След срещата на предстоятелите на поместните православни църкви в Шамбези (Швейцария) в края на януари и публикуването на някои от предсъборните документи на предстоящия „Велик и Свят Събор” се появиха доста критики по тяхното съдържание. Несъмнено съдържанието на тези документи дава много поводи за критики, тревога и смут, но тук бих желал накратко да се спра и на някои сериозни слабости в тези критики.

Ще започна от основната: неспособност да се разграничи главното от второстепенното. Най-голям акцент при критиките се поставя върху икуменизма, който в предсъборния документ „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят”^[1] е формулиран като изповедание напълно присъщо на Църквата. Що се отнася до икуменизма обаче дотук засега няма нищо принципно ново, всичко казано напълно се покрива с очакванията, а критиките срещу тази „всеерес” повтарят същите, които са известни още от миналия век.

В един от предсъборните документи обаче се появи нещо ново, което като отстъпление от Православната вяра е не по-малко сериозно от икуменизма. Появи се ново неправославно виждане за Христовото Въплъщение. В догматиката на Църквата христологията се явява основна и определяща по отношение на еклесиологията, тъй както главата се явява ръководеща по отношение на тялото. Едва ли е нужно да се обяснява на здравомислещ човек защо главата е главна по отношение на тялото. Ето затова доста тягостни впечатления навява фактът, че в повечето критики не просто не бе разграничено главното от второстепенното, но главното изобщо не бе забелязано!

Какво по-точно имам пред вид. В главата „Мисията на Православната Църква в съвременния свят”, в точка А. „Достойнството на човешката личност”, четем: „Цел на въчовечаването на Словото Божие се явява обожението на човека. Христос, обновявайки в Себе Си ветхия Адам (срв. Еф. 2:15), „съобожил в Себе Си човека, начатък на нашето упование” (Евсевий Кесарийски, Доказателство в полза на Евангелието,  4, 14. PG 22, 289). Защото както във ветхия Адам се съдържал целият човешки род, така и в новия Адам е събран целият човешки род: „Единородният станал човек, за да <...> събере в едно и да възвърне към първосъздаденото състояние погиналия род, тоест човечеството” (Кирил Александрийски, Тълкование на Евангелие от Иоана, кн. 9, PG 74, 273D-275A). Това учение на Църквата се явява източник на всеки християнски стремеж към съхраняване достойнството и величието на човека”^[2].

Ще оставим настрана позоваването на еретик (полуарианин), какъвто е Евсевий Кесарийски, и странно звучащата концепция за „достойнство и величие на човека”^[3], за да се спрем на главното: недопустимото отъждествяване на единството на човешкия род в първия Адам и единството на човешкия род в новия Адам. В учението на Църквата можем да говорим само за подобие, но не и за отъждествяване на въпросните единства. Разликите са очевидни: единството в първия Адам е по произход и то не зависи от свободната воля на човека; единението в новия Адам обаче е по дух и осъществяването му е в пряка зависимост от свободното волеизявление на всеки човек. Това, че Словото е приело човешка плът, съвсем не означава, че само по силата на този факт всички са станали едно в Христа, (защото така свободната воля на човека бива унищожена), а точно това внушава горният текст в частта си „както във ветхия Адам се съдържал целият човешки род, така и в новия Адам е събран целият човешки род”. Обръщаме внимание на миналото страдателно причастие „събран”, което указва завършено действие. Събирането на човеците в Христа обаче съвсем не е завършен факт, а цел на Христовото Въплъщение, осъществяваща се във времето след Въплъщението. Та нали именно в това се състои мисията на Църквата: да извлича човеците от света, лежащ в зло и да ги приобщава към Църквата и към Божествената благодат, преподавана в Тайнствата на Църквата, съединявайки ги именно по този начин с Христа.

