Вход

Православен календар

Тоталитаризмът на „толерантността“

 

„Нормално раждане
нормално момче
нормално проплакване
нормално дишане…“

Владимир Сорокин. „Норма“

Съвременните схващания са заложници на яростното отричане на нормалното. На ненавистта към него. Нормалното бива представяно като нещо грубо авторитарно, което краде свободата ни, а свободата днес е алфата и омегата, Абсолютът, единствено уважаваният смисъл. Целта на всичко. Нормалното се тълкува като кодекс от отживели и мухлясали правила, затова и всеки опит да се каже: „Живеем неправилно!“ води след себе си неистовия вопъл: „Ако зависеше от вас, вие и съветската цензура ще върнете!“

Има и по-страшни обвинения – така хомофобията се представя почти като фашистки възглед. Например: „Днес са ти неприятни младежите, които се целуват, а утре ще гласуваш за расовата дискриминация.” Нормалното го няма – то е в немилост и бива пренебрегвано. Представят ни го като нещо скучно и неправилно. Мястото му е на световното сметище заедно с червените знамена, царските еполети и копринената кърпичка на тургеневската девойка. Там са също книгите и мислите. Рамките са размити, а цялото бръщолевене за „прозореца на Овертон“[1] изглежда като тъжно раздвижване на въздуха – този прозорец отдавна е счупен, а върху стъклата се разхожда изгубеното население. Само ще припомня, че Джоузеф Овертон формулира технология, която прави привична всяка забранена или неприемлива идея, както всъщност стана в случая с легализацията на еднополовите бракове.

Само преди сто години Европа, а още повече пуританските Щати не просто гневно плюеха и възмутено сумтяха, но и всячески наказваха содомитите. Спомнете си, че подведоха под отговорност един от най-великите писатели на епохата Ар нуво (Art Nouveaux)[2] – Оскар Уайлд. В първата третина на 20 век научните брошури, издавани не от пропагандатори, а от лекари, съдържаха ясното заявление: хомосексуализмът е не само и не толкова престъпление, колкото болест. Ще се лекуваме, господа! Понякога даже с електричество. Но времето си течеше, без да даде какъвто и да било шанс на лекарите, затова пък хомопроповедта си вървеше съвсем както трябва: от унижение и преследване към многоцветни гей паради и непрекъснато разпространяване на тази тема в изкуството. И така, мнозинството съвременни младежи има приблизително понятие за античната цивилизация и вече съвсем не може да различи антична скулптура от... елински образец, но пък за сметка на това (благодарение на средствата за масова заблуда) нашите юноши със сигурност знаят, че на гърците и римляните не са им били чужди „онези“ отношения между мъжете. Да се обяснява на тъпите и зомбирани консуматори, че това не се е случвало винаги и навсякъде, е безсмислено, защото пикантната историйка, предадена от телевизионните забавляващи се вкоренява в съзнанието много по-силно от скучното знание, получено в училище.

И така, демократичният и толерантен Вашингтон, световен лидер в областта на социалната дипломация, най-накрая легализира еднополовите бракове. Господин Обама разпалено подчерта, че това е „победа за Америка”. Явно сбърка предлозите, защото не е „за“, а е „над“. Победа над Америка. Съкрушителна. Някои господа-патриоти не спират да злорадстват – нека безсрамният Запад да се разложи окончателно, затова пък ние сме в бели одежди, че и с хоругви. Но в епохата на бързите информационни технологии няма да можем да се скрием – дори на съветските хора не помогна нито Желязната завеса, нито тоталната цензура. Заразата има склонността да прониква, като преодолява граници и препятствия. Освен това, не бива да се забравя, че в Тексас и Оклахома също живеят хора от вида „сапиенс“ или както се пишеше в СССР: „прости американци, гинещи под петата на империализма”. До известна степен е жалко и за тях.

