Вход

Православен календар

„На пасбището на горното Царство стадо, отче, си възпитал, и с жезъла на догматите като зверове си прогонил ересите, възпявайки: „Благословен Си, Боже на отците ни!”

Втори канон на утренята, 7 песен, тропар
Неделя 4-та на Великия пост. Преп. Иоан Лествичник

Брачни волности и неволи

 

270316AAA

Маловерието, малодушието и религиозното безразличие произведоха нов тип християнско съзнание, според което забраната е нещо несъвместимо с християнството. Това християнско съзнание заяви по-осезателно своето съществуване и във връзка с т.нар. смесени бракове – бракове на православни християни с инославни или иноверни.

На 5 ноември 2015 г. Сливенският епархийски съвет забрани на енорийските свещеници от Сливенска епархия да извършват светото тайнство Венчание между православни християни и римокатолици, арменогрегориани, протестанти, инославни и иноверни граждани. Забрани също на вярващи от гореспоменатите изповедания да стават кръстници при св. Кръщение, както и кумове при св. Венчание.

Малко след това в порталите Двери.бг и Православие.бг се появиха статии, в които се критикува забраната на Сливенския епархийски съвет.

В Двери коментарът на въпросното решение е под заглавие „В Сливенска епархия забраниха брака между православни и инославни”. В него вярващите биват осведомени, че бракът между православни и инославни бил нормална до този момент практика за Православната Църква, а забраната на Сливенския епархийски съвет е нещо ново, така да се каже, нетрадиционно: „Много по-строги правила за желаещите да се венчават в православните храмове въведе в края на миналата година Епархийският съвет на Сливенска митрополия. ... Тези по-строги правила относно тайнството Венчание не важат за другите епархии на БПЦ. От десетилетия в нашата църква е установена практика, потвърдена и с решение на Св. Синод на БПЦ от 1967 г. В документа се казва, че сключването на смесени бракове, т.е. между православни и инославни, е разрешено, като се поставя изискването „децата от такъв брак да се кръщават и възпитават само в Православната вяра”. Другото условие е „инославната страна в брака да не препятства православната да упражнява свободно своето изповедание“.

Трябва да се отбележи, че с каквото и решение да е била „потвърдена” тази „установила се в нашата църква” практика, освен че е порочна и вредна, тя е и антиканонична. Достатъчно доказателство за това е самият текст на цитираното в решението на Сливенския епархийски съвет 72-ро правило на Шестия Вселенски Събор[1]. Освен това правило, за вредността на брачното съжителство на верни с неверни има и множество свидетелства от Свещеното Писание, стига някой да иска да се запознае с тях. Също така, надяваме се, че анонимният автор от Двери е поне дотолкова грамотен, та да знае, че авторитетността на правилата на Вселенските Събори е по-голяма от тази на решения на синоди на поместни църкви. Такива „установени практики” очевидно е имало и към времето на съставянето на правилото и точно срещу тях е насочено то. Истината обаче е, че съборните правила определят или коригират практиките, а не обратното.

В края на публикацията авторът изказва своята надежда, че този „проблем” ще бъде решен на предстоящия „Велик и Свят Събор”, пишейки с известна закана: „Темата "Препятствия за брак" ще бъде включен в дневния ред на Всеправославния събор, който трябва да се проведе по-късно през тази година. Във встъпителното си слово на срещата на Предстоятелите на православните Църкви, която се провежда в Женева през тези дни, Руският патриарх Кирил разкритикува проекто-текста по този въпрос, защото представлявал "сух списък от забрани, често с грешки", което изпращало лошо послание както към вярващите, така и към хората извън Църквата, понеже не се обяснявала същността на семейството и източниците на проблемите”.

Не е ясно какви грешки е имал пред вид патр. Кирил и какво точно разбира той под „сух списък от забрани”, но в коментирания от нас материал намекът е повече от ясен: установилите се до момента либерални венчални практики ще бъдат потвърдени на предстоящия Събор и горко на тези, които посмеят да не се съобразят с тях.

Изненадата

След завършването на срещата на предстоятелите на поместните православни църкви в Шамбези в края на януари бяха публикувани проектодокументите на предстоящия Всеправославен Събор, по които е постигнато окончателно съгласие. По въпроса „Тайнството Брак и препятствията за него” определено може да се каже, че надеждите на свободомислещите по въпросите за брака в голяма степен не се оправдаха. Интересуващата ни част от текста гласи: „По отношение на смесените бракове на православни с инославни или нехристияни бе прието решението:

а) бракът на православни с инославни се забранява по силата на каноничната акривия и венчание не се извършва (72-ро правило на Трулския Събор). Той може да бъде благословен по снизхождение и човеколюбие при условие, че децата от този брак бъдат кръстени и възпитани в Православната Църква.”

б) бракът между православни и нехристияни се забранява по силата на каноничната акривия.”

Макар този текст да не отговаря напълно на нормите на православното църковно право[2], все пак дори в „светлината” на неговия полумрак претенциите на либералите от Двери се оказват безоснователни. Въпреки че в текста се допуска снизхождение (икономия) по въпроса за т. нар. смесени бракове, акривията – строгото прилагане на правилото - не само не е изключена, но е и представена като първа възможност. И което е най-важно, ясно е кое е норма (именно акривията) и кое е изключение от нормата (икономията), докато в коментара на Двери, както обикновено, нищо не си е на мястото – икономията е заела мястото на акривията, а акривията е „анатемосана”. За традиционно мислещия православен обаче е ясно, че всеки правоправещ архиерей е в правото си да реши дали да приложи акривията, дали икономията.

Ще припомним и това, че в Устава на БПЦ, чл. 69, ал. 2 пише, че „решенията на Светия Синод са окончателни и задължителни”, но само при едно условие: „ако не противоречат на догматите и каноните на светата Православна църква”. Което с пълна сила може да се приложи към решението на Св. Синод от 1967 година. Значи за разлика от пишещите в Двери създателите на Устава на БПЦ са наясно с йерархията на църковните разпоредби и рамките на своята компетенция, а именно, че синодална разпоредба или разпоредба в устав на поместна църква не може да противоречи на канон, приет от Вселенски Събор, а в евентуален случай на противоречие, важи правилото на Вселенския Събор.

Относно текста в предсъборния документ можем само да кажем: добро нещо е снизхождението и икономията, но не и когато прилагането на тези принципи довежда до догматични недоумения, а точно така се получава при въпросната икономия, допускаща смесени бракове. Възниква правен, а освен това и догматически абсурд. Православната църква не познава такова нещо като смесено тайнство – тайнство, в което участват верен и неверен. При положение, че 10-то апостолско правило[3] не допуска общение на верен с неверен дори в домашна молитва, понятно е, че такова общение в тайнство извършвано насред църква е някакъв нонсенс. Това, че могат да бъдат посочени случаи на нарушаване на правилото, не може да се ползва като аргумент срещу правилото. Така нарушаването на правилата се превръща в източник на правото, което, разбира се, е абсурд.

Въпреки тези свои несъвършенства, текстът на предсъборния документ за брака все пак не оправда очакванията на противниците на забраните за „смесени бракове” за безусловна и задължителна легализация на тези бракове.

***

Коментар на решението на Сливенския епархийски съвет направи и прот. Добромир Димитров в статията си „Възможен ли е бракът с инославни християни?”, публикувана в Православие.бг. Честно казано по-манипулативна статия отдавна не бях чел. Според автора „Епархийският съвет се позовава за решението си и на 72-ро правило на Трулския събор (678 г.), но очевидно само на първата част, прилагайки я избирателно, без да тълкува правилото”.

От дадената посочка “[2]” става ясно, че под втора част на правилото о. Добромир разбира следните думи: „Но ако някои, докато са били още в неверие и не са били причислени към обществото на православните, са се съединили в законен брак и после единият от тях е избрал доброто и е прибягнал към светлината на истината, а другият остане в оковите на заблуждението, не желаейки да погледне на Божествените лъчи, и ако при това невярната жена иска да живее с верен мъж или обратно - неверен мъж с вярна жена, - тогава да не се разлъчват според Божествения апостол: “защото неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена от вярващия мъж” (1 Кор. 7:14)”.

Става ясно също, че именно в тези думи от правилото о. Добромир вижда оправдание за т. нар. смесени бракове. Никакво основание обаче за смесени бракове няма в приведения цитат. Защото под смесен брак, както се вижда по-горе, се разбира участие в тайнството на верен с неверен. А за съвсем друго нещо се говори в т. нар. „втора част” на правилото. Там просто се дава разрешение на такива, които „са се съединили в законен брак”, тоест законен според държавното законодателство, във време, когато и двамата не са били християни - „докато са били още в неверие и не са били причислени към обществото на православните <> да не се разлъчват (к.м.), тоест да продължават да живеят заедно. Няма и дума за това, че над такива може да бъде извършено църковното тайнство брак.

Тогава с кои точно тълкувания Сливенският епархийски съвет не се е съобразил според автора? Очевидно само с неговите, защото всички авторитетни църковни канонисти са единодушни: „православен мъж да не се съчетава по закона на брака с жена еретичка, или обратното, но ако някога такова нещо се случи такова съжителство да се разтрогва като несъстоятелно.” (Валсамон); „свещените и божествени отци на този събор постановяват закона за брачното общение и предполагат, че един от тях е верен, а другата – неверна, или обратното, и забраняват такива съпружества, а ако те са извършени, повеляват да бъдат разтрогнати, защото не трябва, казват, да се смесва несмесваемото.” (Зонара); „не трябва да се позволява на православен да се съчетава с жена еретичка или обратното.” (Аристин). И тъй, за вече кръстения и приет в числото на вярващите човек не е разрешено да встъпва в брачни взаимоотношения с такъв, който не е от числото на верните. Но: „Ако някои, бидейки неверни са се съединили със законен брак, а после единият се е присъединил към вярата, а другата остава още в заблудата, и верният благоволи да живее с неверната, или обратно, то те не бива да бъдат разделяни според казаното от апостол Павел.” (Аристин).

Удивително, но о. Добромир не прави разлика между „не трябва да бъдат бракосъчетавани верен с неверна или обратното” и „не бива да бъдат разделяни такива, които са се съединили в законен (по държавните закони) брак във време, когато и двамата не са били в числото на верните, а после единият се е присъединил към вярата”. Мисля, че за непредубедения читател разликата е очевидна.

И друго важно неразличаване и смесване на несмесваемото си позволява о. Добромир. "Църквата, според него, започва да благославя смесените бракове по икономия, както това тя е направила с втория и третия брак през IX век”. В опитите си да намери оправдание за т. нар. смесени бракове о. Добромир поставя знак за равенство между брака на верен с неверна (или обратното) и втори и трети брак между верни. Но тъй като и за слепия разликата е очевидна, той предлага една измислена от самия него схема.

Първо той излага някакви свои съображения, че има „брак в Евхаристията”, който бил приет и благословен от Църквата, но имало било и брак извън Евхаристията, който според него Църквата първоначално не приемала, но после приела. Като обосновка предлага това, че Църквата все пак в един момент допуска втория и третия брак, които обаче, забележете, според автора представляват брак извън Евхаристията. Това е твърде удобно за схемата на о. Добромир, тъй като му позволява да оправдае впоследствие и брака на верен с неверна (или обратното) като също такъв брак извън Евхаристията и следователно допустим за Църквата. Само че при този „аргумент” е спестена основна част от истината, а именно, че макар на второбрачните да се налага епитимия (лишаване от Св. Причастие) за определено време, все пак след изтичането периода на епитимията второбрачните отново започват да се причащават. Тоест тук не можем да говорим за брак извън Евхаристията. При това положение схемата на о. Добромир пропада. Не може да се поставя знак за равенство между втори и трети брак между верни и т. нар. смесен брак, който е „брак” между верен и неверна (или обратното). Недопустимо е да не се прави разлика между верен, но поставен под епитимия и такъв, който не е в числото на верните, т.е. неверен. Защото макар второбрачните да се намират в период на временно лишаване от Св. Евхаристия при тях все пак е налице изключително важното условие за  законен християнски брак, подчертавано от всички свети отци без изключение, а именно – единство във вярата. Докато при брак на верен с неверна, това не е така. Свети Амвросий Медиолански казва: „Ако самият брак трябва да бъде освещаван с покров и свещеническо благословение, то как може да съществува брак там, където няма съгласие във вярата?!”[4]