В резултат на тази погрешна представа за Христовото Въплъщение в цялата глава „Мисията на Православната Църква в съвременния свят” като мисия на Църквата се вменяват всевъзможни нехарактерни за нея дейности, а е изключена тази, която й е присъща – приобщаването на човеците към Църквата – към Едната и Единствена Света Църква – Православната. Използваният като обосновка на това ново учение за Христовото Въплъщение цитат от св. Кирил Александрийски не дава категорични основания да се счита, че при Христовото Въплъщение единението на човешкия род в Христа е завършен факт. При насилване на текста такова значение в думите на светителя може да бъде „открито”, но само ако думите му се извадят от общия контекст на неговото учение за способа на единението на човеците в Христа. Ето как всъщност св. Кирил вижда това единение: „Тъй и Павел пише, че „езичниците станали сънаследници, сътелесници и съпричастници” на Христа (Еф. 3:6 - слав.). И тъй по какъв начин те се явили сътелесници? Именно като се удостоили с причастието на тайнствената Евхаристия, те станали едно тяло с Него, както без съмнение и всеки от светите апостоли”^[4]. За единение в Христа св. ап. Павел говори и споменавайки за друго тайнство – светото Кръщение: „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте” (Гал. 3:27). Но никой никога не е учил за единение в Христа извън тайнствата на Църквата, само по силата на Христовото Въплъщение.

Единственото, което ни възпира да наречем това ново учение „ерес” е, че то просто няма абсолютно нищо общо с християнството. В разглеждания от нас документ обаче се стига и по-далеч: „Защото Христовият мир се явява зрял плод на съединение на всичко в Христа: явяване на достойнството и величието на човешката личност като образ Божий, проявяване на органическото единство в Него на човешкия род и света, всеобщността на принципите на мира, свободата и социалната справедливост и накрая принасяне плодовете на християнската любов сред хората и народите по света.”

Тук говорим за единство в Христа вече не само на човеците, но и на целия свят, тоест цялото творение, и не стига това, ами в това единство са вкарани още и „принципите на мира, свободата и социалната справедливост”. Резултатът е някаква амалгама от пантеизъм, масонство и комунизъм, но това по никакъв начин не може да се нарече християнство.

И тъй, в главата „Мисията на Православната Църква в съвременния свят” ние виждаме развити съвършено нехристиянски идеи за Христовото Въплъщение (подобни идеи има при Ориген и в документите на Втория Ватикански събор), и нехристиянски идеи, с които се премахва границата между Творец и творение, защото за никакво органично единство на Бог и света не може да става дума. Бог, така да се каже, комуникира с творението единствено чрез Своите Божествени енергии, а не чрез Своята Същност. Според св. Григорий Палама причаствуеми са Божествените и боготворящи енергии, но не и Божествената Същност.

С това фундаментално ново „откритие” в областта на христологията и учението за Бога и света трябваше да започнат критиките на предсъборните документи, а не с второстепенното - икуменизма и темата за брака. Защото съвсем ясно се вижда как второстепенното естествено и логично следва от първото по важност. Когато обаче се атакува само второстепенното, вместо да бъде изваден от корен, плевелът просто бива подкастрян, но проблемът остава.

Тази слабост е допусната и при отскоро разпространявания сред православните християни в България документ: „Открито писмо на православни християни относно Всеправославния събор, насрочен за месец юни 2016 година”.^[5] Критиките в този документ са отправени само срещу икуменизма и темата за брака, но напълно неглижират опасността от тези нови догмати, които ще подменят целия фундамент на Православната вяра. Православната църква вече е на прага на нов етап в отстъплението на нейната йерархия, а най-трагичното е, че българските борци за чистота на вярата (пък и не само те) за момента се оказват неподготвени. Те все още предъвкват повтаряните с години критики срещу икуменизма с давност повече от половин век, но са неоправдано слепи за новите предизвикателства, пред които ще се изправим всички ние само след четири месеца.

Това късогледство донякъде може да се обясни с прибързаност и липса на задълбочен анализ на новата за Православната църква ситуация. Всички бързат нанякъде, но никой не държи сметка за посоката. А когато човек не съумее трезво и внимателно да анализира новите обстоятелства в живота, рискува да се окаже неподготвен и да реагира неадекватно, с което единствено ще влоши и без друго недоброто състояние на нещата.

