Ваше Блаженство, Ваши Високопреосвещенства, досточтими колеги, драги слушатели!

По време на пребиването на руската патриаршеска делегация, начело с Високопреосвещения Архиепископ Григорий в България, ние^[1] често бивахме свидетели на проявен голям интерес сред клира и миряните към разни църковни въпроси и в частност към въпроса за църковния обряд. Този последният предизвиква горещи спорове и разномислия. Затова, когато деканът на Богословския факултет, г-н проф. Гяуров, ме покани да прочета една лекция в Богословския факултет, аз намерих за добре да предложа на вашето внимание именно темата: „За църковния обряд"^[2]

Поддръжниците на свободното отношение към църковния обряд обичат да твърдят, че Спасителят Иисус Христос бил принципиално против всякакъв обряд, че Той никога не се е съобразявал със спазването на обредовите наредби, поради което последните не са задължителни за нас. Така, например, казват те, Спасителят нарушил съботата — едно от най-строгите постановления на ветхозаветния обряд, при което нарекъл негодуващия началник на синагогата лицемер (Лука 13:10-17). Явно е, казват същите, че Господ тук не е придал никаква стойност на съботата.

Нека прочее да започнем с разглеждането на посоченото евангелско място. Да предположим, че началникът на синагогата без негодувание, а с любов и внимание би се обърнал към Спасителя с тия думи: Господи, почакай ден или два, не изцерявай днес, народът е неразумен, той е привикнал строго да спазва съботата. Съботата е постановена от Бога и нейното спазване поддържа в народа послушание към закона, който е така необходим за живота на хората...

Ако биха се обърнали към Господа с такава просба, Той и тогава не би пощадил „немощната” съвест на простите люде и би изцерил болната. Защото Той дошъл на земята не за да утвърждава кривото схващане за съботата, но за да спаси човека и не е дошъл, за да показва снизходителност към заблудите, а за да възвести истината.

Съботата е била едно от средствата за религиозно възпитание на хората, а от нея хората направили една от главните цели на религията! Това е била оная религиозност, която учела да се „прецежда” комара, а да се поглъща камилата, която призовавала да се изпълнява външната страна на закона и оставяла настрана „правосъдие, милост и вяра” (Мат. 23 гл.).

Проявяването на тая религиозност в незначителни, повидимому, случаи на обредоверие е било показател за това, че тя вече била успяла да вкамени сърцата на хората, да притъпи мисълта им, да порази волята им. Това лицемерно и тясно обредоверие е било като грамадна мрежа, хвърлена еднакво върху големи и малки неща, и Господ, разкъсвайки я в едно место, не би могъл да мине равнодушно край нея в друго. Той дошъл в света, за да осъществи велики планове. През тия немного години Той е трябвало да нахвърли толкова семена, че да би израсла една нива на действително възвишена и духовна религия, тъй че от нейния ръст да би стигнало за хилядолетия и да биха могли да се нахранят от тях несметни тълпи хора.

Не, в оная далечна от нас събота Господ постъпил именно тъй, както е трябвало да постъпи: разкъсал мрежата на предразсъдъците и изцерил болната. И резултатът Го оправдал: смущение в душите не се породило, напротив „всички, които бяха против Него, изпитваха срам; а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него” (Лука 13:17).

Но ако това е така, то прав ли съм аз, защитавайки усърдно обряда изобщо и в частност обряда на нашата св. Църква? Не следва ли съвсем да се изхвърли обрядът от нашата православна религия, както са го изхвърлили в значителна степен лютераните и много секти? Или може би по-добре би било ние да оставим нашия обряд и да го заменим с някой друг, по-хубав, както сменят остаряла дреха? Дали няма да се окаже, че у нас покривът на нашия обряд, издигнат върху зданието на вярата, е извънредно тежък и заплашва да смаже цялата постройка?

