Вход

Православен календар

Различни категории посетители на Рилския манастир – част 2

 

Много тъжна е картината при посещенията на манастира от т.нар. „чужди училища”. Тук явно личи онова пагубно възпитание, което се дава на българската младеж в тези училища. Тук гледат на всека цена да откъснат крехките български души от тяхната национална поч­ва и да ги пресадят на друга, чужда за нас.

При посещението на манастира от католишките училища, където учителите са католишки духовни лица, последните гледат да отклонят учениците си от посещение на цър­квата, както и въобще от влиянието на манастира върху тях. Избягват и онези обяснения, които се дават от манастирските братя върху историята на манастира и забележителностите му. Същото правят и учителите от немските училища само че в противовес на католишките такива гледат да настроят учениците си индиферент­но към религията.

Ето гледам едно немско училище влезнало в църква. Учащите се почти всички са българи. Ученици и ученички отиват при ковчега с мощите на св. Иоана. Учениците минават покрай ковчега и разглеждат св. мощи като музейна старина. Усмихват се и нещо говорят един на другиго. Ученичките изпълняват заповедта на монаха, който стои при св. мощи - целуват ръката на св. Иоана, но после си вадят кърпичките и с отвра­щение изтриват устата си.

В противоположност на като­лишките духовници, идващи от Запад, тези, които живеят в България, не изпускат случая да сеят пропаган­дата си даже и в манастира измежду манастирските бра­тя и послушници. Западните католишки духовници гледат доста безпристрастно да изучат особеностите в живота и богослужението ни, а живущите в България проявяват пълна индиферентност към тези въпроси и в същото време доста зорко следят да намерят некои дефекти и опущения, за да си вземат бележка от тях. Един от тези духовници направо ни заяви, че счита „за голяма грешка, дето българите още се бавят да се присъединят към римската църква”. Според него „българската църк­ва веднага би се съживила под мъдрото ръководство на папата”. Чудно наистина, как тези духовници полагат големи усилия, за да привлекат православните в лоното на своята църква, а по-малко грижи проявяват за обръщане на езичниците и мохамеданите в християнството.

От Петровден нататък манастира започват уси­лено да посещават християнските братства. Това е тъй да се рече елитът на църквата ни. Това са отбрани, съзнател­ни и верни служители на Бога и Църквата Му. В братствените събрания те са получили нужната подготовка за разбиране значението на богослужението и другите свър­зани с църковния живот неща. Те идват като истински поклонници при св. Иоана. Редовно посещават и от край до край стоят в църквата при всички богослужения. Донасят подаръци в пари и натура (кърпи, ризи, чорапи и проч.), които връчват на св. Иоана, който за тях е жив. Те му поднасят приношенията си, като ги слагат било на ковчега с мощите му, било даже направо в ръката му. Трогателно е да видиш тези „баби” с какво горещо и искрено религиозно чувство коленичат пред ковчега на св. Иоана и, въздишайки, казват: „О, мили св. Иване, благодарим на Бога, че ни е удостоил с възможността да те видим и ти се поклоним!”

Случват се понякога и из между тези братствени членки и такива, които пре­изпълнени със „свещена простота”, да правят поклони и с благоговение да целуват гербовете на различните държави изобразени върху северните и южните врата от главния иконостас на манастирската църква. Художникът, който ги е изрисувал, е вложил една идея: той е искал да изтъкне, че в църквата няма значение националността - всички пред Бога са равни; има значение само вярата ни. Ето защо той е изрисувал гербовете на всички православни държави, за да подчертае единството на всички православни църкви. Тази идея на художника не на всички се харесва, случва се новаторите от модерния ни век, които, като разглеждат тези гербове, да задраскват имената на ненави­стните им държави, като Гърция и други.

Бабичките, оба­че, не „мудрствуя лукаво”, целуват наред всичко, което е изрисувано върху иконостаса. За това собствено не можем и да ги обвиняваме; те вършат това из дълбочина­та на религиозното си чувство. Щом често даже монаси и свещеници, които се считат за учители на народа правят грешка, като целуват Ария при покланяне пред иконата на Първия Вселенски събор, то какво остава за простите бабички! Може би наистина тази икона на Първия Вселен­ски събор, която имаме в Рилския манастир да е не­сполучливо изрисувана, като на преден план е поставен Арии, застанал пред членовете на събора и св. Николай Чудотворец, който му удря плесница. Та които се покланят пред иконата, без да му мислят много целуват онова духовно лице, което е изрисувано на преден план, т.е. Ария. Също може би по-добре би било да не се рисуват гербовете на православните държави върху иконо­стаса, а на някое друго по-подходящо място, за да не стават грешки и да не служат за съблазън.

Разните братства, идващи от различни краища на България, предявяват различни искания и проявяват по-голям интерес към едно или друго нещо в зависимост от обичаите, които имат в родните си места. Та­ка едни проявяват по-голям интерес към маслосвети, други към петохлебието, трети към четене на параклиси, Василиевите молитви, към записването на имена за св. ли­тургия или за годишно споменуване и проч. Това до голя­ма степен зависи и от свещеника, който води братството - каква насока е дал той на своите пасоми. Обикновено тези свещеници се загрижват, щото да бъде отслужена от братството литургия, където да се споменат имената на живите им сродници и парастас (панихида) за умре­лите родители и сродници.