Свети Амвросий не знае „как може да съществува брак там, където няма съгласие във вярата”, но о. Добромир Димитров, разбира се, е по-голям знаток от светителя. Според него Бог просто няма как да не благославя смесените бракове, защото те били  „уникален съюз”, „есхатологична връзка”, „общочовешко и надконфесионално явление”. Нека читателят ми прости, но ще оставя без коментар това „велико” авторово прозрение.

Не мога да не се удивя обаче колко лесно се пише статия в духа на новото богословие и колко лесно това богословие разрешава всички проблеми! Правилно отбелязва св. Теофан Затворник, че „По православному нито една статия не можеш да напишеш, ако не се заровиш в дебелите книги, а по немски (тоест в духа на модерното по негово време богословие), имаш ли перо и мастило - сядай и пиши”[5].

Отец Добромир също тъй „по немски” седи и пише: „Разбира се, ако гледаме на брака чисто юридически, макар и да го дефинираме като тайнство, ще изгубим напълно съзнанието за есхатологичните измерения на съпружеските взаимоотношения. Тогава чрез “буквата на закона” не ни остава нищо друго освен да забраним всички бракове, които поставят предизвикателства и изискват грижа (в това число и “смесените”) от самите нас като пастири. Такава забрана би била най-лесна, но и най-опасна (ср. 1 Тим. 4:1–5), и противоречи на Преданието”.

Като аргументация на горното о. Добромир завършва с посочка от Първото послание на ап. Павел до Тимотей. Самия цитат обаче той не възпроизвежда, разчитайки очевидно читателят да приеме думите му на доверие, без да провери какво точно има предвид ап. Павел, та казаното от него да се ползва като аргументация на авторовите съждения. Защо ли? Защото св. апостол съвсем няма предвид това, което ни внушава о. Добромир. Нека възпроизведем думите на апостола: „А Духът ясно говори, че в последните времена някои ще отстъпят от вярата, като се предават на мамливи духове и бесовски учения чрез лицемерието на ония, които говорят лъжа и имат жигосана съвест, които забраняват да се встъпва в брак (к.м.) и съветват въздържане от ястия, що Бог е създал да ги ядат с благодарност верните, и ония, които са познали истината. Защото всяко творение Божие е добро, и нищо не е за отхвърляне, щом се приема с благодарение, понеже се осветява чрез слово Божие и с молитва.”

Според светоотеческото тълкувание на този текст тук св. ап. Павел има предвид лъжеучители – предшественици на гностиците от ІІ век. Още с възникването си тяхното учение вече проявявало признаци на присъщия му дуализъм, развит по-късно от манихеите и маркионитите, че духът е благо, а материята е зло. Оттук и всички потребности на тялото адептите на това учение обявяват за зло, в това число нормалното полово влечение и потребността от храна. Те забранили встъпването в брак и подбуждали към въздържане от някои ястия.

Ето кого в действителност има предвид ап. Павел в тази част на своето послание относно брака (1 Тим. 4:3). Как тогава неговите думи могат да се считат за укорителни спрямо решението на Сливенския епархийски съвет, който забранява не браковете изобщо, за което говори Апостолът, а само смесените? Разбира се, по никакъв начин, но това не пречи на о. Добромир да подвежда читателя, злоупотребявайки с неговото доверие.

Несъстоятелно е и противопоставянето право срещу есхатология, което авторът прави в своята статия, тъй като бракът между верен и неверна (или обратното) е нонсенс както в правов смисъл, така и в есхатологическа перспектива, защото ереста е определена от св. ап. Павел като дело на плътта[6], а за такива апостолът казва, че „няма да наследят царството Божие” (Гал. 5:21). Тоест еретикът, неверният, не може да бъде съединен с верния по никакъв начин както тук, така и отвъд. Следователно правото и есхатологията са в съгласие, а не в противоречие.

