Възгледът на митр. Антоний относно гетсиманските страдания на Христос като на последен завършителен Негов подвиг в делото на нашето изкупление. Некоректната посочка за доказване на този възглед – думите на св. ап. Павел (Евр. 5:5-10). Отричане на спасителното за нас значение на кръстната смърт на Христа и други нелепи изводи, произтичащи от учението на митр. Антоний за изкуплението. Ред несъобразности в самото учение. Извънредните явления станали в момента на кръстната смърт на Христос, като неопровержимо свидетелство, че нашето изкупление се е случило не в Гетсимания, а на кръста

Да погледнем отново от гледна точка на Божественото Откровение доколко е състоятелно мнението на митр. Антоний, че нашето изкупление се състояло в душевните страдания на Христос, които били предизвикани от съзерцаването на греховността на всички човешки поколения. Говорейки така, митр. Антоний показва, че тези душевни страдания били последният и завършителен подвиг на Христос.

Тази мисъл обаче се опровергава както от самата действителност, така и от Свещеното Писание. Самият ход на събитията показва, че кръстният подвиг е бил извършен не преди гетсиманските душевни страдания, а след тях.

Що се отнася до Свещеното Писание, то свидетелства, че кръстните страдания и смърт на Христос били последният и завършителен Негов подвиг в борбата с дявола за нашето изкупление в този именно смисъл, че в тях преимуществено и окончателно се извършило нашето спасение. Разказвайки за кръстните мъки на Господа, евангелист Иоан пише: „След това Иисус, като знаеше, че всичко вече е свършено... казва: жаден съм... А когато Иисус вкуси от оцета, рече: свърши се! И като наведе глава, предаде дух”^[1].

Думата свърши се, на гръцки τετέλεσται, произхожда от глагола τελέω, което означава завършвам, изпълнявам, довършвам, пак със значение на край на определено действие. Ето защо св. Иоан Златоуст в тълкуванието на думите на св. евангелист Иоан от 19-та гл. и в частност думите „свърши се” пише: „Тоест не остава вече нищо неизпълнено в плана на Божието домостроителство. Така във всеки случай Той се е постарал да ни покаже, че Неговата смърт е необикновена, защото всичко зависело от властта на Умиращия и смъртта пристъпила към тялото не преди времето, когато Сам Той пожелал, а Той пожелал, когато всичко било изпълнено”^[2].

Но митр. Антоний, пренебрегвайки прякото свидетелство на Свещеното Писание, че последен и завършителен подвиг била кръстната смърт на Христа, учи, че такъв завършителен подвиг за нашето изкупление били душевните гетсимански страдания на Господа. За потвърждаване на това учение в своето тълкувание на Гетсиманската молитва той дори се позовава на приведените по-горе думи на св. ап. Павел: „макар и да е Син, Той се научи на послушание чрез онова, което претърпя, и, като се усъвършенствува, стана за всички, които Му са послушни, причина за вечно спасение, като бе наречен от Бога Първосвещеник по чина Мелхиседеков” (Евр. 5:8-10). „Тези думи, казва митр. Антоний, буквално потвърждават това, което писахме по-горе, а именно, че състрадаващата любов Христова се явява в нашите сърца освещаваща сила и в този смисъл Той е наш Първосвещеник”^[3].

И тъй, ето къде митр. Антоний вижда основание за своето учение, че нашето изкупление е извършено чрез гетсиманските душевни страдания на Христа и че именно чрез тези страдания Той станал наш Първосвещеник. Казано накратко – такова основание митр. Антоний вижда дори не в целия приведен от него текст от Посланието на ап. Павел до Евреите, а само в една дума от този текст - „совершився”^[4].

Не трябва да се отрича, че в тези апостолски думи се говори за страданията на Спасителя въобще и в частност за Неговите душевни страдания в Гетсиманската градина, както и за това, че благодарение на тези страдания Той се научил на послушание, чрез което станал причина на нашето вечно спасение, за което е и назован от Бога Първосвещеник. Но тук нито една дума не дава основание за мнението, че душевните страдания в Гетсиманската градина се явяват завършителен подвиг, чрез който Господ ни дарувал спасение и станал наш Първосвещеник.

Както видяхме от Свещеното Писание такова завършително и окончателно действие в делото на нашето спасение били не душевните страдания на Христос в Гетсиманската градина, а Неговите страдания и смърт на кръста. Пък и самата дума „совершився” не трябва да се тълкува в смисъл на обозначаване на завършителен и окончателен момент в нашето изкупление. Тази дума, която на гръцки е τελειωθείς се явява аорист на причастието от страдателния залог на глагола τελειω и означава ставам съвършен. Следователно думата „совершився” говори за нравственото усъвършенстване на Христа, което се състояло в достигнатото от Него чрез страданието съвършено послушание към Своя Божествен Отец^[5].

Така обяснява тази дума от 9-ти стих на 5-та глава и еп. Никанор в своето екзегетическо изследване на Посланието на ап. Павел до Евреите. Според неговите думи в 9-ти стих апостолът говори за достигнатото съвършенство на Христос в същия смисъл както и в 10-ти стих от 2-ра глава на Посланието до Евреите, тоест в смисъл на съвършена Негова готовност да осъществи в пълнота първосвещеническото служение, поради което в следствие на това (в 10-ти стих от 5-та глава) се говори и че Той от Бога е наречен Първосвещеник, защото след като принесъл Себе Си в жертва, за вярващите в Него Той станал причина за тяхното спасение, а възнасяйки се, бива явéн и на всички като вечен Първосвещеник^[6].

Впрочем имаме и светоотеческо изяснение на думата „совершився”. В своето тълкование на Посланието до Евреите св. Иоан Златоуст, имайки пред вид 8-ми и 9-ти стих от 5-та глава, казва: „Научи се на послушание”. Тук той (апостолът) <…> показва каква бива ползата от страданията. „Като се усъвършенствува, стана за всички, които Му са послушни, причина за вечно спасение”. Ако Той, бидейки Син, получил полза от страданията, научавайки се на послушание, то толкова повече можем да получим ние. <…> „Чрез онова, което претърпя”, Той се научи постоянно да се покорява на Бога. И се „усъвършенства”, тоест посредством страданията. Ето в какво се състои съвършенството, ето посредством какво трябва да се достига съвършенство! И не само Той се спаси, но и за другите това послужило за спасение. „Като се усъвършенствува, казва апостолът, стана за всички, които Му са послушни, причина за вечно спасение, като бе наречен от Бога Първосвещеник по чина Мелхиседеков”^[7].

Ясно е, че думата „совершися” не може да означава завършване в смисъл окончателно завършване на подвига, чрез който Господ, според митр. Антоний, станал причина за нашето изкупление. Тази дума посочва нравственото съвършенство, което Христос достигнал чрез страданията, или което е същото – съвършеното послушание на Своя Божествен Отец.

Но и в този смисъл думата „совершився” не трябва да се разбира така, като че апостол Павел говори тук, че Иисус Христос постигнал нравствено съвършенство или съвършено послушание към Своя Отец само чрез душевните гетсимански страдания и че тях има пред вид той, изричайки думите: „Макар и да е Син, Той се научи на послушание чрез онова, което претърпя”^[8]. Св. ап. Павел няма как да изказва такава мисъл, защото послушанието на Сина към Отца не се ограничило с подвига на Христос в Гетсиманската градина, но продължило и на кръста. И тук, а не в Гетсимания, съответно на най-силната степен на голготските страдания, то се проявило в съвършена, крайна степен. Затова в своето Послание до Филипяни ап. Павел пише за Христос: „Смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име”^[9].

Оттук се разбира какво е значението на думата „совершився”. Значението е, че Господ достигнал цялата пълнота на съвършенството или съвършено послушание на Своя Отец при Голготските кръстни страдания и кръстната смърт. По силата на тази кръстна смърт Той станал причина за нашето вечно спасение и е наречен от Бога Първосвещеник по чина Мелхиседеков.

Особено ярко е изразена тази мисъл при св. ап. Павел на много други места от Посланието до Евреите в светлината на които би следвало митр. Антоний да изяснява смисъла на привежданите от него апостолски слова.

Още в самото начало на това апостолско послание в неговата първа глава е казано: „Собою очищение сотворив (совершив) грехов наших” (чрез Себе Си очисти греховете ни)^[10].

Във втората глава апостолът посочва по-точно как именно, чрез какъв подвиг, Господ извършил нашето спасение и защо станал за нас пред Бога Първосвещеник. „А понеже децата са участници в плът и кръв, пише той, то и Той еднакво взе участие в същите, та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола… затова длъжен бе да прилича по всичко на братята, та да бъде милостив и верен първосвещеник във всичко, що се отнася до Бога, за очистване греховете на народа”^[11].

Ясно е, че учението на митр. Антоний за извършеното от Господ наше изкупление чрез душевните гетсимански страдания противоречи на Божественото Писание. Затова няма нищо странно, че от това учение по необходимост следват нелепи изводи. Първият и главният от тях е отричането на необходимостта от кръстната смърт на Господ Иисус Христос за нашето изкупление.

Пита се, ако нашето спасение било извършено в Гетсимания, защо е била нужна Голгота и кръстната смърт на Христа? – Тогава тя би загубила своето спасително значение. Имайки пред вид времето, когато се е случила, тя не би могла да има дори подготвително значение към завършителния акт в делото на нашето спасение, който, според митр. Антоний, станал в Гетсимания и по този начин се явява напълно излишна. Но ние знаем, че ако я нямаше тази смърт, то не би го имало и Неговото възкресение. Тогава в нас не би я имало и вярата в нашето възкресение и в окончателната победа над смъртта, което ние очакваме при всеобщото възкресение на мъртвите.

Ако я нямаше кръстната смърт на Христа, ние и досега нямаше да бъдем избавени от проклятието, защото не би било извършено нашето изкупление от първородния грях чрез кръвта на Господа. Тогава всички умрели праведници – и старозаветните и новозаветните – биха се намирали до настоящето време в ада, а ние не бихме имали вътрешната възраждаща благодат на Светия Дух, чието изпращане според учението на Спасителя зависело от Неговите кръстни страдания и смърт[12]. А нямайки тази благодат, ние не бихме имали в себе си Божествената сила да се избавим от своите лични  грехове, от всякакви дяволски козни, да станем нова твар в Христа и да бъдем в свято и блажено единение с Бога.

И накрая, ако я нямаше кръстната смърт на Христа, ние нямаше да можем да вкусваме Неговите Тяло и Кръв в Светото Причащение и по този начин бихме били лишени от спасителното средство за най-близко и родствено наше единение с Христа като източник на нашето блаженство и тук, и в бъдещия живот.

Ето до какви нелепи изводи довежда учението, че нашето спасение се извършило чрез подвига на душевните страдания на Христос в Гетсиманската градина. Ясно е, че това учение води след себе си разрушаването на цялото Божествено домостроителство в делото на нашето спасение, следователно на цялото християнство.

Наистина митр. Антоний признава някакво значение на голготските телесни страдания на Христа. „В какво, пита митр. Антоний, е главната ценност на Неговите страдания? Разбира се, в душевните мъки! – Ние ги разбираме като състрадаваща любов към грешното човечество. <…> Какво значение в такъв случай запазват събитието на разпятието, кръстът, оскърбленията от иудеите и самата смърт на Господа? Разбира се, много дълбоко”^[13].

Колкото до това дълбоко значение на телесните страдания и смърт на Христа, митр. Антоний казва следното: „Телесните мъки и телесната смърт на Христа са нужни преди всичко за това, щото вярващите да оценят силата на Неговите душевни страдания. <…> Ние, разбира се, сме далеч от това настойчиво да твърдим, че телесните страдания на Господа и в частност Неговото разпятие и смърт имат изключително значението само да дадат на вярващите достъп до разбирането на Неговите душевни скърби. Вероятно поради връзката на душата с тялото тук има някакъв по-дълбок и тайнствен смисъл, но във всички случаи от гледна точка на нравствения монизъм Господнето разпятие и смърт не се явяват лишени от значение за нашето спасение”^[14].

И тъй, ето как гледа митр. Антоний на голготската жертва. Ето какво значение имала за нашето спасение смъртта на Христос. Според учението на митр. Антоний това значение се определя като „дълбоко”, „вероятно тук има и по-дълбок смисъл”; „Господнето разпятие и смърт не се явяват лишени от значение за нашето спасение”. В края на краищата кръстната смърт на Христа според свидетелството на митр. Антоний има само едно значение: „да даде на вярващите достъп до разбирането” на душевните скърби на Христа в Гетсиманската градина.

По този начин кръстните страдания в очите на митр. Антоний имат чисто външно, спомагателно значение за нас. Но такъв способ за разбиране на душевните скърби на Христа в Гетсиманската градина могат да бъдат и нашите собствени телесни страдания, наблюдаваните от нас телесни страдания на други хора и дори описанието на такива страдания в книгите.

Следователно голготската жертва на Христа като явление от чисто външен порядък според учението на митр. Антоний няма никакво съществено значение в делото на нашето изкупление. Ясно е, че неправилността на учението на митр. Антоний за извършването на нашето изкупление само чрез душевните страдания на Христос при отричането на всякакво съществено значение на кръстните страдания и смърт на Господа, остава в цялата си сила също както и всички посочени от нас нелепи изводи от неговото учение.

Има много нелепости и в самото учение. Не бива в отношението към Христа Спасителя да се допускат изрази от рода: „Той бил угнетен от огромна скръб”, „Настроението на дълбока скръб напълно Го било угнетило”^[15]. Такива изрази дават повод да се мисли, че Спасителят бил близко до падение, защото да бъдеш угнетен от скръб, това значи да изпаднеш в униние, което у нас произхожда от загубата на надежда в Божията помощ, но такова нещо в действителност нямало в душата на Христа. Независимо от смъртната скръб в Гетсиманската градина, Той изцяло се покорявал на волята на Своя Божествен Отец. Ето защо молитвата за чашата Той завършил с думите: „Обаче не както аз искам, а както Ти… нека бъде не Моята воля, а Твоята”^[16].

И не можем да се съгласим с думите на митр. Антоний, че „в гетсиманската нощ мислите и чувството на Богочовека обгърнали всички паднали хора <…> и оплакали с любов и скръб всеки поотделно, което, разбира се, било достъпно само за Божественото всезнаещо сърце”^[17]. Защото страдало не „Божественото сърце”. Такова сърце никога не е имало. Страдало човешкото сърце на Христа, защото страдала Неговата човешка, а не Божествената Му природа.

Отбелязвайки, че Господ бил угнетен от огромна скръб в гетсиманската нощ, митр. Антоний пише: „Вторично тази угнетяваща скръб обзела Неговата пречиста душа на кръста, когато вече целият жесток народ не само не омекнал пред Неговите страшни телесни мъчения (душевните той, разбира се, не можел да разбере), но злобно издевателствал над Страдалеца”^[18].

Ако на кръста Господ вторично изпитал такава душевна скръб, каквато Той преживял в Гетсиманската градина и плюс това на кръста понесъл и телесни страдания, то ясно е, че кръстните мъки били по-силни от гетсиманските. По този начин тук митр. Антоний неволно опровергава своя възглед, че не на кръста, а в Гетсимания се извършило нашето спасение.

В заключение, за окончателното опровергаване на учението на митр. Антоний за нашето изкупление чрез гетсиманските мъки ние не можем да не отбележим тези извънредни събития, които станали по време на кръстните страдания на Христос и Неговата смърт, за които свидетелстват Свещеното Писание, светоотеческото учение и богослужебните книги. В повествованието на евангелист Матей е казано: „А от шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час… А Иисус, като извика пак с висок глас, изпусна дух. И ето, храмовата завеса се раздра на две, отгоре додолу; и земята се потресе; и скалите се разпукаха; и гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха; и като излязоха из гробовете подир възкресението Му, влязоха в светия град и се явиха на мнозина”^[19].

Св. Иоан Златоуст, разяснявайки тези евангелски събития, казва: „Всичко случващо се тогава било знамение на великия гняв Божий; не просто знамение, но знамение на яростта; всичко това означавало извънмерен гняв, и тъмата, и разпукалите се скали, и раздраната на две завеса, и земетресението”^[20].

Като допълнение към обяснението на св. Иоан Златоуст у бл. Теофилакт Охридски намираме такива думи: „Хората имали обичай да раздират дрехите си в случай на богохулство, тъй и сега храмът Божий, като че скърбейки за смъртта на Бога, раздрал своята одежда, тоест завесата. <...> След това стихиите се раздвижили <...> за свидетелство на това, че тогава се извършвало пренасяне на Божественото попечение от иудеите към езичниците”^[21].