Тъй като на мен също ми предложиха да подпиша тази петиция, длъжен съм да заявя защо не мога да направя това и защо считам тази петиция за вредна и за натоварена със заряд от непредвидими последствия.

Каква полза, ако ние протестираме срещу икуменизма, а междувременно под носа ни бъдат подменени основни догматически истини? Само неразумен човек ще се тревожи за полилеите, докато земетресение с магнитуд 7,9 заплашва да срине целия му дом. А с подобни протести става точно това: подценява се истинския проблем, а се вдига шум за по-малкия.

Очевидно някой има интерес да се случи така, че вниманието на всички да се насочи в неправилната посока, като в историята с кучето, което лае срещу пръчката, която го удря, а не срещу ръката, която държи пръчката. Да, висшата йерархия е на път да извърши непростимо предателство на Православната вяра. Това безспорно в момента е огромен екзистенциален проблем за нашата Църква. Но трябва да си дадем ясна сметка, че не по-малък от него е проблемът с трагично неадекватната преценка на ситуацията и оттам последващата прибързана неадекватна реакция. И единият и другият проблем могат да се окажат фатални и с еднаква гибелна мощ.

Протестните действия срещу икуменизма имат дълга и поучителна история. Тази история досега трябваше да ни научи, че въставайки срещу отстъплението на висшата църковна йерархия, успоредно с това трябва много да внимаваме да не отпаднем от Едната Света Съборна и Апостолска Църква в опитите си да противостоим на това отстъпление. Което значи, пред лицето на съблазните от прегрешенията на йерархията да не сгрешим, като изберем другото равно по значимост зло – напускането на Христовия кораб, излизайки в разкол. Това е тъжната история на всички онези общества от ревностни, но не по разум, православни християни, които преди години в опитите си да противостоят на отстъпление, каквото е въвеждането на новия календар, напуснаха Православната църква.

В разпространяваната в интернет петиция правилно е квалифицирано като „невярно” твърдението в предсъборния документ „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят”, т. 22, че „целият живот на Православната Църква” свидетелства, че единствено съборните решения са „компетентният и висшият критерий по въпросите на вярата“. Правилно е отбелязано, че е имало случаи, когато събори с претенциите за вселенски са били обявявани впоследствие за разбойнически и че има случаи, когато не събори, а отделни личности са се оказвали носители и защитници на истинската вяра на Църквата. Това е така, но тук задължително трябваше да се спомене, че църковната история особено от по-ново време изобилства със случаи, когато личности, възприемащи себе си като нови св. Максимовци и св. Марковци, поемайки по пътя на критиката на отстъплението на висшата йерархия, трагично са отпадали от единството на Църквата. В този документ и петицията към него трябваше да има изрично упоменаване, че не съдържа в себе си призив към непоменаване и отпадане от Църковното тяло в разкол. Без подобна предпазна мярка никой от подписалите петицията не може да бъде сигурен накъде ще го отведе участието му в подобна авантюра и докато се усети може да се окаже завлечен от водовъртежа на нов разкол.

Този протест натрапва погрешното впечатление, че висшата йерархия по определение е отстъпническа и обвиняема, а протестиращите срещу нея са винаги прави и задължително строго православни. Това е духът, който владее в момента критикуващите, но този дух не е Христовият Дух. В Църквата няма място за демокрация и е недопустимо паството да изразява несъгласието си с решения на висшата йерархия с подписки и „протестни мрежи”. Жалко и срамно е днешните „корави” защитници на Православната вяра да не познават „а”-то и „б”-то на същата тази вяра.

Добре разбираме и споделяме тревогата и грижата на православните християни, милеещи за чистотата на Вярата и неприкосновеността на Църквата, но справедливостта изисква да не си затваряме очите пред рисковете, които такъв тип протести носят, защото те дискредитират иначе справедливата борба срещу отстъплението и полза от това няма да има никой. Нито отстъпниците, нито барикадиращите ги. На практика протестиращите по този начин нямат полезен ход. Само привидно те считат, че имат някакъв избор, но в действителност реагират според предварително разписан, ала не от тях, сценарий.

Показателно е, че тези протести идват в момент, когато трябва да запазим благоговейно мълчание, защото предстои църковното прославление на един истински защитник на Светата Православна Вяра. Прославлението на светител е събитие, което повечето от нас навярно ще преживеят само един път в живота си на християни, а ето че то бива помрачавано от необмислени и ненавременни протести. И вместо усърдно да издигнем молитвени въздишки към новия небесен защитник на вярата, ние надаваме крясъци до небесата...

Друго, което прави неприятно впечатление в този виртуален протест, е начинът, по който е организирано участието в тази петиция. В нея четем, че се предлага следната опция: „с цел да се даде възможност на по-широк кръг хора да я подкрепят [петицията], полето за e-mail не е задължително. Така петицията може да бъде подписана от хора без e-mail адрес, както и един човек да подпише няколко души, които нямат възможност”*. С други думи един човек може да гласува колкото пъти си иска, като се подписва с различни имена, което дава възможност за злоупотреби и комични ситуации, в които митрополити да подписват тази подписка, след като са подписали преди това... предсъборните документи! Това, братя и сестри протестиращи, е безочливо прилагане на йезуитския принцип „целта оправдава средствата” и говори достатъчно за характера на този вид протест.

Също така, сред подписалите има хора, които неведнъж са протестирали срещу синодалните архиереи с искане за колективни оставки, принасяне на покаяние и посипване на главите им с пепел. Има и такива, които отдавна са напуснали Българската православна църква, и такива, които от години се борят срещу новите документи и баркодовете. Компрометиращо и същевременно показателно за характера на този протест е присъствието на подобни люде в него, доколкото може да се вярва на автентичността на техните подписи.

С прискърбие установяваме още, че сред първите подписали въпросния документ личат имената на духовници, които публично са засвидетелствали симпатиите си към старостилния разкол на Росен Сиромахов, т. нар. „Триадицки епископ Фотий”. Духовници, които до скоро изповядваха еклесиологията на покойния Киприян Куцумбас, и която еклесиология е не по-малко еретична от икуменизма, против който те въстават. Според нея божествената благодат можела да бъде налична както у каноничните поместни църкви, така и у разколниците. За тези духовници Православната църква е с граници толкова широки, колкото да поберат и всички отделили се от Църквата през годините разколнически формации. Каква прилика с отстъпленците, за които в границите на Църквата пък влизат всички инославни християни и техните лъжецъркви!...

Дали тези духовници са преосмислили своите симпатии по отношение на разкола, ние не знаем, а и никъде в документа или петицията им това не е категорично заявено. Важно беше обаче наличието на такъв текст, от който да стане пределно ясно, че участващите в подписката смятат всички прекъснали общение със законната църковна йерархия и присъединили се към разколнически групи за също толкова отпаднали от Едната Църква и за също толкова непричастни на Божествената благодат, колкото и всички еретици, срещу които се борят. Това е своего рода предпазен механизъм, защото не са малко случаите, когато търпението на група антиикуменисти се изчерпва дотам, че да обявяват всички поместни църкви за отпаднали от Църквата, засвидетелствайки обаче по този начин собственото си отпадане от нея. Само от твърдата позиция, че няма друга Христова Църква освен Едната Света Съборна и Апостолска Църква в лицето на каноничните поместни църкви може да се отправят критики против еретиците, учещи противно на деветия член от Символа на Вярата, че има не една, а множество Христови църкви.

При положение обаче, че подобно заявление не е налице, въпросният документ не дава никакви гаранции, че организаторите на тази офанзива няма на един по-късен етап и в момента, когато на тях им скимне, да повлекат присъединилите се към нея към нов разкол.

На прага на Великия пост е най-добре да се замислим как е подобаващо да се защитава вярата и църковната традиция – дали като възложим всичкото си упование на Господа и подходим по начин, присъщ на православните християни – с молитва и посилни духовни трудове, умолявайки Великия Архиерей за напътствие в тази крайно сложна и взривоопасна ситуация, или като някакви виртуални лъвове да си играем на велики изповедници, подписвайки петиции, докато удобно сме се разположили пред компютъра, защото ни мързи да сторим нещо повече.

