„Гласът им се разнесе по цяла земя, и думите им - до краищата на вселената.”

Пс. 18:5; Рим. 10:18

За да издигнем поне малко нашия дух над този суетен живот, в който обикновено той бива потопен, нека запечатаме, братя, в нашите умове пълните с неизчерпаем живот образи на светите първовърховни апостоли Петър и Павел. Техните души са преизобилни съкровищници на духовни добродетели за нас, които поне в малка мяра сме причастни към Божествения живот, открил се чрез явяването на Бог в плът.

И двамата еднакво „изложиха на опасност живота си” (Деян. 15:26) за словото Божие и за свидетелството за името на Господа Иисуса Христа, желаейки да опазят овците от Христовото стадо и да сгодят за Христа Църквата от езичниците, изкупена от Неговата Кръв.

Единият, бидейки камък на вярата, пръв „утвърдил братята” (Лк. 22:32), разпръснати при страха от гонения за името Христово след Възкресението, и пръв разяснил, че към Църквата, състояща се досега само от синовете Израилеви, Бог нарежда да се присъединят и обръщащите се от езичниците (Деян. 15:7-11).

Другият, бидейки „избран съд, за да понесе името Христово” (Деян. 9:15) пред народите, които още не били чули за Христа (срв. Рим. 15:20-21), обходил със словото на проповедта едва ли не цялата известна тогава вселена, за да се развесели неплодната Църква, която не ражда (срв. Гал. 4-27; Ис. 54-1) и да „се развесели пустинята и сухата земя, и необитаемата страна” (Ис. 35:1).

Двамата в еднаква степен изпълнени с любов към Христа целият си живот посветили на проповедта на Словото и на апостолски трудове, и двамата с мъченическа кончина запечатали своята любов към Христа. Единият първо се отрекъл от Христа, а после цял живот в покаяние Го следвал като че вървейки към разпятие, претърпял огнени изкушения и нападения от сатаната (срв. 1 Пет. 4:12; 5:8), за да изпълни казаното му от Христа „Върви след Мене” (Иоан 21:19). Другият, призван от гонителите, всичко смятал за смет (срв. Филип. 3:6-8), и желаел сам да бъде отлъчен от Христа за братята си, сродници по плът, за да приведе към Него братята си по плът - Израиля (срв. Рим. 9-3), докато накрая мъченически не завършил своя път, за да получи венеца на правдата (срв. 2 Тим. 4:6-8).

Двамата оставили на бъдещите църкви, които щели да наследят основаните от тях църкви, своите писания, пълни с назидания, в които и досега техният дух живее за всички четящи и слушащи. Единият със своите писания утвърждава вярата на изнемогналите в изкушенията, пращани за изпитание (срв. 1 Пет. 4:12). Другият разкрива неизчерпаемите съкровища на премъдростта и на знанието, заключени в Христа за всички народи (срв. Кол. 2-3; Еф. 3-8).

Очевидно е, братя, че трябва винаги да бъдат живи в нас тези образи на апостолите, които „целия свят със своето учение просветили и всички земни краища - а следователно и нас - към Христа привели”^[1].

Но това ли виждаме в действителност? Колко малко от нас четат техните писания и колко малко са опитващите се да ги разберат! Колко често ние оставаме напълно равнодушни към „словото Божие”, което „е живо и действено” и пребъдва во веки, което прониква в най-съкровените мисли на душата и ги изобличава с пределна яснота (срв. Евр. 4:12-13), а се обръщаме към земната мъдрост по стихиите на света (срв. Гал. 4-9; Кол. 2-8), които по никакъв начин не ни разкриват Божествената премъдрост скрита от света!

Не се ли случва твърде често словото на тези апостоли пред нас да бъде подхвърлено на присмех, както е било подхвърлено в Атина сред мъдреците и философите, от които с такова тягостно настроение на духа си тръгнал свети апостол Павел, за да проповядва в други градове (виж. Деян. 17:18, 32-33; 18:1, 1 Сол. 3:1-7)? Не биват ли подложени и днес проповедниците на апостолското слово на страдания дори до окови, подобно на великия Христов апостол Павел (срв. 2 Тим. 2:9)? Не се ли усилва в наше време неверието от това, че ние не искаме да чуем и да узнаем за тази жива и пламенна вяра не от мъдруването на плътта и кръвта, а от небесното Божествено откровение (Мат. 16:17), каквото било дадено на наречения „камък” Симон Петър? Не оскъднява ли християнската любов между народите от това, че съвсем сме забравили за Павел, чиито уста били винаги отворени и сърцето разширено (срв. 2 Кор. 6-11), за да обгърне с нежна любов всички, които родил чрез благовестието Христово (срв. 1 Кор. 4:15)?

Додето този свят съществува, то е защото стои на дванадесет основи, които са дванадесетте Христови апостоли (срв. Откр. 21:14; Еф. 2:20). Но ако ние вместо да пристъпваме към крайъгълния Камък Христос и подобно на живи камъни да съграждаме от себе си духовен дом, свято свещенство (срв. 1 Пет. 2:5), ако строим на друга основа, а не на положената, която е Иисус Христос, то на огнено изпитание ще бъде подложено делото на всеки такъв строител (срв. 1 Кор. 3:11-13) и огънят, от който ще погине целият сегашен свят (срв. 2 Пет. 3:7-12) все повече и повече ще го разрушава, за да се явят „ново небе и нова земя, на които обитава правда” (2 Пет. 3:13).

И тъй, докато Господ все още забавя Своето пришествие, нека се изпълним със страх пред Него, за да може поне той да ни подбужда към благочестив и свят живот (виж. 2 Пет. 3:9-11), ако вече не ни подбужда любовта към нашия Изкупител Господ Иисус Христос, принесъл Себе Си в жертва умилостивителна за нашите грехове (срв. Рим. 3:25).

Пълните с неизразима духовна красота образи на светите първовърховни апостоли винаги са силно въздействащи и те ще ни подкрепят сред сполитащите ни изкушения и ще ни изпълват с любов към Бога, ако само поискаме в тях да потърсим подкрепа. А четейки по-често писанията им, в тях винаги ще намираме храна за ума, за размисъл и духовно съзерцание, ще намираме извор на висша радост при наблюдаване на печалния и пълен със скръб порядък на живота в този свят. Ще стигнем дори може би до пророческо прозрение за бъдещите съдби на Христовата Църква, докато тя стои на земята и докато още се чува в света „гласът на апостолите и се спазват думите им”. Амин.

Православие.ру

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Величание на Светите Първовърховни апостоли Петър и Павел – бел. прев.