Толерантността отдавна вече не играе тази роля, която й беше определена отначало. Тя вече не е подкрепа за малцинствата, а е унизително огъване пред интересите на същите. Всеки западен деятел може да бъде уволнен или дискриминиран по някакъв начин за най-малкия, най-невинния опит за омаловажаване правата на някоя лесбийка. Многодетният хетеросексуален човек постепенно се превръща в странен маргинал[3], заседнал някъде във времето на 50-те години, който няма никакво понятие за реалностите на съвременността. В тази връзка си спомням един документален филм (или предаване?) за така наречените rednecks[4] – жители на американските провинции. Те и досега спазват обичаите на дедите си и се придържат към традиционните ценности. Много от тях и до днес нямат... телевизор! Rednecks бяха показани като някакви останки от миналото и огризки на цивилизацията. Странни и жалки, но симпатични в своето първобитно невежество хора! (По подобен начин в СССР показваха семейство Ликови[5], които, както всички си спомнят, се бяха скрили от света и неговите несъвършенства).

В западния социум не е прието да се държи на здравото и вярното семейство, защото... това мирише на нацизъм, евгеника[6] и всякаква друга „расова хигиена“. Либералите крещят: в свободното общество, очистено от догми, не трябва да има рамки и граници! Но става някак противоестествено, като игра на една врата. Аз бих го нарекла „фашизъм наобратно“. Или отмъщение на малцинствата за многовековните унижения? Но на младите няма как да го обясниш, за тях свободата в отношенията е празник на живота. Те изобщо не искат да живеят в „соца“, в тоталитаризъм, в „еднообразие“. Така са ги възпитали! В коментарите във Фейсбук едно младо девойче пише: „Любовта няма граници!“ Какво следва? Яденето няма граници? Масов канибализъм?

Случайно прочетох няколко статии, в които хипотетично се разглежда разширяването на „прозореца на Овертон“ при прилагането му за различен вид отклонения. В това число и за човекоядството. Това изглежда така… Ще го моделираме. О, да, да се яде човешко е неприемливо! Човекът за човека е другар, приятел и брат. Но! В приказките се срещат много людоеди, при това не винаги ужасни, така че в нашите традиции, в съзнанието ни и особено в подсъзнанието, гори една забранена, но толкова вкусна мисъл. Предците ни, които се обличали в кожи и рисували на стените на пещерите красиви силуети на мамути, понякога са изяждали своя ближен и особено своя далечен, защото да изядеш сърцето на храбрия си враг означавало да вземеш силата му. А и защо да търсим само в древността? По някаква причина аборигените са изяли Кук! А било Галантният век (векът на Просвещението!).

По-нататък – още повече.

Понякога канибализмът се среща и в наши дни. Това е ужасно, ужасно...! Но. Нека да поспорим, понеже истината се ражда именно в спора. Предците ни яли ли са? Да. Кук изяли ли са го? Всъщност, не са и опитали, има такава песен на Висоцки, но в нахалната полемика ще мине и тази басня. След това започва разпространение на темата – ток-шоу предавания „Аз изядох тъща си“, паради на канибали (които впрочем се разгонват от полицията), откровения на тема „ако човек няма нищо против да го изядат, защо не,... ние сме свободна страна...”. След това ще последват уговорки и толерантни изключения: при особени обстоятелства все пак може да се ядат хора. Ура! Човек за човека е другар, приятел и храна! По-нататък това се установява като равноправна норма и правилно, одобрявано поведение.

Имате право да кажете: как може да се сравнява хомосексуалната любов с канибализма? Да ядеш съседа си! Това е страшно-безумно-немислимо. Ще се повторя, но само преди сто години да обичаш ближния по противоестествен начин също е било неприемливо. И същите тези хора са го смятали за страшно-безумно-немислимо. Особено в Америка.

Но да се върнем в наши дни. Ето например есеистът Дмитрий Воденников избухна в прочувствена реч на сайта Газета.ru:

„Ние просто трябва да разберем, искаме ли да останем в края на опашката с вилнеещия ИДИЛ, който разбива уникални статуи на парченца или все пак ще се присъединим към свободния от глупости и предразсъдъци свят.”

Както вече вероятно сте разбрали, става дума за хомофобията, която досега беше приета в руското общество. С други думи, ако ти не си с гейовете и лесбийките, ако не си на тяхната дъговидно-искряща страна, автоматично се записваш в лагера на главорезите. Ако не си в Содом, значи си в ИДИЛ. Реч в духа на „Днес свири джаз, а утре ще продаде Родината!” Днес си набил гей, утре минаваш към ИДИЛ! Нелоши варианти, особено за младите, които най-бързо се палят.

Разбираемо е, че изобретателният автор презира глупавото стадо:

„Повечето руснаци преживяха психически колапс. Какво ги интересува Америка? Те никога няма да отидат там. Дотам се лети цели девет часа! Но не. Припадат. Колко „болка и отчаяние“ от решението на съда на далечната страна, където 99% от тези хора никога няма да отидат. Даже един известен писател (мой кумир!) каза тежката си дума. Обиди се заради дъгата. Отнели му, видите ли, такъв прекрасен детски символ. Като малък седял върху гърнето, гледал в детската градина нарисуваното природно явление след дъжд и се радвал. А сега – не!“[7]

Като цяло се получава интересна картина – от една страна либералите пренебрегват широките народни маси, не понасят самата концепция за "мнозинството", но при това (!!!) постоянно говорят от името на обществото. Всичките тези безкрайни „ние“, „нас“, „наше“, накрая дори искат лицемерна прошка от името на всички ни. Имам чувството, че всичките тези хора в детството си са били отхвърлени - дали са ги били или просто са ги пренебрегвали, но страшно много им се е искало да бъдат приети. Но уви и ах. От тук и тази злобна раздвоеност: ненавист към „стадото”, към проклетото мнозинство, а успоредно с това опити да се обуздае общественото мнение, да се излезе от името на социума, да се стъпче света.

… Искате още примери? Ето едно изказване на съществото, наречено Маша Гесен:

„Елементарно е, че хомосексуалистите имат право да създават брачни съюзи, макар аз също да смятам, че брачната институция изобщо не трябва да съществува… Борбата за правото на гейовете да встъпват в съпружески отношения обикновено е съпроводена с лъжа за нашите планове относно брака като институция, като такъв, какъвто ще бъде, след като постигнем целта. Работата е там, че ние лъжем, казвайки, че бракът няма да се промени. Това е лъжа. На брака му предстоят промени и той трябва да се промени. И пак ще повторя: той трябва да престане да съществува.“

Те искат да разрушат всичко, което е създавано и отглеждано столетия. На тях им е противна всяка нормалност. Да се разрушава. Да се мърси. Да се мачка. Извратеният ум алчно търси пикантна, специална гадост. Отдавна съм забелязала, че хората с „нетрадиционна“ ориентация (не само полова, но и социо-културна) не харесват класическото изкуство – за тях то е твърде скучно и неизразително. Те искат трошене, истерия, безумие, мръсотия. Ненапразно много хомосексуалисти са привлечени от прословутата „нацистка естетика“. Макар че тях ги привлича не праволинейното прусачество на Третия Райх, а по-скоро патологичните превземки на Лилиана Кавани, Тинто Брас и всякакви „ваятели“ в жанра nazi-exploitation[8]. И най-вече, разбира се, дразни ги Съветският Съюз – царството на победилата Норма.

… Владимир Сорокин има роман, който се нарича така – „Норма“. Сюжетът се разгръща в съветско време и, както е обичайно за Сорокин, светът е изобразен абсурдно и гадно. С чувство. С ненавист, преминаваща в болезнено сладострастие. И така, пред нас е съветската действителност с нейните началници и подчинени, чекисти и дисиденти. И с Нормата. Ще отбележа, че точно така се нарича кубче от… извинете, изпражнения, което всеки праведен хомо-съветикус е длъжен да изяде, за да го приемат за верен на своя граждански дълг, за порядъчен. За нормален. Авторът като че ли подчертава – комунистическата идеология е точно тази воняща субстанция, с която всеки ден запушвали устата на всеки жител на СССР, независимо от общественото му значение и лични качества. Това именно е Нормата, която е мерзост. Нормално = аномално. Нормално = патологично, защото какво може да бъде по-противоествествено от яденето на изпражнения? Да! В Съветския Съюз се грижеха за и приучваха към нормалност. Не към сивотата и еднообразието, а именно към хубавата, силна норма. Децата четяха приказки. Възрастните ходеха на работа. Съзидание, космос, семейство, бъдеще, наука. Обществото в голямата си част беше здраво.

Така за господа „либералите“ и прочее представители на креативната помия всичко нормално изглежда диво и отвратително. Или поне отживяло, старомодно, скучно и безсмислено. Вторичен продукт (ако цитираме Войнович![9]). Кому е нужна Нормата, ако тя не е мерило? И защо изобщо е нужно това печално мерило? Свободата – това е крайъгълният камък. Павето. С него може да се разбиват прозорци и черепи. Свобода от. Не за, а точно от. От морала. От смисъла. Най-накрая - от Бога. Да не работим. Да критикуваме властта, като не правим нищо и не предлагаме в замяна. Сексът – особено важен пункт. Да сменяме партньори и да се заплитаме в половото си самоопределение. Днес той е момче, а утре – момиче. Каква разлика, ако нормата е нещо лошо? Нормата, това е … точно онова… от романа на Сорокин. Не приемай нормата – ще се изцапаш. Толерантно заобикаляме ъглите и се присмиваме на праволинейната омъжена жена, която е просто жена. С мъж и деца. А не гланцовата кучка, която сменя разновидови полови партньори (Петя - заради парите, Вася – за душата, Вениамин – заради бурния секс, Митя – заради старото приятелство). Осмиваме и развенчаваме. Усмихваме се и махаме с ръка. Всичко да върви по дяволите!

А може би по-добре вие вървете по дяволите?!

Благодатный Огонь

Превод: Даниела Димитрова

 


[1] Джоузеф П. Овертон (1960-2003) - старши вицепрезидент в центъра за обществена политика Mackinac Center, формулира модел променящ представите на общественото мнение към даден проблем, наречен посмъртно Прозорец на Овертон. Съгласно Прозореца на възможности на Овертон, за всяка идея или проблем в обществото съществува така нареченият прозорец на възможностите. В рамките на този прозорец идеята може или не може да се обсъжда, открито да се поддържа, пропагандира, или да се правят опити да се закрепи законодателно. Прозорецът се мести, изменяйки по този начин ветрилото от възможности, от стадий „немислимо“, тоест съвършено чуждо за обществения морал, напълно неприемливо, до стадий „актуална политика“, тоест вече широко обсъждано, прието от масовото съзнание и описано в закон – бел. прев.

[2] Ар Нуво (на френски: art nouveau, „ново изкуство“) е стил в изящните изкуства, архитектурата и приложните изкуства. В различните страни той се нарича още Модерн стайл (Modern Style), Модернизъм (Modernisme), стил Либерти (Stile Liberty) или Виенски сецесион, Югендщил (Jugendstil) и в Русия Щил Модернбел. прев.

[3] Периферен, изхвърлен на границата, маргинален човек (от латински margo – край) – човек, който се намира на границата на различни социални групи, системи, култури, намиращ се под влиянието на противоречащи си норми, ценности и т.н. Маргинална група от хора – група, отхвърляща определени ценности и традиции на културата на групата, в която се намира и утвърждаваща свои собствени норми и ценности – бел. прев.

[4] Терминът redneck (букв. зачервен врат) се използва предимно за беден бял човек, който се занимава със земеделие и живее в южните щати на Северна Америка - бел. прев.

[5] През 30-те години на 20 век няколко семейства, в това число и Ликови, отишли в Саянската тайга и дълги години живели в строга изолация. Те се числят към умерен клон на старообрядците – бел. прев.

[6] Евгениката е приложна наука и биосоциално движение, целящо подобряването на човешките наследствени белези чрез различни форми на вмешателство в човешката популация. В основите на евгениката залягат Законите на Мендел и теориите на Август Вайсман - бел. прев.

[7] Става дума за руския писател Захар Прилепин – бел. ред.

[8] Nazi exploitation е филмов жанр, който се характеризира най-вече със сцени с нацисти, които извършват сексуални престъпления, често като надзиратели в лагери или затвори по време на Втората световна война. Повечето следват формулата жени-в-затвора, като действието се развива в концентрационен лагер, лагер на смъртта или нацистки публичен дом, а акцентът е върху садизма, кървавите сцени и деградацията – бел. прев.

[9] Владимир Николаевич Войнович (1932) - съветски и руски писател – бел. прев.

Други статии от същия раздел:

module-template12.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти