Ще разкажа какви знамения показа Божественото милосърдие преди две години в нашия град за посрама на арианската ерес. Една част от тези обстоятелства са известни на народа, друга част се потвърждава от свещеника и църковните служители като очевидци и свидетели.

В тази част на Рим наречена Субура се намирала арианска църква. Тъй като вече две години тя стояла затворена, православните решили да я осветят за себе си, като внесат в нея мощи на св. мъченик Севастиан и мъченица Агатия. Така и направили. При стечение на многочислен народ и при пеене на хвалебни химни към Всемогъщия Бог те влезли в тази църква. И ето че по времето, когато в църквата се извършвала тържествено Светата Литургия и поради недостига на място народът се притискал, някои от стоящите извън олтара почувствали, че между нозете им бяга насам натам свиня. Всеки, който почувствал това, съобщавал на стоящите до него. Свинята бягала из църквата, а всички, покрай които тя минала били изумени, защото макар да усещали, че тя минава през тях, никой не я видял. Божественото милосърдие затуй допуснало станалото, за да се види, че от това място излязъл нечистият обитател.

След завършването на Литургията ние напуснахме църквата, но през нощта откъм покрива се чуло силно трополене сякаш някой бягал насам натам. На следващата нощ шумът се усилил и накрая се разнесъл такъв трясък като че цялата църква подскочила заедно с основите си. Изведнъж всичко отново се успокоило и повече по никакъв начин не се проявявал метежът на исконния враг. Предизвиканият от него страшен шум показал, че той по неволя оставил мястото, което дълго владеел.

След няколко дни, когато въздухът бил съвсем чист и прозрачен, от небето се спуснал облак, който застанал над олтара на тази църква и я осенил като с покров. Целият храм се изпълнил с такова благоухание и страх, че и при отворени врата никой не дръзвал да влезе в него. Свещеникът и клисарят, а също и дошлите на Литургията, виждайки явлението и усещайки чудното благоухание, никак не се осмелявали да влязат в храма.

На другия ден кандилата, които висели в църквата незапалени, се запалили от огън слязъл от небето. След още няколко дни клисарят след края на Литургията, угасвайки кандилата, излязъл от църквата. Когато след не много време се върнал, той намерил загасените кандила да горят. Мислейки, че това се дължи на невнимание при гасенето на кандилата клисарят много старателно ги загасил всичките и здраво залостил църквата. Но когато след три часа се върнал, отново намерил загасените от него кандила да горят. Тази светлина ясно показвала, че храмът преминал от тъмнината в светлината.

Святитель Григорий Двоеслов, Собеседования о жизни италийских отцов и о бессмертии души, Книга 3.

Превод: прот. Божидар Главев