш собствен грях първо присъства само в преразказа на о. Пьотр, но отсъства в текста на Картагенския събор. Второ, тази представа пряко е била оспорвана от много отци.“^[14]

В статията „Лукавият философ на нивата на богословието“ аз посочих причината, поради която в своята първа статия „За ересите на дякон Кураев“ не процитирах изцяло 124-то правило на Картагенския събор. Това правило е съставено от отците на събора не само против отричащите вменяването на адамовия първороден грях на потомците, но и срещу отричащите необходимостта от кръщение на младенците. И тъй като дякон Кураев не отрича необходимостта от кръщение на младенците, то аз и не процитирах изцяло правилото, а се спрях само на частта от него, която касае казаното от о. дякона, като подробно изясних тази частично процитирана част на правилото. Само че след като дякон Кураев ме упрекна в своята статия в интернет, че аз не съм цитирал изцяло правилото, тогава в „Лукавият философ…“ аз го процитирах изцяло, като при това подчертах с удебелен шрифт местата от 124-то правило на Картагенския събор, които дякон Кураев не бе включил в своя цитат, смятайки за необходимо да ги скрие от своя читател. И ето че отново в своята едноименна статия в книгата „За нашето поражение“ дякон Кураев ме упреква пак, че не съм цитирал правилото и упреквайки ме, самият той пак не цитира изцяло това правило. Наистина за разлика от статията в интернет тук той вече е отбелязал с многоточия думите от цялото правило, които пропуска. И, разбира се, правилото в този осакатен вид, в който го привежда дякон Кураев, ни най-малко не свидетелства против него. Защото Кураев признава необходимостта от кръщение на младенците, а под прародителски грях разбира повредеността и смъртността на човешката природа, чието присъствие у потомците на Адам той не отрича. Но възниква въпросът: а защо дякон Кураев така силно е съкратил правилото на събора? Защо е изхвърлил от текста на правилото по-голямата част от думите и изразите? Това става ясно, когато анализираме тези думи и изрази, които е пропуснал. За тази цел още веднъж ще цитираме правилото на събора, приведено от Кураев, но вместо многоточията с удебелен шрифт, ще поставим думите от правилото, които о. дяконът е пропуснал, но които коренно променят смисъла на правилото.

„Който отрича нуждата от кръщаване на малки, току-що родени деца, или каже, че макар те да се кръщават за опрощаване на греховете, но че от прародителския Адамов грях нямат в себе си нищо, което би трябвало да бъде очистено чрез банята на пакибитието (от което би следвало, че образът на кръщението за опрощаване на греховете не трябва да се счита за истински, а за лъжлив), такъв да бъде анатема.

Не е трудно да се види, че пропуснатите от Кураев думи напълно променят смисъла на правилото. Тези думи именно поясняват защо отците на Картагенския събор изповядват, че първородният грях се е разпространил върху потомците на Адам. Като доказателство те привеждат традиционната практика на кръщаване на младенците за прошка на греховете. Младенците обаче нямат никакви лични грехове. Защо Църквата употребява при кръщение именно този образ – кръщение за прошка на греховете? Очевидно е, че младенците се кръщават за прошка на прародителския, на първородния грях. Ако някой (напр. Кураев) отрича виновността на потомците на Адам за греха на своя праотец, такъв се явява хулител на Божията Църква, защото Църквата винаги е кръщавала младенците за прошка на греховете. И ако над младенците, които нямат никакви лични грехове не се е разпространил първородния грях, тогава те нямат никакви грехове; тогава, казват отците на събора, образът на кръщението за опрощаване на греховете не трябва да се счита за истински, а за лъжлив. Такива хулители на Църквата справедливо са предадени на анатема от отците на събора.

Правилото не завършва с последните цитирани думи. Нататък отците на събора в потвърждение на виновността на всички за греха на Адам се позовават на апостол Павел: „Защото онова, което апостолът казва, че „чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха - смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха” (Рим. 5:12), трябва да се разбира не иначе, освен както това е разбирала вселенската църква, която навсякъде е разпространена и разпростряна. Понеже според това правило на вярата и малки деца, които сами още не могат да извършват грях, биват кръщавани за опрощаване от греха, та чрез прераждане да се очисти в тях това, което те са приели от древното раждане“. Тези думи от 124-то правило дякон Кураев също пропуска. Ясно е защо. Тук в потвърждение на преминаването на греха на прародителите върху потомците отците на събора се позовават на думите на св. ап. Павел от Рим. 5:12. Тези думи на апостола, казват те, трябва да бъдат разбирани, както винаги ги е разбирала Православната Църква: в Адам са съгрешили всички хора. По тази причина, казват отците на събора, и младенците, които още не могат да извършват грехове, се кръщават истинно за прошка на греховете, за да се очистят от греха, който са приели от ветхото рождение, прародителския, първородния грях.

Нима дякон Кураев не е в състояние да разбере, че 124-то правило на Картагенския събор е съставено от отците на събора както против отричащите необходимостта от кръщение на младенците, така и против отричащите виновността пред Бога на тези младенци за греха на праотеца Адам?! Може да се каже, че това правило е съставено от отците на събора против отричащите необходимостта от кръщение на младенците, но тази необходимост отците на събора доказват посредством учението на Църквата за първородния грях. Всички хора са съгрешили в Адам, всички са виновни пред Бога за първородния грях, защото дори младенците, които не са извършили никакви лични грехове, се нуждаят от очистване на първородния грях в купела на Светото Кръщение.

Нима богословстващият дякон не разбира това? Очевидно разбира, иначе не би се заел, пропускайки по-голямата част от думите на 124-то правило на събора, да съставя от оставащите не много думи свое собствено „правило“, представяйки го за истинското правило на отците на събора. На дякон Кураев все още не му достига кураж да обвини в неправомислие отците на Картагенския Събор, затова засега той се задоволява с опити да претълкува смисъла на правилото. Но в случай, че у него се появи такъв кураж, трябва да отбележа, че ще му се наложи да обвини в неправомислие не само отците на Картагенския събор, но и отците от Шестия и Седмия Вселенски Събори. С второто правило на Шестия Вселенски Събор правилата на Картагенския събор заедно с други правила на поместни и Вселенски Събори са „запечатани със съгласие“, тоест утвърдени. А Седмият Вселенски Събор със своето първо правило потвърдил това утвърждаване. Тъй че, отричайки виновността на адамовите потомци в греха на своя праотец, дякон Кураев попада и под анатемата на два Вселенски Събора. Съборните определения, отнасящи се до каквито и да било положения на нашата вяра, са това „съгласие на отците“ (consensus patrum) което трябва да следват всички православни християни, дори ако у отделни отци има частни мнения, отличаващи се от общоцърковното мнение. Защото дори да има такива мнения, те са изказани от отделни отци преди общоцърковното решение. Никой не може да приведе нито едно мнение на някой свети отец, който да е полемизирал с догматическите определения на Вселенските или на Поместните Събори, защото с тези определения са полемизирали само еретиците.

И тъй като 124-то правило на Картагенския събор, утвърдено от два Вселенски Събора, във въпроса виновни ли сме пред Бога за греха на Адам или не, се явява определящо, аз дори не желая да разглеждам позоваванията на дякона на съвременни богослови. Впрочем няма да оставя без внимание само едно от позоваванията на дякон Кураев.

Той пише: „Ще отбележа още и това, че в потвърждение на своята позиция приведох думите на светец – думите на преп. Марк Подвижник. Но свещ. Пьотр упорито не забелязва това и продължава да настоява, че „дякон Кураев не признава виновността пред Бога на адамовите потомци за греха на праотеца, тоест не признава православното учение за първородния грях.“^[15]

Какво пък, налага се да забележим този опит на дякон Кураев да обоснове своята заблуда посредством авторитета на преп. Марк Повдижник. Но ще го забележим на първо място, за да отхвърлим от преп. Марк клеветата на Кураев. Преп. Марк никога не е изповядвал пелагианската заблуда. В това не е трудно да се убедим при разглеждането думите на преподобния, с които дяконът се опитва да подкрепи своята заблуда.

Преп. Марк: „Престъплението ние не сме получили по приемство, защото ако ние бяхме престъпвали закона по причина на приемство, то по необходимост би трябвало всички ние да бъдем престъпници и да не бъдем обвинявани от Бога като престъпващи закона по необходимост заради естественото приемство… Престъплението, бидейки произволно, от никого не се наследява по неволя, но произтеклата от това смърт, бидейки принудителна, бива възприемана от нас и е отчуждение от Бога; защото след като първият човек умрял, тоест отчуждил се от Бога, ние също не можем да живеем в Бога. И тъй, ние по приемство сме получили не престъплението… смъртта сме наследили по неволя“.^[16]

В тези думи на преп. Марк дякон Кураев иска да види под „престъпление“ престъпването от нашите праотци на Божията заповед в райската градина. И тъй като преп. Марк казва, че „престъплението, бидейки произволно, от никой не се наследява по неволя“, то дяконът, виждайки в думата „престъпление“ греха на нашия праотец, тържествува, че и светият отец мисли също като него. Ала дяконът съвсем няма повод да тържествува. Тук преподобни Марк разсъждава не за греха на Адам, а изобщо за греховете, за престъпванията на Божия закон, извършвани от хората вече след грехопадението. Дали тези престъпления се извършват по силата на непреодолимо предразположение на адамовите потомци към греха, или все пак в душата на човека и след грехопадението е останала свободата да не грешат? С други думи, свободно ли се извършват греховете от хората или по силата на необходимост, по силата на това, че човек е наследил от праотеца непреодолимо предразположение към греха?

Преп. Марк по такъв начин тук води полемика с оригенистите, които учели за пълното унищожаване на Божия образ у човека след грехопадението и че човек наследява от праотеца непреодолима предразположеност към грях. Но ако беше така, казва преп. Марк, „тогава би трябвало всички ние да бъдем престъпници и да не бъдем обвинявани от Бога като престъпващи закона по необходимост заради естественото приемство“. Ако престъпването на Божия закон се извършваше по силата на наследената от праотеца непреодолима предразположеност към греха, то и наказание за такива грехове от Бога не би следвало да има. Но това не е така. Свещеното Писание убедително свидетелства, че в бъдещия век грешниците ще бъдат осъдени от праведния Божий Съд, а значи, грешат не по силата на необходимостта, а свободно. И макар след грехопадението в човека да има предразположеност към греха, тази предразположеност не е непреодолима, защото в човека има разположеност и към добро. Божият образ в човека, макар и да е помрачен, не е напълно унищожен. Човешката воля, макар и да е склонна към зло, склонна е и към добро. И след грехопадението от човешкото произволение зависи да извърши добро или зло. Ето затова „престъплението, казва преп. Марк, бидейки произволно, от никого не се наследява по неволя“, тоест престъплението на закона се извършва от адамовите потомци не по силата на естествено приемство. Не престъплението, а смъртта бива наследявана от нас. При това преп. Марк има предвид тук духовната смърт, следствие от която е отчуждаването от Бога. „Защото след като първият човек умрял, казва преп. Марк, тоест отчуждил се от Бога, ние също не можем да живеем в Бога“.

Разбира се, тук преп. Марк говори именно за духовната смърт, защото телесната смърт не ни отчуждава от Бога, понеже и Сам нашият Господ Иисус Христос възприел върху Себе Си смъртно естество и вкусил смърт на Голготския Кръст. Именно духовната смърт, която във всички потомци на Адам се явява следствие от първородния грях, ни отчуждава от Бога. Затова, чувайки отново думите на преп. Марк „смъртта ние сме наследили по неволя“, православният християнин разбира, че преп. Марк тук говори не само за наследената от нас духовна смърт, но и за нейната причина – прародителския грях, с наследяването на който ние ставаме „по естество чеда на гнева“ (Ефес. 2:3), по силата на което човек се ражда в този свят „отчужден от Бога“. По такъв начин преп. Марк не само не споделя заблудата на пелагианите и Кураев в частта й за нашата невинност за първородния грях, а напротив, изповядва православното учение за наследяването от нас на първородния грях по силата на който ние се раждаме в този свят отчуждени от Бога.

<< предишна || следваща >>

Благодатный огонь

Превод: свещ. Божидар Главев

[11] «Русский Вестник». 1998, №44-45.

[12] Сайт «Русского Вестника» (www.rv.ru).

[13] Догматические Послания православных иерархов XVII-XIX веков о православной вере. Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 1995, с.115-116.

[14] „О нашем поражении“, с.483.

[15] Диакон Андрей Кураев, О нашем поражении, с.483.

[16] Преподобный Марк Подвижник. – Цит. по кн. «О нашем поражении», с.487.