Редът, по който бяха разглеждани и приемани документите на събора в Крит недвусмислено доказа, че на документа „Мисията на Православната Църква в съвременния свят” е отредена фундаментална роля. Именно поради това беше грешка, че на този документ не се обърна сериозно внимание в критиките преди събора. Неслучайно той бе разгледан първи на съвещанието, защото поставя „фундамента” на разрушителния процес, бидейки негова алфа, залагайки нови христология и сотириология, за които беше писано в статията „Относно предсъборните документи и критиките на тяхното съдържание”, както и нова антропология, за която ще стане въпрос по-долу.

Този документ задава необходимите насоки по осветскостяването на Църквата, което се постига посредством останалите документи. Документът, който най-много беше критикуван - „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят”, бе разгледан и приет последен. Това също не е случайно. Този документ пък се явява омегата, венецът на „новото творение” на критските законотворци, но ако не се започне с алфата, тоест с основата, критиката ще се ограничи само със следствието, игнорирайки причините, породили съответната симптоматика.

Ново отношение на Църквата към света

В документа „Мисията...” са заложени темелите на едно съвършено ново отношение на Църквата към света – отношение на пълна, макар и необявена капитулация, което налага и двусмислените формулировки в съборните документи. Причина за това двусмислие е характерното за подобен род „творчество” раздвоение, водещо дотам в текста да се излага една теза, която бива опровергана само няколко точки по-долу^[1], в следващия абзац^[2], или пък дори в същия абзац^[3], че даже и във втората част на същото изречение^[4].

Тази конформистка нагласа по отношение на света личи във всеки един от приетите текстове. За пореден път се налага печалната констатация, че е напълно безсмислено който и да било от критските документи да бъде поправян. Защото всеки един от тях носи смъртоносен пренатален дефект, всеки един от тях е (с)грешен още преди първите му букви да се появят върху белия лист.

Нови взаимоотношения между пастирите и пасомите

Прави впечатление, че в документите за брака и за поста, при всяка една по-строга разпоредба критските законотворци сякаш сами се стряскат от нея и като „компенсация” веднага следват уговорки и увещания към свещенослужителите, че всъщност трябва да подхождат към пасомите с „подобаваща и необходима пастирска чувствителност и снизходителност”, сиреч щедро да прилагат „икономия”. За нейното прилагане се дават и конкретни насоки, от които обаче човек може единствено да се обърка. Например в точка 7 от документа за поста четем, че „Църквата е определила границите на човеколюбивата икономия”. Веднага след това научаваме, че Църквата не е определила никакви общовалидни граници за „човеколюбивата икономия”, понеже е „предвидила щото прилагането на принципа на църковната икономия да става съответно на отговорната преценка и пастирската грижа на епископата на поместните църкви”. Сиреч всеки сам си решава къде минават „границите на човеколюбивата икономия”. (Едва ли е нужно да се обяснява защо само едно от двете твърдения в точка 7 може да бъде вярно.)

От Румънската църква едва изчакаха да свърши "събора" и веднага показаха нагледно как следва да се прилагат новите съборни директиви - там така приложиха „икономията” по отношение на „смесените бракове”, че направо ги разрешиха.

Сега остава по същия „икономиен” начин и с „подобаваща и необходима пастирска чувствителност и снизходителност” да бъде разтълкувана точка І.6 и така пред брака няма да останат никакви препятствия. Е, „кръвното родство, родството по съребрена линия, духовно родство, вече сключен брак, различие във вярата и др.” са си препятствия, но само до момента в който от бутилката не бъде изпуснат огненият дух на „пастирското снизхождение”, в чиито изпепеляващи прегръдки препятствията пред брака ще се стопят като ледник в Средиземно море.

Такова „преблаго” отношение на пастирите към пасомите за Църквата е непознато. Сред светите отци е имало както по-строги, така и по-меки пастири, но дори един от най-благите и снизходителни в пастирско отношение св. Григорий Богослов твърди, че има овци, които имат нужда от свирка, но и такива, които имат нужда от гега. Гега?! Та ние, съвременните пастири, дори не знаем що е това. А сега и свирката искат да забранят.

Новата антропология

Въпросът обаче е откъде черпи жизнени сокове новият пастирски „догмат” за недосегаемата от пастира овца, който се насажда тъй упорито и целенасочено. Откъде е това разбиране за човека като за личност с достойнство по-ранимо и от крило на пеперуда? Личност, чиято свобода е недосегаема и не трябва да се обуздава чрез никакви препятствия. Откъде другаде, ако не от новия „краеъгълен камък” - документа „Мисията...” и по-конкретно от точка А: „Достойнството на човешката личност”. Основният проблем в тази точка не е в това, което е написано, а в това, което е премълчано, както ще видим малко по-долу.

Сходен проблем е налице и в документа „Отношението на Православната църква към останалия християнски свят”. В него критиците му припознаха като проблем названието „църкви” по отношение на еретическите общности и в тази посока бяха повечето критики. Само че това название действително е било употребявано от светите отци и в случая икуменистите хитро се измъкнаха с това, че терминът „църкви” е „технически”. Не названието „църкви” беше тук проблемът, а това, че не бе направено отчетливо догматично разграничение между Едната Света Съборна и Апостолска Църква и отпадналите от нея. Дори някой след това технически да нарича отпадналите „църкви”, постулира ли се догматически, че те са отпаднали от Едната и Единствена Църква, става безусловно ясно, че те са само по име „църкви”, както техните членове са само по име „християни”. Това важно уточнение обаче незабавно би влязло в остро противоречие с останалата част от документа и така би предпоставило или неговото пренаписване или отпадането му.