Господ е говорел за Църквата, за царството Божие, че расте, както израства из малкото семе грамадно синапово дърво. Но това било отдавна, сега дървото е престанало да расте, то се е покрило с кора, която е станала много твърда, извънредно дебела, затиснала е здравата сърцевина и пречи на движението на соковете в нея. Необходимо е да се провери най-грижливо, да се види как учи за обряда нашата вяра, нашата Света Православна църква.

И когато размислих внимателно, то на мен ми стана ясно, че тук най-важно е да се види как е учел за обряда сам Господ и св. Апостоли.

Това именно и правят ония, които се занимават с тоя въпрос. Но това не стига. За нас е важно да знаем това, което се нарича дух на Евангелието, т. е. основния тон на отношение към обряда в свещените книги.

***

Без съмнение лицата, които са били около Господа, особено в края на Неговия живот, са познавали много добре Неговото отношение към външната страна на религията и са се ръководили от това отношение в своите действия; те прокарвали в живота усвоените от Господа възгледи по тоя предмет. Авторите на свещените книги в своите настроения, в оценката на обредните действия на ония лица, за които пишат, е трябвало да изразят възгледите и настроенията на най-ранното християнство. Туй, което светите книги дават в това направление, трябва да има първостепенно значение. А данни в това отношение има достатъчно много. И наистина, ако прочетем например първите глави на Евангелието от Лука, веднага ще видим, че Евангелието счита обряда за най-естествено, законно „Господне” дело.

Ето го свещеник Захария, бащата на Йоана Предтеча, „по реда на своята смяна Захария служеше пред Бога, по жребие, както бе обичай у свещениците, падна му се да влезе в храма Господен, за да покади” (Лука 1:8-9). Ето го Симеон, „човек праведен и благоговеен… дойде по вдъхновение в храма” и тук срещнал с похвала Спасителя (Лука 2:25-27 и др.). Ето я Анна пророчица, която „не се отделяше, служейки Богу с пост и молитва денем и нощем” (Лука 2:36-37).

Кои са тия люде? Това са праведни люде от ония времена; единият от тях е роднина, другите са най-близки свидетели на първите младенчески дни на Христа.

А ето какво правят Йосиф и Дева Мария. „Като се изпълниха осем дена, за да бъде обрязан младенецът, дадоха Му името Иисус... А когато се изпълниха дните на нейното очистяне, според закона Моисеев, донесоха Го в Йерусалим, за да Го представят пред Господа, както е писано в закона Господен… и да принесат жертва според реченото в закона Господен, две гургулици или две гълъбчета” (Лука 2:21-24).

И още: „Когато свършиха всичко според закона Господен, върнаха се в Галилея, в своя град Назарет” (2:39). И още: „Всяка година родителите Му ходеха в Йерусалим на празника Пасха. И когато Той стана на дванадесет години, те отидоха в Йерусалим по обичая на празника” (2:41-42).

И тъй, вие виждате, че всичко става в храма или около храма, всичко се прави съгласно обряда „безпорочно по всички заповеди и наредби Господни” (Лука 1:6). Но ще кажете: по обряда и наредбите на Стария Завет. Да, по обряда на старозаветната църква, тъй като друга църква тогава не е имало. Но обърнете внимание на основния тон в отношението на Евангелието към обряда и към лицата, които го спазват. Обрядът се счита за благочестие, за изпълнение на Божиите наредби; хората на обряда, това са праведни люде; храмът се нарича Господен; вярващите дохождат в храма по вдъхновение, децата се донасят в храма, за да бъдат представени пред Господа.

Така е било в началото на евангелската история, но така е било и при нейния завършек. Вижте Евангелията.

Господ умира. И „Иосиф от Ариматея помоли Пилата да снеме тялото Иисусово, и Пилат позволи. Той дойде и сне тялото на Иисуса. Дойде също и Никодим... и донесе около сто литри смес от смирна и алой. Тогава те взеха тялото Иисусово, и го обвиха в повивки с благовонията, както обикновено по обичая си иудеите погребват” (Иоан 19:38-40).

