„Да знаеш, казва, как трябва да постъпваш в Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината”. Това обхваща вярата и проповедта, защото истината е стълб и крепило на Църквата”^[1].

В Църквата трябва да има място само за здравото слово на абсолютната истина. Това е земя свята и ние сме длъжни да произнасяме тук изключително и само „думи на истина и на здрав разум” (Деян. 26:25), тоест да говорим съвсем ясно и понятно за най-главното онова, което е абсолютно вярно. Без него всичко затъва в една безсловесна дрънканица, тоест в привидно значима реч за неважното, която реч се явява симптом на духовни заболявания и дори смърт на душата.

При цялата си възвишеност и почти неизпълнимост тази задача 1) да се говори само за главното, 2) да бъдеш абсолютно прав, 3) да се говорят абсолютно верни неща, не е чак толкова утопична. Здравата реч се явява закон за Църквата и това най-добре се вижда в храма, където се чете Евангелието, литургичните молитви, Символът на вярата, Господнята молитва. Ако се вслушаш, вярното слово за Бога изпълва със себе си цялото църковно пространство.

В противовес на Църквата общественото пространство наречено „свят” е запълнено с безсмислени дрънканици, в които мястото на верните слова за главното заемат ненужни думи с изопачен, неточен или неприемлив смисъл. Светската реч се отличава с повторяемост, клишета, извънмерно многословие, извънмерна лаконичност и изобщо с всички признаци на патологичната реч. При това патологичната реч определено е най-подходяща за излагане на мнения, тоест за незадължителни съображения, в които в различни пропорции е смесена истина с лъжа.

Противопоставянето на речта на християнина и гласа на „света”, както разбираме, е изключително остро и все пак Църквата - в лицето на своите най-лоши представители - се намесва в тези безсловесни дрънканици. Тук можем да споменем както о. Александър Мен, така и изявяващите се в малко по-различна област дякон Андрей Кураев и Димитрий Цорионов. И обратно: в Църквата от „света” проникват неточни слова за неподобаващи неща или неподобаващи слова за възвишени неща. Представители на това направление се явяват отново о. Александър Мен, цялото движение православие-лайт, о. Андрей Ткачов, о. Димитрий Смирнов и т. н.

Във връзка с това трябва да припомним, че в Църквата не всеки, не пред всички и не за всичко може да говори:

„Не всеки може да любомъдърства за Бога. Да! Не всеки. Това право се получава на висока цена и не се дава на пълзящите по земята! Ще прибавя: можеш да любомъдърстваш не винаги, не пред всеки и не за всичко, но трябва да знаеш къде, пред кого и колко. Да любомъдърства за Бога може не всеки, защото способни за това са хора, изпитали себе си, които провеждат живота си в съзерцание, но преди всичко са очистили (или поне очистват) и душата и тялото си. За нечистия може да се окаже не съвсем безопасно да се докосне до чистото, както за слабото зрение е опасен досегът със слънчевите лъчи. А кога може да се любомъдърства? Когато сме свободни от външната тиня и метеж, когато възвишеното у нас не се слива с негодни и блуждаещи образи, както красиви писмена примесени с криволици, или като благовонно миро примесено с нечистотия. Защото наистина е нужно да „опразниш” себе си, за да „познаеш” Бога (Пс. 45:11 - слав.), и „трябва да подберем време да съдим за правотата” на богословието (Пс. 74:3)”^[2].

В Църквата има важни и тайнствени неща, за които не може да се говори накратко, съвсем просто и прекомерно ясно. Няма никакъв начин да се направи непосредствено, леко и бързодостъпно знанието на богословието или смисълът на Свещеното Писание. Точно както има навици (например изкуството на четенето), които няма как да се усвоят чрез съкратен курс или за няколко видео урока. Овладяването на истините и навиците изисква време, за да извърви човекът този път, който за непосветения не изглежда пряк и кратък:

„Изпървом Премъдростта ще тръгне с него по кривулести пътища, ще напрати върху него страх и боязън и ще го мъчи със своето водене, докле се не увери в душата му и го не изпита със своите устави; но после тя ще излезе при него на правия път, ще го зарадва и ще му открие тайните си. (Сир. 4:18-21).