Но да се върнем към въпросната точка А от документа "Мисията...". В нея достойнството на човека се „доказва” на основание на това, че човекът е сътворен по Божий образ и подобие. Цялата истина ли е това обаче? Вярно е посоченото в т. Б. на документа, че „един от най-висшите дарове, които Бог дал на човека се явява дарът на свободата”. Човекът е сътворен по Божий образ и подобие, свободен и самовластен, както пише и св. Григорий Богослов^[5]. Премълчано е обаче какво става с дара на свободата, а оттам и изобщо с Божия образ и подобие, след грехопадението, а точно това ни касае пряко. Свободен и самовластен ли остава човекът?

Преп. Симеон Нови Богослов пише: „Бидейки прелъстен от лукавия дявол и злоупотребявайки с даденото му от Бога самовластие, човекът станал престъпник на Божията заповед и тозчас бил лишен от благодатта на Светия Дух”^[6]. И какво станало със свободата и самовластието? - „Човекът бил самовластен дотогава, докато бил свободен от греха, но щом той предал своята свобода, заедно с това загубил и самовластието и станал роб на греха”^[7].

Следователно човекът вече е лишен от свобода и роб на греха, според св. Симеон, а и според св. ап. Павел (виж Рим. 6:6, 16-20^[8]). Наистина за преподобния налице е един малък остатък както от свободата и самовластието, така и от такива човеци, които се явяват носители на този божествен дар. Но след грехопадението „само в нашето желание се запазило нашето самовластие, затова ние трябва първо да възжелаем освобождение от робството, а след това да потърсим нашия освободител Христос, а когато Го намерим, да припаднем в нозете Му и да измолим от Него свобода за себе си, защото няма ни един свободен освен Христос и свободникът Христов”^[9]. Тоест според св. Симеон само при Христос и свободниците Христови (светиите) може да се говори за наличие на дар на свободата и самовластието, а оттам и за „достойнство на човешката личност” по критската терминология.

Ето защо за всеки наистина свободолюбив православен християнин самият термин „достойнство на човешката личност” би трябвало в най-добрия случай да звучи необичайно, бидейки характерен за хуманизма, а не за християнството. За християнина той е неприемлив, защото ласкае човека, вместо да го запознае с истината, че е роб на греха и на дявола, и да го изправи пред избора или да предпочете освобождението и Освободителя и така да си възвърне загубеното човешко достойнство, или да си остане в робството.

На практика базисната точка на основния документ на критския „събор” „Мисията на Православната Църква в съвременния свят” представлява една химера, под която са сложили подписа си патриарси, митрополити и епископи. Нещо повече, пишейки за свободата и привидно защитавайки я, те прокарват възможно най-поробващата от всички лъжи – лъжата, скриваща истината, че човекът е роб на греха. Е, някак свенливо и твърде отвлечено се споменава, че „свободата без отговорност и любов води в края на краищата до загуба на свободата”, но това е казано между другото, докато достойнството на човешката личност се разглежда като безусловно и „всеобщо” налично тук и сега, (виж т. А.2 и 3)^[10]. Истината обаче е, че човекът отдавна е изгубил своята свобода и човечеството отдавна е в плен на злото. И злото съществува не просто „в света”, както гласи написаното в точка Б.1., а е в самия човек, следователно истината е, че човекът е личност със загубено достойнство, на която е останало само желание за възвръщане на първоначалното състояние.

Всички ние си дължим един другиму братска любов, но любовта в Христа задължава всички членове на Православната Църква - както пастири, така и миряни, да подпомагаме падналите и поробените да придобият преди всичко свободата от греха, обръщайки се към Христос и Неговата Единствена Църква. Иначе напълно излишни и безсмислени стават всякакви декларации за някакво ненакърнимо „човешко достойнство”, които обаче спестяват на поробените истината за греха и робството, като ги залъгват с празни блянове и по този начин ги утвърждават в робското им състояние.

Не можем да не признаем, че "Мисията..." е поредният текст, в който истината е точно обратна на това, в което ни убеждават подписалите го. За пореден път става ясно, че критските документи просто не могат да бъдат "редактирани" и "прецизирани", към което се домогват някои техни критици. Защото когато посоката е изначално сгрешена, резултатът ще бъде единствено вреда.

[1] Какъвто е случаят с еднополовите „бракове” в документа за брака.

[2] Точката за „смесените бракове”.

[3] Точка 7 от документа за поста.

[4] Точка І.6. от документа за брака.

[5] Дори в първосъздаденото си състояние човекът не е абсолютно свободен, защото макар и малко, но е все пак ограничен. „Сътворилият в началото човека го направил свободен и самовластен, ограничавайки го единствено и само със закона на заповедта” (свт. Григорий Богослов, Слово 14, За любовта към бедните, 25. PG 35, 892Α).

[6] Преподобный Симеон Новый Богослов, Слова, Часть 1, Слово 4.

[7] Преподобный Симеон Новый Богослов, Слова, Часть 1, Слово 5.

[8] "Като знаем това, че ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха; Не знаете ли, че комуто предавате себе си като роби за послушание, роби сте на оногова, комуто се покорявате: или роби на греха, за смърт, или - на послушанието, за оправдание? Но благодарение на Бога, вие, бидейки роби на греха, станахте от сърце послушни на оня вид учение, на който се предадохте. А като се освободихте от греха, станахте роби на правдата. Защото, докато бяхте роби на греха, бяхте свободни от правдата."

[9] Преподобный Симеон Новый Богослов, Слова, Часть 1, Слово 5.

[10] 2. На тази основа е необходимо във всички направления да се развива междухристиянското сътрудничество за защита на човешкото достойнство и запазване на мира в света, за да могат миротворческите усилия на всички без изключение да станат по-авторитетни и действени. 3. Всеобщото признаване на уникалното достойнство на човешката личност може да стане предпоставка за по-широко сътрудничество в тази сфера...