Никак не желаещата да си иде мрачна есен се отразява на нервите дори на най-устойчивите. Черно-бялата гама на околната действителност дава малко поводи за радост, идващите в главата мисли също не са много оптимистични, при това не се интересуват много от състоянието на посещаваните от тях глави и сърца. Независимо от местонахождението на човека – бил той жител на мегаполис, на малък провинциален град или село – навсякъде сякаш цари печал, униние и усмивките са рядкост. Повечето хора с нетърпение чакат добрата стара зима, най-мъдрите виждат в есента прекрасна възможност да се уверят за пореден път в собственото си несъвършенство и мимолетността на този свят, а по-нестабилните понякога плачат. И тогава твърде пакостно време се възцарява не само на улицата, но и в душите. А това е лошо.

Беседваме с иерей Павел Гумеров, настоятел на строящия се храм „Св. благоверни князе Петър и Феврония Муромски” в Мариинския парк в Москва, за това, как да се борим с унинието, как независимо от мрачното време да умеем да виждаме добрата и тиха светлина на християнството и как да не позволим да бъдем заслепени до смърт.

– Отец Павел, навън е есен, при това късна - най-неприятната нейна част. Почти всичко е потънало в печал. Само месецът ли е виновен? Защо сме толкова податливи на унинието, дори най-успелите хора? Такива могат да си кажат, настъпи тъжно време, купи си билет и отлети натам, където има море, слънце, крокодили и изобщо щастие. Само че и там беснуват: бесят се, друсат се, развратничат и т.н. Изобщо не споменавам бедните: когато бедността те потиска, мазилката се пука и рони, в портмонето няма ни грош, идва ти да виеш от мъка, а пък и времето е направо страхотно. И те това и правят – вият. И също като богатите – бесят се, пият... Откъде е всичко това у нас?

– Наистина късната есен се смята за най-„мъгливото” време, тогава часовете със слънцегреене са най-малко. И психолозите твърдят, че това е един от най-депресивните, ако не и най-депресивното време. Причините са много: в това време на годината се обострят и физическите и психосоматичните заболявания. Не само психическите, между впрочем. Разбира се, това поставя някакъв „особен” отпечатък върху поведението на човека. Но работата е там, че суицидното състояние се развива постепенно. Не става така – дойде края на есента и всички започват да страдат. Не, разбира се. Подобни състояния се развиват по-дълго време. А в тяхната основа е самотата (в това число и психологическа), неуредеността, загубата на смисъла на живота. И както разводът, разтрогването на брака, се оказва закономерен завършек на много години или месеци проблеми между съпрузите, неуредици, трагедии и пр., така на практика и унинието и депресията, които могат да доведат до страшна и непоправима постъпка са следствие на това, че дълго време човек е развивал у себе си това състояние. А фактори като времето на годината или някакъв възникнал заплетен проблем се оказват просто своеобразен подтик, благоприятна среда, в която всичко бива доведено до, тъй да се каже, логичен и понякога страшен завършек.

При това трябва да разграничим лошото настроение, на което кажи речи всички хора се поддават – всички тъй или иначе изпитват промени в настроението особено сега, в такова време на годината – и депресията, която се явява на практика психическо разстройство. И това тежко психическо разстройство, ако то е продължително и свързано с натрапчиви мисли, трябва да се лекува. То няма да мине просто така, ако отидеш до Канарските острови, да речем, защото то и там и навсякъде ще си бъде с теб, при това по всяко време на годината. Но основата и на обикновената меланхолия и на депресията е духовна. Това е страстта на унинието. Просто формата и степента на духовните зависимости е различна.

Мисля, всеки енорийски свещеник ще засвидетелства, че общо казано, това състояние на печал и униние се корени не в есенните месеци и не в някакви житейски обстоятелства, болести, бедност или в нещо друго външно, а коренът му е вътре в нас. В нашата душа ние самите създаваме определен свят: райски или адски. Ние знаем, че състоянието на душевната мъка, този ад, който започва след смъртта на тялото, се проявява като следствие от действията и мислите на самия човек още тук на земята. И тези мъки са по-страшни от физическите.

