На 10 март 1940 г. умира писателят, автор на най-известната апология на сатанизма, Михаил Афанасиевич Булгаков.

Той умира на 49 години от бъбречна недостатъчност, следствие от склероза на бъбреците и резултат от бъбречна форма на хипертония.

Това, което е важно да се знае от неговата биография е, че Михаил Афанасиевич е син на професор от Киевската духовна академия и следователно е познавал Евангелието, поради което централният му роман и може да се каже, обобщение и връх на творчеството му „Майсторът и Маргарита“ (1929–1940), придобива неслучаен и даже дълбоко сатанински характер.

Затова е толкова страшно, че го изучават в училищата, където на децата (благодарение на безбожното руско възпитание) вместо Истинния Господ Иисус Христос се поднася уродливата карикатура на Йешуа, какъвто биха искали да видят Иисуса Христа дяволът и всички богоборци: либерали, комунисти, мюсюлмани, иудеи, окултисти и т.н., и т.н. Именно за цялата тази публика Булгаков е написал този роман, като „петото евангелие от сатаната“, точно както сатаната и неговите слуги искат да видят Господа Иисуса Христа. И затова по-тъжното е, че руските ученици четат евангелието на сатаната преди Евангелието от Матея, Марк, Лука и Иоан.

Още първите критици, откликнали на вестникарската публикация на романа (Москва, 1966, № 11-1967, № 1), пишат, че не могли да не забележат репликата на Йешуа по повод записките на неговия ученик Левий Матей: „Изобщо почвам да се боя, че тази бъркотия ще продължи много дълго. И то само защото той записваше невярно казаното от мен… Тук обикаля ли обикаля един с пергамент от козя кожа и непрекъснато пише. Но аз надникнах веднъж в този пергамент и се ужасих. Нито дума от записаното не съм казвал. Умолявах го: изгори пергамента, за Бога! Но той го издърпа от ръцете ми и избяга.“

Ето как с устата на своя герой авторът отхвърля истинността на Евангелието.

Разликите между Писанието и романа са толкова големи, че пряко волята ни на нас ни се натрапва избор, защото двата текста не могат да се съвместят в съзнанието и в душата. Писателят призовава на помощ цялата сила на своята дарба, за да застави читателя да повярва, че истината се съдържа в романа. Булгаков не просто следва някакви апокрифи, но сам създава нов апокриф, като съблазнява четящите го.

Няма да задържаме вниманието си на множеството, набиващи се на очи, различия между разказа за събитията у евангелистите и версията на писателя. Ще се съсредоточим върху главното: пред нас стои друг образ на Спасителя. Забележително е, че името на този персонаж у Булгаков също звучи по друг начин: Йешуа.

Йешуа това е Иисус, представен в романа като единствено истинен, обратно на евангелския, който сякаш бил измислен, плод на нелепи слухове и глупостта на ученика. Митът за Йешуа се създава пред очите на читателя. А и откъде да се вземе истината, ако ученикът е бил само един (тогава останалите самозванци ли са?), пък и този само с големи уговорки можем да отъждествим с евангелист Матей. Следователно всички следващи свидетелства са чиста измислица. Такава е логиката, по която Булгаков води нашата мисъл.

Но Йешуа се отличава от Христос не само по името и събитията от живота си, той по същност е друг, друг е на всички нива: сакрално, богословско, философско, психологическо, физическо.

Той е страхлив и слаб, простодушен, непрактичен, наивен до глупост. Мъдрец ли е булгаковият Йешуа, бидейки готов във всеки един момент да беседва с когото и да е за каквото и да е?

Йешуа е нравствено извисен, но неговата висота е човешка по своята природа. Той е извисен по човешките мерки. Той е човек и само човек. В него няма нищо от Божия Син.

