Неотдавна в Двери.бг излезе статията За канонизацията на архиепископ Серафим (Соболев) на Иван Димитров по повод заседанието на смесената руско-българска комисия за подготовка прославата на Богучарския архиепископ. В своята статия г-н Димитров недоволства, както обикновено, срещу всичко и всички, но тук ще се спрем само на един пункт от неговата критика, касаещ участниците в комисията от българска страна. Той пише: „Нашата Църква не използва възможностите и познанията на свещ. доц. д-р Стоян Чиликов, преподавател в богословската специалност на Пловдивския университет "Преп. Паисий Хилендарски", който именно е изследвал житието и дейността на светия по живот владика Серафим. И това "изключване" станало, защото един митрополит лично не долюбвал учения отец-доцент.”

Защо отсъствието на свещ. доц. д-р Стоян Чиликов вълнува толкова много г-н Димитров? Отговорът дойде малко по-късно в същия сайт с публикуването на статията „Архиепископ Серафим Соболев и неговата канонизация” на "учения отец-доцент" и с изразеното от него мнение относно богословието на бъдещия светител.

Архиепископ Серафим се явява ярък критик на либералните тенденции в руското богословие от края на ХІХ и началото на ХХ век, а към това либерално богословие пишещите в Двери.бг изпитват горещи симпатии. Евентуалната му канонизация би била мощен удар срещу либералното богословие, още повече че тук става въпрос за канонизация-прецедент. Най-после се канонизира светител, тоест архиерей, при това написал значими трудове в защита на вярата и в изобличаване на отстъпленията от нея. Както правилно отбелязва един руски почитател на владиката: „В днешното топлохладно и толерантно време канонизацията на истински ревнител на Православната вяра, който пряко и остро се е изказвал по най-острите богословски проблеми, би била истинско Божие чудо!”

Това несъмнено е така. Днес се канонизират само монаси, чието „правомислие” никого не интересува, ако си послужим с термина, използван от автора по отношение вероизповедта на бъдещия светител. „Правомислието” обаче е базово условие за канонизация и като такова то предваря другите условия за прославление (чудеса, народната почит и т.н.), така че задължително трябва да е налице не само при епископи, както смята "ученият отец-доцент", но и при всички останали - монаси, мъченици, праведници и пр. Уви, много от канонизираните през последните години не са били проверявани дали отговарят на това условие, което сега така строго се прилага към архиепископ Серафим.

Ето защо да се канонизира в днешното време на отстъпление архиерей, който „преподава вярно словото на Божията истина”, би било наистина чудо Божие. Неговата канонизация би представлявала едно истинско съвременно Тържество на Православието, но за пореден път се вижда кои са тези, които никак не желаят да участват точно в такова тържество.

Очевидно е, че либералите са притеснени от предстоящата канонизация и затова всячески ще се потрудят, ако не да я осуетят, то поне да компрометират бъдещия светител като богослов, а също така да обезценят и омаловажат трудовете му в защита на вярата. И тъкмо с тази цел и в съответния дух е написана и статията на свещ. доц. д-р Стоян Чиликов.

В нея той не пести похвали относно живота и дейността на архиепископ Серафим и дори великодушно признава, че Владиката „се явява стожер на Църквата, защитавайки православното учение от новопоявили се отклонения от вярата”. В следващите редове обаче почти опровергава това твърдение, заявявайки, че в защитата на Православието архиепископ Серафим не бил съвсем изряден като богослов, понеже допуснал „някои неточности и грешки, характерни за руското богословие през този период”. (Добре че са днешните безгрешни модерни богослови, та да изправят заблудените си предшественици!...)

Свещеникът доцент доктор обаче е готов да прости богословската „немощ” на бъдещия светител, защото той все пак е „пример за пастир - за любящия пастир, който полага душата си за овците, който не се дели от народа, а е винаги сред него, който целува бедните и просещите и дели средствата си с нуждаещите се.” Вижда се как образът на архиеп. Серафим започва да се моделира по определен начин и Владиката бива представян предимно като добър християнин, добър пастир, молитвеник, чудотворец, но не и като добър богослов: в семинарията, според недоказаното твърдение на автора, той бил „един от много добрите, но не и отлични ученици”, приели го в Духовната академия „изключително с Божия помощ”, „заради любовта и живота му в Христос той получил дара да вниква в богословските истини” и т.н. Така на читателя се внушава, че архиеп. Серафим е получил едва ли не всичко наготово, без да има нужните качества или да е полагал някакъв труд, а просто заради „любовта и живота му в Христос”. Накрая авторът прави и съответното заключение, че „безспорно неговото богословие [на архиеп. Серафим] не може да се сравнява с това на великите св. отци на Църквата”.^[1]

Като илюстрация на горното "ученият отец-доцент" привежда мнението на известния руски богослов от миналия век проф. Пьотр Гнедич, за когото „богословстването на архиеп. Серафим и йезуита А. Буковски напълно съвпадат в своите основи”. Съзнавайки колко скандално звучи това, авторът набързо си измива ръцете по пилатовски, заявявайки, че изказването на професора било „твърде пренебрежително и дори язвително”, но пък богословието на архиеп. Серафим, видите ли, „дава основание” за подобна оценка, тъй като „в своите съчинения той [архиеп. Серафим] защитава т. н. „юридическа теория” и използва „юридическата терминология”, за да обяснява изкуплението и спасението от Христос на човека и света.“

Ето как накрая след витиеватите си похвали свещеникът доцент доктор си дойде на думата и „изплю камъчето”, заявявайки, макар и чрез устата на другиго, че архиепископ Серафим богословства като йезуит.