И тъй, светите отци виждат в необичайните природни явления, съпътстващи кръстните страдания и смърт на Христа, проява на извънмерен Божий гняв към иудеите заради извършеното от тях чудовищно злодеяние.

Според написаното в богослужебните книги това злодеяние се оказало толкова ужасно, че дори самата природа не могла да изтърпи разпятието на Христа и като жива затреперила и състрадавала на Божествения Страдалец. „Слънцето, не можейки да изтърпи дързостта на иудеите, се казва в една от стихирите на Кръста, се помрачи и цялата земя се тресеше, познавайки Тебе, Твореца на света”^[22]. В една от литийните стихири на Кръстопоклонна Неделя намираме такива слова: „Цялата твар, виждайки Те да висиш гол на кръста, Теб, Твореца и Създателя на всичко, от страх се изменяше и ридаеше: светлината на слънцето се помрачи и земята се тресеше, скалите се разпукаха и храмовата завеса се раздра. Мъртвите се вдигнаха от гробовете и ангелските сили се ужасиха”^[23].

Такова дивно чудо на възкресение на мъртвите и ужасът на ангелските сили, такива извънредни природни явления, такъв Божествен гняв при отхвърлянето на иудеите нямало при душевните страдания на Христос в Гетсиманската градина. Оттук е ясно, че не в Гетсимания, а на Голгота се състоял най-великият по сила на страданието изкупителен и завършителен подвиг на Христос. Затова не в Гетсиманската градина, а на Кръста било извършено нашето спасение.

И тъй, Свещеното Писание, светоотеческото учение и самата действителност опровергават учението на митр. Антоний за нашето изкупление чрез гетсиманските душевни страдания и показват, че то е абсолютно несъстоятелно. За тази несъстоятелност говорят и отбелязаните от нас по-горе нелепости и противоречия.

С това бихме могли да завършим нашия разбор на теорията на митр. Антоний за състрадателната любов на Христа. Защо да се спираме на неговото учение – как състрадателната любов на Христа прелива в нашите сърца и ни възражда, когато тази състрадателна любов, като възникнала по мнението на митр. Антоний, от съзерцаването на Спасителя по време на Неговата гетсиманска молитва на греховността на всички човешки поколения^[24] и като възраждаща ни сила, никога не я е имало?! Но за да разкрием докрай цялата погрешност на тази теория, ще преминем към разбор на нейната трета теза.

<< предишна || следваща >>

Архиепископ Серафим (Соболев), Искажение Православной Истины в русской богословской мысли.

Превод: свещ. Божидар Главев

Бележки:

[1] Иоан. 19:28-30.

[2] Твор. св. Иоанна Златоуста. Т. VIII, кн. 2,стр. 576-577.

[3] „Догмат искупления”, стр. 34; срав.: стр. 31.

[4] Преведено на български в Синодалния превод като „усъвършенствува” – бел. прев.

[5] Евр. 5:8.

[6] Епископъ Никанор. Экзегетическое критическое изследование послания св. Апостола Павла къ Евреям, стр. 85. Казан. 1903.

[7] Творения св. Иоанна Златоуста. Т. XII, кн. 1-я, стр. 79. СПБ. 1906.

[8] Евр. 5:8.

[9] Фил. 2:8-9.

[10] Евр. 1:3.

[11] Евр. 2:14, 17.

[12] Иоан 16:17.

[13] „Догмат искупления", стр. 54-55.

[14] Ibid., стр. 56-57.

[15] „Догмат искупления", стр. 30-33.

[16] Mат. 26:39; Лук. 22:42.

[17] „Догмат искупления”, стр.31.

[18] Ibid., стр. 30.

[19] Mат. 27:45, 50-53.

[20] Творения св. Иоанна Златоуста. Т. VIІ-й, книга 2-я, стр. 870, СПБ, 1911.

[21] Толкование Блаж. Феофилакта, Apxиeп. Болгарск. на св. Евангелие, стр. 374, Казань. 1875.

[22] Канонник, л. 107 на об., М. 1894.

[23] Постная Триод, л. 181. М. 1895.

[24] „Догматъ искупления”, стр. 33.