И друго Евангелие: „Вървяха подире и жените, които бяха дошли с Иисуса от Галилея и видяха гроба и как бе положено тялото Му; и като се върнаха, приготвиха благовония и миро, а в събота си починаха според заповедта” (Лука 23:55-56).

По-нататък: „След като мина събота, Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия купиха аромати, за да дойдат и Го помажат. И в първия ден на седмицата дойдоха на гроба много рано, след изгрев слънце” (Mapк 16:1-2).

И тъй, ето какво е било през време на младенческите дни на Христа, ето какво е ставало при погребението Му. Преданите, близки Нему люде правят всичко според обряда на църквата.

Как са се отнасяли към извършването на тия обреди свързани с Господа апостолите и другите хора на ранното християнство? Та нали именно те са, които са ни разказали всичко това в Евангелията и в другите писания и са го разказали с явно съчувствие към всичко, което е станало. И това е толкоз по-чудно, че когато са били писани евангелията и другите книги на първоначалното християнство, лицата, които са ги писали, вече са били възприели мисълта, че ветхозаветният обряд трябва да се изостави, и вече са виждали началото и може би сами са полагали началото на новия християнски обряд. Обаче тяхното отношение към тоя изоставен обряд с какво благородство само е изпълнено, с каква търпимост и с какво уважение! Те не проявяват нито сянка от недоброжелателство към него, нито намек на сектантско високомерие или злоба.

Но от кого евангелистите и хората от ранните дни на християнството, от кого са възприели те този тон на отношение към обряда, от кого са се научили? Разбира се, от Христа Спасителя! Те са знаели как Господ е гледал на църковния обряд, те не са могли да не знаят това, та кой е могъл най-добре да знае това, ако не те? Следователно, ако Господ действително би гледал на обредите с неудоволствие, с негативизъм, още повече, ако Господ по сектантски би ненавиждал и презирал обряда, то нима апостолите биха разказвали как при Неговото раждане всичко се е извършвало по закона Господен и биха ли разказвали с пълно съчувствие към това, което се е извършвало? И нима Йосиф и Никодим биха погребвали Христа така, „както по обичая си погребват иудеите”? И дали жените биха останали в събота в покой „според заповедта” и след това „в първия ден на седмицата” дали биха бързали „да Го помажат”, разбира се, пак съгласно църковния обряд?

И тъй, ако всичко това е така, тогава е ясно, че Господ даже и в края на Своя земен живот, когато иудейството така рязко се е разграничило от Него, съвсем не е бил някакъв принципиален противник на обряда; в най-крайния случай ние бихме могли само да допуснем, че Господ е стоял над тези въпроси. Но ние имаме достатъчно основание, за да съдим и за това, как именно Сам Господ е проявявал Своето отношение към обряда и как е учил Той по този предмет.

Да си спомним, че започвайки Своята обществена дейност, „Господ се кръсти от Иоана в Иордан” (Mapк 1:9 и парал.). Какво нещо е било туй кръщение от Иоана — обряд или не? Разбира се, обряд, макар и не църковно-официален: кръщението е било символ на умиване, на очистване на човека от греховете. Така ни говорят за туй кръщение и св. книги и св. отци.

Нека си припомним още, че когато Господ възкръснал, Той не само не изказал порицание към ония, които шетали около извършване на обряда над Неговото тяло, но след Възкресението Си се явил на мироносиците, като на едни от най-близките Си люде; даже нещо повече: именно желанието им да изпълнят докрай обряда на Неговото погребение е бил външният повод Господ да открие най-напред на тях великото дело на Своето Възкресение (Мат. 18:9-10; Mapк 16:1-9: Иоан 20:1-17).

Та нима е могло да бъде друго Неговото отношение към обряда и хората, празнуващи обряда? Вие помните тази беседа между Майката и Сина, когато Йосиф и Пресветата Дева намерили дванадесетгодишния Господ „в храма да седи между учителите, да ги слуша и запитва” (Лука 2:48-49).