Отново за юридическата терминология

Много пъти сме писали, че „юридическата терминология” не е изобретена от някакви неизвестно откъде появили се привърженици на някаква неизвестна до ХІХ век „юридическа теория за Изкуплението”. Тази терминология си е налице и в Свещеното Писание, и в трудовете на светите отци, и в текстовете от църковното богослужение. Навсякъде където Църквата учи по въпроса за Изкуплението, тя неизменно използва точно тази, а не някаква друга терминология. Това признава и сам авторът: „Използването на юридическата терминология не е по-различно от това на други отци, просияли в Русия, като св. Теофан Затворник и св. Игнатий Брянчанинов, а в известен смисъл и на някои от великите отци на Църквата.” Какво значи „в известен смисъл”? Използвали ли са тази терминология „великите отци на Църквата” или не?

И терминологията, и смисълът, в който тя се използва от апостолите и светите отци, от една страна, както и от т.нар. „последователи на юридическата теория”, от друга, напълно съвпадат и досега никой от критиците на тази „юридическа теория” не е успял да посочи съществени разлики.

Не става ясно защо, след като сам признава безспорния факт, че юридическата терминология се среща при много свети отци, "ученият отец-доцент" обявява това за „проблем”: „Това е проблем на богословската епоха и климат, в които се намира светителят.” Но къде е проблемът тук? От гледна точка на православно вярващия човек използването на напълно традиционната за Православната църква „юридическа терминология” не би трябвало да е проблем, а напротив би трябвало да е нещо съвсем естествено и подобаващо. Тази терминология е проблем само за онези богослови, които в Русия по онова време се опитват да прокарат идеите на протестантското либерално богословие от края на ХІХ век. На тях и на днешните техни епигони пречи юридическата терминология по съвсем понятни причини. Правото и законността са,  разбира се, антипод на беззаконието, маскирало се като свобода (libertas). Либерализмът мрази да бъде обуздаван и съответно антиюридизмът е просто една от неговите прояви.

И сега в разглежданата статия обвиненията в „католическо влияние” са както винаги в такива случаи съвършено безоснователни. Единственото нещо-като-основание е въпросното изказване на проф. Гнедич. Затова няма да бъде излишно да покажем на читателя доколко е бил коректен в подхода си към изследвания предмет самият проф. Гнедич.

Личността изиграла основна роля за налагането на т. нар. „юридическа теория” в руското богословие според проф. Гнедич е митр. Макарий (Булгаков). В своя труд „Догмат Искупления в русской богословской науке” проф. Гнедич обвинява митр. Макарий, че при излагането на догмата за изкуплението в своето „Догматическо богословие” той е допуснал едностранчивост, а именно, че не вижда всички последствия от греха на прародителите, а само а) оскърблението на Бога, което оскърбление трябва да бъде заплатено с Кръстните страдания и смърт на Спасителя. Според професора са игнорирани другите две последствия за човешката природа: б) изкривяването на Божия образ, който трябва да бъде изправен и възобновен, и в) гибелните последствия за човешката природа (тлението и смъртта), които съответно трябва да бъдат премахнати. Това са на практика класическите обвинения към последователите на т. нар. „юридическа теория”, а именно, че те виждат само юридическия момент, а пренебрегват така да се каже изцелителния и осветителния момент на Христовото дело по Изкуплението на човешкия род.

В своята книга „Изопачаване на православната истина в руската богословска мисъл” Архиеп. Серафим (Соболев) достатъчно добре изяснява, че нито един от двата момента не се пренебрегва, а просто едното следва подир другото. Първо е заплащането на дълга и възстановяването на правдата и след това е завръщането на благодатта и освещаването на човешката природа.

Така стоят нещата и в Догматиката на митр. Макарий:

„Три велики злини извършил човекът не устоявайки в първоначалния си завет с Бога:

а) безкрайно оскърбил с греха си безконечно благия, но и безпределно велик и безпределно правосъден Създател и чрез това бил подложен на вечно проклятие;

б) заразил с грях цялото свое същество, което било създадено добро: помрачил своя разум, извратил волята си и изкривил в себе си Божия образ;

в) причинил чрез греха за себе си гибелни последствия в своята природа и във външната природа.