Когато настъпят горещините и се установи постоянно време, напливът в манастира се засилва. Учители и чи­новници, използващи ваканционното си време, се стремят да посетят манастира заедно със семействата и домочадията си. През летните месеци всеки четвъртък притокът на посетители значително се засилва, за да стигне към събо­та-неделя кулминационната си точка. В понеделник повечето си заминават, във вторник-сряда манастирът относително се изпразва, за да започне да се пълни отново в четвъртък-петък.

При засилване на посещенията пра­ви впечатление, че пристигат много влакове, а заминават малко вагони. Едно време, когато са били давани безплатно малките стаи, те са били атакувани извънредно много. Сега когато е определена за тях такса по 50 лева на легло, посетителите предпочитат да се настанят в общите стаи, където се дават места безплатно. Има дюшеци сложени върху миндерите и черги или одеяла. Но когато и общите стаи се препълнят, тогава посетителите гледат било да намерят некой познат в манастира, при когото да се настанят, било да заемат некоя пейка или ъгълче в някой от обширните коридори и чардаци на манастира.

Интелигенцията гледа повече да си отпочине, да се наслади от чудната рилска природа. В църквата влизат не всички, па и повечето от онези, които отиват там, гледат от „кумова срама” да запалят по некоя свещ и да си излязат. Те влизат обикновено в църквата с бастуни и с ръце отзад, с голи крака, високо разговарят помежду си, разглеждат мощите на св. Иоана като музейна старина - въобще от външното им държание проличава липсата на религиозно чувство. В противоположност на простия народ и на братствата, които се стремят да привнесат нещо в манастира с даренията си, интелигенцията гледа да използва с нещо манастира. Едни успяват да се настанят чрез „препоръки” в платените стаи, без да плащат. Други получават от манастирската кухня храна от залъка на манастирските хора. Трети успяват да прекарат със съпругите, балдъзите и домочадията си по-продължително време (даже с месеци) в манастира на курорт, ползвайки се с хубави стаи и храна, приготвена по особени поръчки. Не са редки случаите, когато в манастира идват нищо и никакви хорица и се препоръчват за големци, за да получат по-добър прием.

Спомням си как един такъв хитрец дойде със семейството си в манастира през време на игуменството на Епископа Варлаама. Препоръча се за началник на движението при министерство­то на железниците. Дигна голям скандал, че не му дали добра стая, и след тридневен престой в манастира със закана да си отмъсти си замина. Преосвещеният Варлаам имаше обичай да пътува често до Дупница с манастирския файтон. Един път през есента, през време на едно такова пътуване нещо се повредил файтонът и се на­ложило да спрат при един жп кантон, за да поискат от кантонера някой инструмент за поправка на файтона. И какво е било учудването на дядо Варлаама, когато видял, че този кантон се завежда от същия „началник на движението”, който му направил толкоз неприятности в манастира и обещал да се оплаче на министъра си. „А! Ти ли стоиш на този кантон, г-н началник? Аз пък мислех, че си в министерството!” Оня се засрамил и нищо не отговорил на владиката. Та такива куриозни случаи не са редки в манастира ни.

Общоприето е българите, които съпровождат някой чужденец, да го препоръчат като заемащ по-голям ранг, отколкото е в действителност. Някой чиновник от министерството се представя като министър, бившият мини­стър се представя като на действителна служба и прочие. Всичко това се прави с цел да бъде по-добре посрещнато лицето, което те развеждат из България. Но понякога се случват и доста куриозни случки в това отношение.

Спомням си веднъж, след като започнаха да се правят визити и взаимно опознаване между българите и сърбите, по телефона от гр. Дупница се предаде на игумена, че пристигат „пет сръбски владици”. Игуменът веднага се разпореди до ключаря да приготви стаите, до домакина да се по­грижи за храна и заповяда да се удари камбана, та да се съберат всички братя при Дупнишката порта за посреща­не. Официално облечен, с кръст, було и патерица игу­менът застана на портата, събра се и доста народ в очакване на редките гости, надойдоха и братята. Чакането на гостите продължи дълго. Някои измежду братята започ­наха да изказват съмненията си по повод на това съоб­щение по телефона: „Няма никакво съобщение във вестни­ците. Пък откъде се намериха пет „сръбски владици"?!...”

Отначало игуменът се опита да обори критиката. Даже съобщи на дяконите как ще се споменуват владиците на многолетствието и ектенията. По-после обаче и самият игумен, като почака повече от един час, изгуби търпение и се прибра в килията си. Часовникът на кулата удари 9 и съгласно манастирската наредба портите се заклю­чиха.

Към 9 и половина изфучава автомобил. Братята, които чули автомобилната сирена, изтичали първи, за да посрещнат високопреосвещените гости. Но какво било учудването им, когато се оказало, че пристигнали „пет сръбски жур­налисти”, а не владици. Хитрият българин, който ги съпровождал, като се научил какви посрещания са били приготвени за „сръбските владици”, веднага намерил оправ­дание и се извинил пред игумена, задето неправилно му е било предадено неговото съобщение.

 

<< предишна || следваща >>

Списание „Православен мисионер”, 1939 г., бр. 8 и 9

Други статии от същия раздел:

module-template5.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти