„Всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък. А всеки, който слуша тия Мои думи и ги не изпълнява, ще заприлича на глупав човек, който си съгради къща на пясък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя рухна, и срутването й беше голямо.” (Мат. 7:24-27).

Очевидно тук става дума за два градежа, които външно не се отличават един от друг и здравината и устойчивостта на които по никакъв начин не е възможно да се провери преди времето на последните изпитания.

Инструмент за изобличение на вярващия в ерес има, защото ереста е открито изповядване на нещо, което е несъгласно със Символа на Вярата. Инструмент за изобличаване на атеизма на обитателя на паралелния градеж обаче отсъства. Това е латентен атеизъм, който ще се разкрие едва по времето на митарствата и Съда. Гностикът е убеден, че е църковен вярващ и в това си убеждение намира поддръжка сред своите съотборници.

Зидарите и на двата градежа ходят на църква, носят кръст, пристъпват към тайнствата, заявяват себе си като православни християни. Но едните се опират на камъка на Заповедите и нямат никаква друга опора освен Вярата в Невидимия Бог, при това тази опора се намира само непосредствено под всекиго едного от тях и под никого другиго. Това е собствена и самостоятелна опора на тяхното лично благочестие и боголюбие, с които и ще им се наложи в пълна самота да посрещнат смъртта. И те ще издържат, тъй като тази опора ще бъде под тях в часа на смъртта.

Другите имат своята опора в подвижния и несигурен пясък, който не е само под тях, но и навсякъде около тях и те не забелязват неговата несигурност заради плътността и тежестта на масата пясък и нейната непоколебимост при добро време. Те са силно ангажирани с гностическо многогрижие и всякакви дейности: сбирки на православни семейства, социално служение, борба за по-добра околна среда, за спасение на планетата. Други участници в градежа върху пясък събират подписи срещу събори (сякаш става въпрос за националния отбор по футбол), препречват улици пред манифестиращи содомити, носят фланелки с надпис „хапче против бебе – хапче против щастие”. Те си имат много съмишленици и съратници, над тях никога не залязва слънцето на земния успех и гностическата радост от това, че ликуват, изпитват душевен подем, намирайки се в Църквата и „знаят” (това е то гносисът), че така ще се радват винаги. За тях Царството Божие вече е настъпило. Настъпило е в тяхното въображение, в тяхната митична паралелна реалност.

Тяхното колективистко съзнание, лишено от надеждна опора преразпределя товара от реалните носещи конструкции: Словото Божие, което те са принудени да слушат и тайнствата, които те приемат, върху масите пясък: върху „общината”, върху колектива от съратници и идеологизираната среда, в която „един е за всички и всички са за един”.

Но срутването на този псевдоцърковен градеж ще бъде голямо. На всеки от нас ще се наложи да посрещне смъртта. И в този момент ще задухат ветрове, ще придойдат реки и ще произлезе среща с истинската реалност. Този момент ще трябва да посрещнем в пълна самота, лишени от помощта на „Тимур и неговата команда”.

„Страшно и ужасно място имам да премина, след като се разделя от тялото; и ще ме срещнат много мрачни и безчовечни демони, и няма да има кой по пътя да ми помогне, или да ме избави.”^[1]

Антимодернизм.ру

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Молитва след Четвърта катизма – бел. прев.