Все пак, дори принудително да отстъпим, въпреки цялата очевидност представена в романа, можем само условно да признаем, че пред нас е не Богочовек, а човекобог. Това е новото, което Булгаков внася в своето „благовестие“ за Христос, в сравнение с Новия Завет. Вярно, тук няма нищо особено оригинално от времето не само на най-древните ереси, но дори и от самите евангелски времена (още правоверните иудеи отказвали да видят в Иисус Божий Син).

Но работата не е в това. Главното е, че мисленето на автора е антропоцентрично. А с такова мислене всяко доближаване до Божественото Откровение непременно ще се превърне в изопачаване, ако не и в кощунство.

Синът Божий ни даде висш образец на смирение, като истинно смири Своята Божествена сила. Той, Който с един поглед би могъл да помете и унищожи всички притеснители и палачи, доброволно прие от тях поругаване и смърт в изпълнение на волята на Своя Отец Небесен.

Йешуа пък явно се е оставил на волята на случая и не гледа много далече напред. Той не познава Отца и не носи смирение в себе си, защото няма какво да смирява. Той е слаб и пряко волята си се намира в пълна зависимост от последния римски войник. Дори да би поискал, той не би бил способен да се противи на външните сили. Йешуа жертвено носи своята правда, но неговата жертва не е нищо повече от романтичен порив на човек, който няма ясна представа за своето бъдеще.

Христос обаче е знаел какво Го чака, докато Йешуа е лишен от такова знание и простодушно моли Пилат: „Пусни ме, хегемон…“, вярвайки, че това е възможно. Пилат наистина бил готов да пусне бедния проповедник и само примитивната провокация на Юда от Кириат решава изхода на делото в ущърб на Йешуа. Затова според Истината у Йешуа няма не само волево смирение, но и подвиг на саможертва.

На Йешуа му липсва също и трезвата мъдрост на Христос. По свидетелството на Евангелистите Божият Син не е бил многословен пред лицето на Своите съдии. Йешуа, напротив, е доста разговорлив. В своята непреодолима наивност той е готов да награди всекиго със званието добър човек и накрая стига до абсурда да твърди, че именно „добри хора“ са осакатили центуриона Марк. Подобни идеи нямат нищо общо с истинската мъдрост на Христос, Който прощава престъплението на Своите палачи. Йешуа не може да прости нищо никому, защото може да бъде простена само вината, грехът, а той не знае нищо за греха. Той изобщо се намира в положение на неразличаване на доброто от злото.

Тук може и трябва да се направи един важен извод: Йешуа Ха-Ноцри, макар и да е човек, не е предопределен от съдбата за извършване на изкупителна жертва, защото не е способен на нея. Това е централната идея на булгаковото повествование за бродещия правдовъзвестител и това е отричане на най-важното, което носи в себе си Новият Завет.

Йешуа е слаб, защото не познава Истината. Ето го централният момент на цялата сцена между Йешуа и Пилат в романа – диалогът за Истината: „Що е Истина?“ скептично пита Пилат. (Христос тук безмълвства. Всичко вече е било казано преди това, всичко вече е било възвестено. И какво да се каже на този, който стоял пред Истината и не виждал нищо в своята духовна слепота?)

Йешуа пък е необичайно многословен. Но цялото му многословие се свежда до обикновен психотерапевтичен сеанс с цел излекуване главоболието на хегемона. При проверката мъдрецът-проповедник се оказва екстрасенс от средна ръка (ако се изразим съвременно). Зад тези думи не се крие никаква дълбочина, никакъв скрит смисъл. Истината се оказва сведена до простия факт, че в момента някой го боли глава.

Не, това не е принизяване на Истината до нивото на всекидневието. Всичко е много по-сериозно. Истината тук всъщност се отрича напълно, както се опитва да прави и съвременният свят: всеки си има своя истина и няма Една Истина (Господ Иисус Христос), на Която трябва да се поклоним, отхвърляйки всички наши лични истини.

Лична страница на Андрей Юферев във VK

Превод: Даниела Димитрова