И така, като страничен ефект от това, че в Църквата може да се говори само абсолютно вярното за абсолютно важното (тоест за това, което има отношение към спасението), се явява ограничаването броя на въпросите, които могат да се задават и предметите, които могат да се обсъждат в Църквата:

- в Църквата не може да се говори нещо свое;

- в Църквата не може да се говори нещо ново;

- в Църквата не може да се говори за нещо маловажно.

В Църквата не се решават всички въпроси, защото не по всички въпроси човекът може да бъде напълно и стопроцентово прав. Причината за това е, че не всяка фактическа истина се явява абсолютна и дори не всяко обобщение. Такива въпроси или не следва да се задават, или трябва да бъдат преформулирани. Към такива въпроси отнасяме например разсъжденията за достойнствата и недостатъците в играта на даден футболен отбор, творчеството на някоя певица, дилетантските разговори за политика и прочее.

Безсмислено е също в Църквата да се разсъждава за творчеството на Николай Лесков и Фьодор Достоевски, тоест на практика за мненията на тези писатели за Православието. От една страна ние имаме не литературоведи (познавачи на истините, касаещи художествената литература), а ценители на мненията на писателите. А от друга, имаме слушатели, които неуспешно се опитват да извлекат духовна полза от неточните или направо лъжовни мнения на писателя.

Има неща, за които здрава, тоест целомъдрена реч е невъзможна (виж. Еф. 5:12)^[3]. Невъзможно е словото за Бога, ако то се произнася на рок концерт, в нощен клуб, в недопустими разговори с нечестиви люде и прочее.

Предметите, с които се занимава психологията и в частност православната, изискват безконечно или неестествено пространно обяснение. Психологията в това отношение се явява вид нехудожествена литература, която никога не достига до познанието на истината (2 Тим. 3:7).

Трябва да се каже, че проблемите, които ние посочихме, не са убегнали от вниманието на поддръжниците на осветскостяването на Църквата. Но при тях нещата са обърнати наопаки: трябва да се говори само за относително вярното и само на патологичен език. Такъв род дейност обикновено се именува „въцърковяване на културата”, „въцърковяване на живота”. Например социалната концепция на Руската Православна Църква се явява именно сбор от мнения по несъществени, а също така и неправилно формулирани въпроси. Образователната концепция на Руската Православна Църква поставя пред православното образование задачата да подготви учащите се за участие в патологичния диалог в плуралистичното общество.

Връщам се към основната мисъл на статията: здравото слово се стреми да изкаже по подобаващ начин най-главното за най-главното. Това е изповедание на цялата истина и като такова то отсича бунта и компромиса, отчаянието и комфорта, тъй като здравото слово и праводействието са непосредствено свързани помежду си.

Речта на християнина и речта на Църквата не са предназначени да подтикват хората към различни акции, да ги подбуждат към творчество и самодейност, към промяна на Църквата или към промяна на света. Но в същото време тази реч не е предназначена да приспива, да успокоява и да действа като упойка там където запазването на общественото спокойствие е противоестествено или престъпно.

Какво е нужно, за да се каже истината? Нужно е да изринеш от себе си целия гностически боклук, да се откажеш от волево въздействие на събитията и да позволиш на църковната истина да действа в теб и вместо теб. Макар в много отношения това да е трудно, но то не въвлича човека в една или друга църковна политика, в която печеливши винаги биват едни или други демагози.

Аз разбирам, че изказвайки се по такъв начин, поставям себе си извън мощните консервативно-обновленчески секуларни течения вътре в Църквата. Но аз не се боя да се окажа в периферията на историята. Самият аз не желая да бъда творец на историята, революционер или контрареволюционер и другите не съветвам да бъдат такива. Защото каквото и да кажем, болестта на света е неизлечима.

Антимодернизм.ру

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Иоанн Златоуст св. Толкование на 1-е послание к Тимофею // Творения, Т. 11. Кн. 2. СПб.: Санкт-Петербургская Духовная Академия, 1905. С. 692.

[2] Григорий Богослов св. Слово 27, о богословии первое // Собрание творений в 2-х т. Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 1994. Т. 1. С. 386.

[3] "Защото за онова, което нечестивците скришом вършат, срамно е и да се говори."