Най-„силен” обаче е финалът на статията. Тук авторът в старанието си да стовари колкото се може по-тежко обвинение върху забраняващите т. нар. смесени бракове на практика е обвинил в пастирска леност, липса на грижа, попадане под влияние на лични богословски мнения, погубване на много души и липса на разсъдителност както авторите на 72-ро правило на Шестия Вселенски Събор, така и всички светии и въобще всички православни християни, които досега са спазвали това правило: „Ако все пак обаче забраним такива бракове под влиянието на лични богословски мнения и прилагаме каноните като канонада, то, макар трудовете и грижата пред нас да отпаднат, със сигурност ще загубим много души, които Господ ни е поверил. Поради това нека имаме разсъдителност и не поставяме “бремена тежки за носене” (ср. Мат. 23:4).

Интересно за какво тогава е написано въпросното правило, пък и правилата изобщо, след като за такива като о. Добромир те не са нищо повече от ненужни и „бремена тежки за носене”?

Тук отново всичко е обърнато с краката нагоре. Именно вдигането на забраните е лесният, но гибелен изход. И точно такъв пастирски подход е абдикация от пастирските задължения, отношение към каноните като към „врата насред полето” и погубване на много души, които Господ ни е поверил.

Накрая нека пак се върнем към 72-ро правило на VІ Вселенски Събор. Както текстът на правилото, така и всички негови тълкувания сочат, че именно човеколюбието налага въвеждането на тази охранителна за верните забранителна мярка. Очевидно невъзможно е и забраната и нейното отрицание да са човеколюбие. Църквата притежава многовековен опит, който е доказал, че бракът между верен и неверна (или обратното) не е благословен от Бога, защото трудно може да изпълни предназначението си да бъде за съчеталите се в брачен съюз общ път към Царството Небесно. Затова пастирска грижа е налице тогава, когато християните биват възпирани от такъв брак, а не когато такъв брак се разрешава.

В Свещеното Писание смесените бракове са наречени „голямо зло” и „грях пред Господа” (Неем. 13:27), „беззакония натрупани до над главата и вина нараснала до небесата” (вж.: 1 Ездра 9:6). Следователно е ясно що за пастир е онзи, който благославя злото, греха и беззаконието и на всичкото отгоре нарича това „грижа” и „човеколюбие”.

 


[1] Не е позволено на православен мъж да се съединява в брак с еретичка, нито на православна жена - с еретик мъж; а ако се окаже, че някой е извършил подобно нещо, бракът да се счита несъществуващ и незаконното съжителство да се разтрогва, понеже не трябва да се съединява вълк с овца и с Христовия дял - съдбата на грешниците. Който наруши постановеното от нас, нека бъде отлъчен. Но ако някои, докато са били още в неверие и не са били причислени към обществото на православните, са се съединили в законен брак и после единият от тях е избрал доброто и е прибягнал към светлината на истината, а другият остане в оковите на заблуждението, не желаейки да погледне на Божествените лъчи, и ако при това невярната жена иска да живее с верен мъж или обратно - неверен мъж с вярна жена, - тогава да не се разлъчват според Божествения апостол: “защото неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена от вярващия мъж” (1 Кор. 7:14).

[2] Възниква и недоумението, ако икономията и възпирането на действието на правилото е „човеколюбие”, тогава от какви съображения са изходили съставителите на правилото? И ако пренебрегването на забраната е „човеколюбие”, то какво тогава е съобразяването със забраната?!

[3] "Ако някой, макар и вкъщи, се помоли с отлъчен от църковно общение, да бъде (и сам той) отлъчен”.

[4] Амвросий Медиоланский свт., Письмо 70, к Виталию.

[5] Святитель Феофан Затворник, Созерцание и размышление, Ум православный и ум немецкий.

[6] "Делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, (съблазни), ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива... (Гал. 5:19-20).

Други статии от същия автор:

module-template9.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти