„Апостолът на свободата” от морални задръжки Христос Янарас в знаковата си книга „Свободата от морала (нравствеността)“ изказва като мнозина съвременни богослови и подвижници мнението, че при първородния грях, пък и изобщо при всеки грях, човекът сам се осъжда и наказва. Тоест, за разлика от Бога (Който според Янарас не може да наказва), за човека няма нищо невъзможно и той може да прави това (напр. да наказва себе си), което Бог не може: „Грехът е самоналожено осъждане и наказание, което човекът свободно избира, когато отказва да бъде лична ипостас, която е в общение с Бога, а предпочита да „промени“ и внесе разстройство в съществуването си, разбивайки своята природа на отделни парчета, тъй като е предпочел разпада и смъртта. <...> За Църквата грехът не е юридически, а е екзистенциален факт“.^[1]

Разбираемо е за един аморалист и антиюридист, какъвто е Янарас, да отхвърля Божията правда, считайки изповядването й за легализъм или юридизъм. Църквата обаче има друго мнение по въпроса и за нея грехът определено освен екзистенциален е също и юридически факт, защото писано е: „грехът е беззаконие“ (1 Иоан 3:4). Юридическият аспект означава признаване наличието на съд и на Съдия, а антиюридистите отхвърлят и двете.

Колкото до самоосъждането на човека, горният цитат показва как една заблуда може да се прокарва чрез заявления, които частично са истина. Действително има случаи, когато се твърди, че грешникът или еретикът е „самоосъден“ (αὐτοκατα­́κριτος): „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си (к. м.)“ (Тит. 3:11). Антиюридистите не пропускат да се възползват от тези случаи за обосновка на своята теория, но това самоосъждане съвсем не отменя осъждането от страна на Съдията, което всъщност те не искат да признаят. Затова нека видим за какво точно самоосъждане става въпрос тук. Този стих от Посланието до Тит светите отци тълкуват така:

„Той не може да каже, че никой не му е говорил, че никой не го е вразумявал, и когато след всички увещания той си е останал такъв, то той е „самоосъден“ (св. Иоан Златоуст).

„Защото такъв човек, за когото няма нито достоверна истина, нито лъжа, е извратен в своя ум и греши, тъй като е отхвърлил истината и се е обърнал наопаки, като така сам себе си осъжда, тоест подхвърля себе си на полагащото (к.м.) му се наказание“ (преп. Ефрем Сирин).

Следователно „самоосъден“ се тълкува не буквално, че грешникът сам произнася и изпълнява присъдата си, а че за него е направено всичко възможно той да се осъзнае, но при все това упорито е отказвал да се вразуми и поради това „сам си е виновен“ (св. Теофан Затворник), тоест у него е причината за произнасяната от Съдията присъда и поради това е „безответен“, в смисъл неоправдаем (бл. Теофилакт Охридски), и присъдата му е напълно заслужена. Осъждането обаче принадлежи на Съдията Бог, Който не е Бог на неправдата или тиранин, злоупотребяващ със силата Си, а напротив, у Него „правдата предхожда силата“ (св. Григорий Палама). Господ е Съдията и Изпълнителят на присъдата, а не човекът.

Св. Теофан Затворник, тълкувайки Тит 3:11, уточнява: „В гръцкия текст стои: „съгрешава, бидейки самоосъден - ἁμαρτάνει ων αυτοκατακριτος“. Това ни води към мисълта, че съвестта му го осъжда за несъгласието с истинното и очевидното, а той не слуша съвестта си, срамувайки се, че като отстъпи, ще се посрами. Той принася в жертва на своето самолюбие ясно съзнаваната истина и греши, вървейки против съвестта си. Не всички от еретиците са такива, но сред противящите се на истината не е малък броят на тези, за които е приложима тази присъда“.^[2]

Казано е, че съвестта е Божието око в човека – ”Той тури окото Си на сърцата им” (Иис. Сир. 17:7). В земния си живот ние имаме нужда от независим индикатор, който вътре в самите нас да ни алармира за греха и нарушаването на Божиите заповеди, и Бог ни е дал такъв индикатор. А че той съществува у всеки човек потвърждава и св. апостол Павел, който твърди, че дори езичниците „по природа вършат законното, ... без да имат закон, сами на себе си са закон; че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелствува, и мислите им една друга се обвиняват, или се оправдават” (Рим. 2:14-15). Човек, чиято съвест е жива, наистина може да се самоосъжда, но Този, Който е вложил съвестта в сърцето, ще „съди тайните на човеците” (16 ст.), защото твърде често човек приспива или заглушава гласа на съвестта си, осакатява я в усилията си да спре угризенията й, и тогава с времето съвестта му се поврежда и става „жигосана” (срв. 1 Тим. 4:2), тя спира да осъжда и започва да оправдава злите постъпки на човека, защото е станала „лукава” и „осквернена” (срв. Евр. 10:22, Тит 1:15). Тя се превръща в съвест, както пише и св. Теофан, която не винаги е в състояние да осъди греха, защото човекът я е извратил и лишил от способността й да различава добро и зло.

На практика с твърдението си, че ”грехът е самоналожено осъждане и наказание, което човекът свободно избира”, Христос Янарас повтаря разпространяваната днес от мнозина „видни православни богослови и духовници” лъжа, че „човекът сам ще съди себе си на Страшния съд, който ще е съд на любовта”.

Грехът обаче е преди всичко беззаконие и нарушение на Божията правда и затова влече след себе си наказание. Не нарушителите на закона, а Законодателят е Този, Който може да помилва и наказва, бидейки и Съдия, и Той, а не подсъдимите, в оня ден, който има да дойде на земята, ще „седне на престола на славата Си” (Мат. 25:31), за да съди „вселената по правда” и „народите справедливо” (срв. Пс. 9:5, 9).

[1] The Freedom of Morality, pp. 36, 46.

[2] Святитель Феофан Затворник. Толкование на послание святого апостола Павла к Титу.