Ако наистина добре осъзнаваме надвисналата над Църквата опасност, би трябвало достатъчно ясно да си дадем сметка, че от един момент нататък съпротивата срещу отстъплението ще се окаже, че не е по човешките сили и че нещата вече са преминали в друга фаза. Никой не казва, че съпротива не трябва да има, но тя трябваше да започне, като принесем пред Бога всесърдечна молитва и искрено покаяние, полагайки усилия да запазим единство в истината и в любовта. Защото, братя и сестри, отстъплението се случва заради самите нас. Заради нашето нерадение и топлохладност, заради нашите грехове и липса на духовен плам Господ вече вдига Своята удържаща беззаконието Десница, а ние подписваме петиции с надеждата да Я спрем...

Да завикаме към Бога като беззащитни сираци, като такива, които нямат друго упование освен Него. Защото проблемът при подобни протестни инициативи е, че човек вместо на Бога започва горделиво да се уповава на множеството протестиращи и да пренася упованието си от Него на човеци. Измамна наслада в тщеславен рай. Ако ние наистина изповядваме Църквата като тяло Христово, би трябвало да се грижим най-вече за това да привлечем благоволението на Главата Христос, а не да броим колко поддръжници и съмишленици за протестните си действия сме припечелили и как сме стреснали всички по света.^[6]

Скръб и тревога обхващат душите ни пред надигащите се големи вълни. Христовият кораб от векове се бори с тях по своя път към райското пристанище, но често тези големи вълни го заливат, а още колко бури му предстоят... Мнозина от нас вълните ще откъснат, повличайки ги към дъното, други пък ще скочат сами. Да се молим усърдно Богу да не допуска Той да отпаднат верните Му чеда и излизайки в разкол, да погубят душите си. Да не допуска Той и да Го предават, съчетавайки се с враговете на Църквата и изповядвайки техните еретически лъжеучения. Колко внимателно трябва да постъпваме, за да не се отклоним нито наляво, нито надясно. Нали затова Господ е казал: „тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират” (Мат. 7:14). Да ни пази Бог да не сбъркаме пътя и вместо през тесните да минем през широките врата!

Четете още:

"Великият и свят” антисъбор

„Добрият” разкол без маска

Докривяло му от истината

[1] Основания за критики не липсват. В случая дори заглавието е спорно, защото от думите на Спасителя: „Моето царство не е от тоя свят” (Иоан 18:36) и „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света” (Иоан 16:33), се вижда, че светът е реалност, която се конфронтира с Христовото царство. Именно желание за заличаване на тази конфронтация личи в предсъборните документи.

[2] https://mospat.ru/ru/2016/01/28/news127353/

[3] Тук спорният момент е, че в документа се утвърждава и се налага на вярващите някаква идея за достойнство и величие на човека изобщо, а такива идеи са присъщи на хуманизма. Църквата прави ясно разграничение между човека в Христа и човека извън Христа, и нейната ценностна система, бидейки христоцентрична, се различава коренно от тази на хуманизма, която е антропоцетрична.

[4] Святитель Кирилл Александрийский , Толкование на Евангелие от Иоанна, книга 10.

[5] http://www.peticiq.com/pravoslavna_veroizpovedna_poziciq

[6] Вж. „Свещеници скочиха срещу Всеправославния събор”: „Според духовници от чужбина, в България „в момента се случва прецедент – миряни и духовници да внесат писмо относно Всеправославния събор. Такова нещо – в единодушие и единогласие на клир и народ, досега не се е случвало в света по отношение на Събора". Духовниците споделят още, че българските им събратя дават голям пример на другите църкви, и се надяват и те да ги последват.” (тук)

* След излизането на тази статия регламентът за подписване на петицията бе променен и бе въведено строгото ограничение: "задължителност на полето e-mail и гласуване само на един човек с един e-mail".