Следователно, за да бъде спасен човекът от всички тези злини, за да бъде възсъединен с Бога и отново да стане блажен, следвало:

а) да бъде удовлетворена безконечната Божия правда оскърбена поради грехопадението на грешника – не защото Бог търсел отмъщение, а защото нито едно свойство на Бога не може да бъде лишено от свойственото му действие: без изпълнението на това условие човекът завинаги би останал пред правосъдието Божие чедо на гнева (Еф. 2:3), чедо на проклятие (Гал. 3:10), и примирението, и възсъединяването на Бога с човека не би могло дори да започне;

б) да бъде унищожен грехът в цялата природа на човека, да бъде просветен неговият разум, да бъде изправена неговата воля, да бъде възстановен Божият образ, защото и след удовлетворяването на Божията правда, ако природата на човека би останала греховна и нечиста, ако разумът му би останал в мрак, а образът Божий изкривен, общението на Бога с човека не би могло да се осъществи, както не може да има общо между светлината и тъмнината;

в) да бъдат унищожени гибелните последствия, произведени от греха в човешката природа и във външната природа, защото ако и да би се наченало възсъединяването на човека с Бога, човекът не би могъл да стане отново блажен, докато чувствал в самия себе си тези бедствени последствия”.^[2]

От казаното става ясно, че в картината при митр. Макарий не липсва нищо и няма никаква едностранчивост. Едностранчив е тъкмо самият проф. Гнедич. Той е този, който вижда само първия елемент в богословието на т. нар. юридисти – удовлетворяването на Божествената Правда и упорито отказва да види, че те не изключват и другите два. По същия начин си затварят очите и всички борци с т. нар. „юридическа теория”, чийто подход винаги е преднамерено тенденциозен и едностранчив.

Но да се върнем още веднъж на оценката на проф. Гнедич за „общите богословски основи” на архиеп. Серафим и йезуита А. Буковски. Тази оценка не е подкрепена с никакви конкретни примери и доказателства нито в статията на "учения отец-доцент", нито в труда на проф. Гнедич. Нещо повече, „богословстването” на А. Буковски се оказва доста сходно с „богословстването” на самия проф. Гнедич и свещ. доц. д-р Стоян Чиликов, а не с това на архиеп. Серафим. Защото:

Самият А. Буковски, цитиран от проф. Гнедич, заявява: „От една страна, Макарий заимствал много от схоластиката, а от друга, вплел в своята система специфични протестантски възгледи. Впоследствие, благодарение на изключителния авторитет на Макарий, именно това отношение на Православието към великите западни вероизповедания получило устойчив характер. [...] Макарий създал една полукатолическа-полупротестантска теория за оправданието”^[3].

Познатият рефрен, който неспирно повтарят и днес такива като проф. Гнедич, "учения отец-доцент" и въобще всички „православни” модернисти-антиюридисти! Всеизвестният от векове и засвидетелстван и в Свещеното Писание, и в трудовете на светите отци, и в текстовете на църковното богослужение православен възглед за Изкуплението, изложен правилно, цялостно и изчерпателно в Догматиката на митр. Макарий, те обявяват за „полукатолическа-полупротестантска теория”.

Ще повторим: правилно е да се говори за обща основа в богословстването не на А. Буковски и архиеп. Серафим (Соболев), а на А. Буковски с проф. Гнедич и свещ. доц. д-р Стоян Чиликов. Съвсем ясно е, че и тримата са под влияние на либералните тенденции в богословието от края на ХІХ век, богословието, в което Божията Любов унищожава Божествената Правда. Богословието, в което Бог бива свързан и обезсилен от някаква новоизмислена псевдолюбов и лишен от способността да наказва човека и да се намесва по какъвто и да било начин в живота му, освен, разбира се, като доставчик на блага и благодат.

Но тъй като в консервативния католицизъм (за разлика от католицизма след Втория Ватикански събор) и консервативното протестантство – т. нар. протестантски фундаментализъм, все още е запазена някаква идея за Божия правда, за Съд, за наказание и пр. „юридически термини”, за либералите се оказва много „удобно” на база на това, че Православието също борави и, слава Богу, още не се е отказало от тази традиционна терминология, да бъде обявявано за смесица от католицизъм и протестантство. Това е основното мото на антиюридическата либерална пропаганда от ХІХ век до днес.

Ето кое не се харесва на либералите в богословието на бъдещия светител архиепископ Серафим (Соболев). И затова те предпочитат да го представят като „любящ пастир”, „молитвеник”, „чудотворец”, архиерей, „известен с благочестивия си живот”, само не и като богослов, чиито трудове поставят ясна граница между Православието и неговите сурогати, между истината и лъжата.

[1] Подобни опити за моделиране образа на архиеп. Серафим правят и Княжево-Бъкстонските разколници от БПСЦ, които също се стараят да го представят в удобна за тях светлина, омаловажавайки факта, че Богучарският архиепископ сериозно критикува митр. Антоний Храповицки, който е на голяма почит сред старостилните разколници - за повече вж. статията "Архиепископ Серафим (Соболев) и неговият път към истината. Отпадналите от истината и техният път към лъжата. И един неуспешен опит за път по средата".

[2] Макарий (Булгаков), митр., Православно-Догматическое богословие, т.2. К.: изд. им. святителя Льва, папы Римского, 2006. стр. 10-11.

[3] Гнедич, П. В., Догмат искупления в русской богословской науке.