– Тоест унинието не зависи от имущественото и социалното положение на човека?

– Да, не зависи в особена степен. При мен на изповед, както и при всеки свещеник идват най-различни хора. Свещениците изповядват и бездомници, и банкери, хора често доста успели в бизнеса и в семейния живот, които обаче страдат от много тежки форми на униние, печал и депресия. И все повече се убеждавам, че външните обстоятелства на живота не влияят особено силно на нашето вътрешно състояние, а влияе това доколко ние работим върху себе си, доколко се борим със своите страсти и борим ли се с тях въобще, доколко самите ние се обръщаме към Бога.

Аз дълго съм мислил върху това и съм стигнал до извода, че има някакви закономерности, определящи какви хора най-рядко страдат от депресии. На първо място, това са хора с непоколебима вяра. Тоест истински вярващи хора, които независимо от различните обстоятелства в живота се надяват на Бога и на Неговата помощ. Те знаят, че нищо в техния живот не е случайно и всичко има дълбок смисъл, в това число и страданията – и те за нещо са нужни. Освен това вярващият човек има цел в живота, знае защо живее.

На второ място, това са хора погълнати от някакво дело, някаква много сериозна работа. Учените, стремящи се към открития например, те живеят в особен свой свят и просто нямат време за депресии. Ние знаем, че депресията започва в главата и ако у човека съществува тази натрапчива доминанта, той нищо не може да стори с нея. Той с нищо не може да отвлече съзнанието си, нито с удоволствия, нито с телевизия, нито с нещо друго, трудно е дори и с молитва. Тази убийствена мисъл просто го владее. А другите хора са заети с някаква друга мисъл, например мисълта за построяване на къща, за любимата работа, някакво творчество, научни открития и пр. Ето такива хора, работохолици, като правило рядко страдат от депресия.

И третата категория хора, това са хора с изключително напрегнато и наситено ежедневие. Говоря това като свещеник, който по силата на служебните си задължения приема изповеди в затвора – в женския изолатор. Всеки път там изповядвам по четиридесет човека, след службата кръщавам и не съм видял досега някой особено да страда от депресия. При това изолаторът е женски, а жените, както е известно, са по-податливи на депресии от мъжете. Удивително: хората стоят в затвора, понякога по няколко години, очаквайки своята присъда – ужасно състояние. Много от тях навън имат деца. Би трябвало да бъдат обзети от мъка и пълна безнадеждност. Но не: там хората много рядко страдат от депресии. Във всеки случай много по-рядко от някои наши енориаши, които се оплакват от неуредици в семейния живот, от децата, от здравето, от някакви жалки проблеми, които от гледна точка на хората в затвора изглеждат просто дреболии! Там проблемите наистина са реални, понякога те очаква десет годишна присъда. Но е разбираемо защо се получава така: попадайки в затвора, човек може би за пръв път се замисля за своя живот, за неговия смисъл, него не го вълнуват дребните битови неприятности, той мисли как да оцелее и моли Бог за помощ, той е съсредоточен върху това да бъдат решени неговите настоящи, истински проблеми. Именно в затвора много познати на мен хора са стигнали до Бога. Там е като на война: много от проблемите, които са вълнували човека в мирно време сега изглеждат просто несериозни. Главната грижа за такъв човек е оцеляването и за здраве или за нещо друго там той мисли доста по-малко, отколкото „навън”. Очевидно в такова състояние у човека се мобилизират всички душевни и духовни сили, за да бъдат преодолени действителните трудности.

В Следствения изолатор хората се молят и се изповядват истински, по съвест. Те не идват просто така – да побеседват от немай къде със свещеника. Много дълго те очакват духовника (понякога няколко месеца) и идват при него действително за да се покаят и да помолят Бог за помощ. Когато човек се окаже ето в такива сериозни обстоятелства, наистина се приближава до Бога.

Да си спомним как старец Иоан (Крестянкин) признавал: „Никога не съм се молил така, както се молих в затвора – дори в манастира”. За какво ни говори това? За това, че не бива обстоятелствата да са по-силни от нас. Не бива тези пролетно-есенни обостряния да надделяват над нас. Апостол Петър е казал: „От когото някой бъде победен, от него бива и поробен” (2 Пет. 2:19). А ние сме раби на Всевишния Бог и затова нито депресия, нито гняв, нито някакви други страсти не трябва да бъдат по-силни от нас.

– А каква е причината за тъгуването и опечаляването?

– Униние, тъга, печал, това са все страсти – най-общо казано, слабости на човешката воля. В това състояние човекът се е поддал на беса, поддал се е на дявола и е станал зависим от страстта, тя е надделяла над него. Разбираемо е, че такова състояние може да бъде провокирано от някакво нещастие: смърт на близък човек, болест, загуба на работа и т. н. Но нека помним, че Господ не изпраща изпитания, надхвърлящи силите ни.

– Как да преодолеем унинието?

– Забелязал съм, че преди всичко в преодоляване на унинието помага непоколебимата вяра. Ако човек има вяра, има и надежда, ако се моли на Бога, той се измъква от унинието. Впрочем дори ако на човек са му назначили някакво лечение с антидепресанти, тогава пак той задължително трябва да води духовна борба със страстта, често да се изповядва и да се причащава (най-добре веднъж седмично). За преодоляването на унинието помага обръщането към Бога, молитвата и тайнствата. Когато човек искрено се изповядва и причащава, той решава много свои духовни проблеми, от които впрочем произхожда унинието.

– Нашата страна е православна, защо тогава нашият народ така силно унива?

– Работата е там, че действително православни хора, тоест такива, които редовно се изповядват и причащават са един, максимум два процента. И това е много тъжно. В даден район на Москва живеят примерно сто хиляди души. В този район храмът е само един и аз с точност мога да заявя, че в този храм ходят не повече от хиляда души. Това е един процент от стоте хиляди. Останалите деветдесет и девет процента просто не прибягват към този източник на Божията благодат, която ни помага и просто ни спасява. Когато човек се изповядва, той извършва духовен труд: грехът не може да бъде победен, ако не се каеш и не се изповядваш. Това се отнася до всеки грях, не само до унинието, но и до абортите, съпружеската измяна, предателството, лъжата, кражбата и всичко останало. Впрочем тези неизповядани грехове често и закономерно се оказват причина за смъртно униние.

Молитвата трябва да бъде не само просителна: „Господи, избави ме от унинието”, но и благодарствена. Защото, както съм забелязал по себе си, когато благодариш на Бога, тогава започваш да виждаш Неговата благост – благост неизмерима и неописуема. А унинието е неумение и самоубийствено нежелание да се погледне към Небето и да се види тази бездна от благост и премъдрост на Христа. Когато изпиташ истинска радост, неподправена християнска радост, ти става много по-леко да живееш и тогава гледаш на изпитанията със съвсем други очи.

Второ, необходима е работа върху себе си. Защото мнозина ще кажат: „Ние православните като че се молим и все пак униваме и се опечаляваме. Защо е така?” Защото, за съжаление, животът на много от православните хора е обреден. И този обреден живот често подменя духовния живот. Те смятат, че е достатъчно да изпълнят някакъв обряд: да се помолят сутринта, да се помолят вечерта, да се причастят и толкоз. Но зад всичко това те, за съжаление, не съзират някакъв дълбок смисъл. Защото това са само средства, а не самоцел. Целта не е да се молим, а чрез молитвата да се съединим с Бога, да извършваме духовен труд, да водим духовна бран, да ставаме по-добри. И борбата с помислите започва в душата, в главата. Когато човек не може да се справи с тях, когато у него започват да доминират не някакви нормални мисли от рода: как да изхраня семейството, как по-добре да свърша работата, а мисли: „Всичко е лошо”, „Всичко е ужасно”, „Самият аз съм лош, неудачник” – тези мисли е ясно, че ни ги внушава дяволът, така че когато такива мисли започнат да доминират, тогава завършекът е ясен: загуба на смисъла на живота и суицидни настроения. И когато човек не води борба на равнище помисли, а нашата задача е точно това, тогава става много лошо.

За съжаление, далеч не всички православни се занимават с тази борба с помислите. Когато хората ходят в Църквата, те трябва да стават по-добри, а ние понякога се държим по-лошо от невярващите. Знаем, че това, което ни е оставено от Господ и от светите отци, ние трябва постоянно да прилагаме в живота си. Библията е учебник за живот: как да се отнасяме към хората, как да се държим, как да се борим с греховете си. А често се получава така, че хората възприемат всичко като някаква красива, но незадължителна теория. Тъй че ни е нужна постоянна работа над нашите помисли и над нашите страсти.

Трето, нужен е труд в помощ на други хора. Защото какво е депресията? Това е разслабеност, самосъжаление. Човек започва прекалено силно да жали себе си. А изобщо такова самосъжаление не би трябвало да има, защото тя може да отведе човека доста далеч, при това по лош път. Тъй че трябва да търсиш другите хора, такива, на които навярно им е по-зле отколкото на теб, и да им помагаш. Или най-после наистина да вземеш да видиш своите близки – децата, жената, родителите, които обикновено не забелязваш, и да започнеш да се грижиш за тях.

Хора, които се занимават с някакво свое любимо занимание, с нещо сериозно, по правило по-малко от всички страдат от депресии. Техните глава и ръце са постоянно заети с полезна работа. Има забележителна латинска пословица: «Ora et labora» – „Моли се и се труди”. Ето двете главни условия помагащи на човека да се справи и с унинието, и с  депресията, и с много други печални явления в нашия живот.

Продължителната тъга, депресията, това е психическо разстройство. Когато това състояние продължи по-дълго време, когато човек не може да се откъсне от натрапчивите мрачни мисли, тогава е нужна помощ. Но медикаментите и психотерапията са, разбира се, просто своеобразни „подпори”. Освен тези неща, човек трябва да извършва духовен труд, да пристъпва към тайнствата. Днес депресията успешно се лекува, но страдащият трябва да се настрои за повече духовен труд, в противен случай цял живот ще „седи” на антидепресанти.

– Свещениците подложени ли са на печал, или те са неподвластни както на късната есен, така и на унинието?

– Свещениците, както и всички хора също са подложени и на депресии, и на униние, не трябва да бъдат идеализирани. Друг е въпросът, че в сравнение с другите хора, при тях това се случва доста по-рядко. Ще обясня защо. Всеки „средностатистически” свещеник, не само московските, е много натоварен с работа. За нас е по-леко в смисъл, че ние просто няма кога да униваме, затънали сме до гуша в работа. Освен това свещеникът има много изцелителни средства. На първо място молитвата, защото свещеникът постоянно стои пред Божия Престол и се моли според силите си. Второ, дори свещеникът да е оскъден откъм молитва и лошо да се моли, то волю или неволю самите хора му помагат: много хора минават през теб през деня и ти постоянно виждаш огромно количество човешка болка (при свещеника в деветдесет процента от случаите хората идват не по радостен повод или с някакъв незначителен проблем, а именно с болка), тъй че разбираш, че твоите трудности са нищожни в сравнение с тези ужасни неща, които изпитват много хора.

И накрая искам още веднъж да призова: нека, виждайки своето несъвършенство, все пак да помним неизмеримата благост на Бога и това, че Господ ни обича и ни е сътворил не за униние, а за радост и щастие. Паметта за тези неща ще ни спаси от много беди и глупости.

Православие.ру

Превод: прот. Божидар Главев