Архимандрит Рафаил (Карелин) отговаря на въпроси на портала Pravoslavie.ru

В различни времена Православието в по-голяма или по-малка степен било нападано от различни ереси. В последните векове особено се увеличиха нападенията от страна на католицизма и протестантизма. Коя от тези ереси по своето влияние е по-страшна за православните? Спрямо коя от тях е изработена по-съвършена противоотрова?

- От времето на отпадането на Рим от вселенското Православие у нас се е натрупало голямо количество апологетична литература, в която подробно са разгледани и изследвани разногласията между католицизма и Православието. Трябва да кажем, че с всяко столетие образувалият се разрив все повече се разширявал и задълбочавал вследствие на това, че Рим приемал нови догмати и канони несъвместими с учението на древната Църква. Нарастващото влияние на йезуитския орден на Запад внесло в съзнанието на латинските теолози мощното течение на либерализма и хуманизма (трябва да кажем, че самата дума „йезуитство” станала синоним на прагматизма и неподбиране на средствата за достигане на поставената цел). Между Православието и католицизма са прокарани ясни граници, които не могат да бъдат преместени или унищожени нито от икуменизма, нито от вълните на нарастващата секуларизация.

По-сложна е работата при протестантизма. За разлика от католицизма протестантизмът представлява конгломерат от конфесии, деноминации, секти и теологически школи, вследствие на което при него не е налице единна богословска концепция. Общото, което е характерно за протестантизма, това, което е нещо като негово кредо, е отхвърлянето и разрушаването на Преданието и неговата замяна с частни мнения и субективни тълкувания на Свещеното Писание. Именно заради аморфността и многообразието протестантизмът по-лесно може да бъде маскиран като Православие. В това отношение той има и своите единомишленици и съюзници - „православните” богослови-модернисти, които се стараят да дискредитират Свещеното Предание и да разрушат отвътре самото Православие. Затова в настояще време аз намирам протестантизма за по-добре замаскиран и по-опасен противник от католицизма.

Що се касае до противоотровата от лъжеученията и ересите, то за главна противоотрова считам придобиването на благодатта на Светия Дух^[1]. Благодатта прави православен не само ума, но и сърцето на човека, и той непосредствено усеща и познава с духовната си интуиция, че спасението е възможно само в Църквата, в нейното Предание, догматиката и литургиката, че Църквата е Ковчег, вън от който да се спаси човек от потопа на злото и греха е невъзможно. Само че ако разгледаме тази аналогия, то и в спасителния ковчег се намерили Хам и Ханаан. Необходимо условие за спасението се явява пребиваването в Църквата, само че спасението не протича механично, а зависи освен от благодатта също тъй от волята и живота на всеки човек.

Да се говори кой е по-близко до спасението – католиците или другите еретици – на мен ми изглежда безсмислено. По време на потопа едни хора загивали в равнините, други бягали в планините, възлизали на самите върхове, но и там ги застигнали вълните и всички заедно намерили общия си гроб в океанската бездна. Все едно дали ще потънеш близо или далеч от брега.

Какво бихте казали относно представите на някои богослови за „латински плен”, в който по тяхно мнение нашата Църква пребивава едва ли не няколко века?

- Що се отнася до обвиненията на Православната Църква в „латински (западен) плен”, това е едромащабна провокация на модернистите, чиято цел е да намерят благовидна причина за осъществяване на разрушителни замисли и реформи в самата Православна Църква.

Модернистите оглушително крещят за необходимостта от „очистване” на Православието от латинското влияние, но в действителност те са измислили този прийом с цел да очистят Православието от самото Православие, да дискредитират православното Предание, заключено в църковната химнография, съборните постановления, агиографията и църковния устав. Модернистите дори не се стесняват да твърдят, че значителна част от Преданието е митология.

Трябва да кажем, че католицизмът има за своя основа древното християнство, което впоследствие било изопачено и обезобразено от човешки измислици и страсти, като например сливане с политиката (което се проявило в цезаропапизма), разрушаване на съборното начало, култ към първоиерарха, стремеж към уния не само с други вероизповедания, но и с полуезическия дух на света (по пътя на перманентната секуларизация).

Но всички тези негативи не ни дават право да смятаме католицизма за антихристиянско явление, както пожелал да представи нещата Лутер. До момента на трагичното отпадане от вселенското Православие Рим принадлежал към едната Църква и след отпадането съхранил част от това, което й принадлежало. Затова отхвърляйки заблудите на католицизма, ние сме длъжни да отбележим, че наред с наносните пластове от човешки измислици в него се съхранили остатъци от древното учение. Католицизмът замърсил древното Предание, но не го унищожил изцяло. А протестантизмът с железен чук разбил остатъците от стените на полуразрушения олтар.

Следващият прийом на модернистите е да обвиняват православното богословие в насаждане на западната схоластика като едно от доказателствата за „латинския плен”. Трябва да отбележим, че схоластиката съвсем не е безплодна софистика, а стремеж да се приведат богословските знания в определена система, като се използват принципите на анализа и синтеза, методите на дедукция и индукция. Ще отбележим още и че в Старозаветната Църква първоначално съществувало устно Свещено Предание, но впоследствие във връзка с понижаването духовното ниво на хората възникнала нужда от оформянето му във вид на Свещено Писание, за да не бъде напълно загубено.

Нещо подобно можем да видим при прехода от патристиката към схоластическото богословие, когато било необходимо да се запазят чрез богословска система християнските умозрителни истини. Това също било изискване на времето във връзка с духа на нарастващата секуларизация. При това в православното богословие схоластиката не отхвърляла патристиката, а се опирала на нея. За съжаление, на Запад заедно със схоластиката в теологията започнал да прониква рационализмът, а именно стремежът не само да се даде обща картина на догматиката и тя да се поясни, а да се провери самата догматика чрез човешкия разсъдък. Точно тази злоупотреба дискредитирала схоластиката и незаслужено й придала негативен характер. Но сама по себе си схоластиката се явила и се явява необходим етап в историята на догматиката. Без нея съвременното богословие би се превърнало в хаос от частни мнения. В православния Изток схоластиката в повечето случаи се употребявала като метод на училищното обучение.

На Запад схоластиката се появила няколко века по-рано, отколкото на Изток и затова не е изненадващо, че православните богослови могли да използват като работен материал някои католически текстове, премахвайки от тях погрешните и неправилни постановки и очиствайки ги от по-късни заблуди и теологически изкривявания. Такъв тип работа напомня работата, която са извършили отците на Църквата, използвайки в своите съчинения езика и терминологията на античната философия. При това те са преосмисляли такива заимствания и вливали в старата форма ново съдържание, а в някои случаи развивали и уточнявали тази терминология, приспособявайки я към християнското учение.

До ХХ век никой не упреквал Църквата в „латински плен” и отстъпление от православното вероучение. И едва в началото на революционния ХХ век се раздали гласове, настояващи за реформи в Православието. За съжаление, някои такива гласове прозвучали от духовните училища. В това време част от преподавателите, дори част от свещениците, били опиянени от думата „свобода”. Стигало се дотам, че зад стените на духовните академии те демонстративно служели панихиди за революционни активисти (напр. за лейтенант Шмидт^[2]), произнасяли и печатали проповеди, в които гневно изобличавали потушаването на въстанието от 1905 г. (което Ленин нарекъл „генерална репетиция за Октомврийската революция”), участвали в стачки и т. н., изобщо изразявали солидарност с бъдещите си гробокопачи.

В тази именно среда възникнал лозунгът „обновено православие” и се появил този груб израз „латински плен на Църквата”. Един от видните богослови от онова време писал: „Учението за изкуплението вече не удовлетворява нашите съвременници, на тях са им нужни нови идеи”. Такива думи означавали отказ от вечните истини на християнството в интерес на прагматизма.

„Латински плен” никога не е имало и не е могло да има в Църквата, иначе тя би загубила своята боговдъхновеност, би престанала да бъде „стълб и крепило на истината”, пазител на огъня на Петдесетница и непорочна Христова Невеста.

Сайт на архимандрит Рафаил (Карелин)

Превод: свещ. Божидар Главев

[1]  Още една противоотрова, която посочват други борци с модернизма (напр. свещ. Даниил Сисоев) е доброто познаване на Православния Катехизис и Православната догматика – бел. прев.

[2]  Лейтенант Шмидт – революционен деятел, един от ръководителите на Севастополското въстание от 1905 г. против царизма – бел. прев.