„И Му рече майка Му: Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим. Той им рече: защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?” (Лука 2:48-49).

Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми — какво значи това? Обикновено то се разбира така: Господ трябва да се занимава не с ежедневни, житейски работи; Той трябва да пребивава в сферата на духовните предмети, на въпросите от висш порядък — за смисъла на живота, за целите на човешкото битие, за Бога и т. н. Но къде на земята е имало най-подходящи условия, за да пребивава Господ в онуй, което принадлежи на Отца Му — къде и с кого трябва да беседва за вечните въпроси? Оказва се, че за тази цел Той е трябвало да пребивава в храма, където са се пеели химни в слава на Бога, където са се чели вечните слова на Неговия закон, където са се извършвали обредите, чрез които са се разяснявали и укрепвали в душите на хората истините на вярата и нравствеността. Оказва се, че за това е трябвало да беседва с учителите на закона, със свещениците, които били пазителите и тълкувателите на свещените книги и обреди.

Нима е трудно да се види, че целият земен живот на Господа, всичката Му дейност се е въртяла около храма и около въпросите за Бога и храма, храма като център, дето са били съсредоточени знанието за Бога, молитвите към Него, всенародните търсения на вечната правда. И тъй, Господ, както видяхме, още като малко дете е бил донасян в храма, за да бъдат извършени над Него църковните обреди, после като момче също е бил довеждан в него, а когато става възрастен човек, Той сам вече по Свое влечение и убеждение посещава храма заедно с учениците Си.

Тоя храм е бил посветен на Неговия Отец, в него е бил възвестяван законът на Неговия Отец; Господ пък дошъл да върши „делата” на Отца, да „твори” волята Му, да „изпълни” закона Му — как би могъл Той, възлюбеният Син, да се отвърне или да мине покрай храма и живота в храма?

Ето защо ние можем да приемем в пълен обем, като учение на Господа, като Негово убеждение, думите Му за това, че в старозаветния храм е живеел Бог. И това не може да ни попречи да признаем в същата пълнота истината на други Негови думи, казани по-късно, тъжните Негови думи за това, че храмът е опустял и престанал да бъде жилище на Бога.

Да, в храма може да живее Бог и Бог може да си отиде от храма. Защото когато Господ е казал: това е дом на Моя Отец, не е ли обитавал тогава в храма действително Бог?

И когато псалмопевецът е казвал на Бога за скинията: „Аз пък, по Твоята велика милост, ще вляза в Твоя дом и ще се поклоня в светия Твой храм със страх пред Тебе” (Пс. 5:8), и когато в храма се чувало словото на великия Божий пророк Моисей, нима тогава в скинията и в храма не е бил Господ? Но когато хората направили от храма „разбойнишки вертеп”, когато на Моисеевото седалище сядат книжниците и фарисеите-лицемерци, тогава е явно, че Бог е престанал да живее в старозаветния храм.

„Ето, оставя се вам домът ви пуст” (Мат. 23:38). Оставя се пуст не вече домът на Отца Ми, а вашият дом. Виждате разликата: оставя се пуст вашият дом, вашият храм, защото той вече е напълнен с ваши, а не Божии мисли, с ваши думи и тълкувания, той е пълен не с Божии, а с ваши дела.

А било е време, когато храмът е бил изобилно напълнен с Божие слово и дело, и тогава Господ наистина е обитавал в него и за разрушението на този именно Божий храм е плакал Спасителят.

За кое е плакал? Разбира се, плакал е и за красотата на величествените здания, защото въплъщаваната в изкуството красота на високите духовни постижения на човека е също молитва към Бога — чиста и свята; затова Той е плакал и за красотата на храмовите постройки; но още повече е плакал Той за душите на людете, които от векове са се тълпели около църковните стени: за молитвените вдъхновения, за тихите, печални и радостни мисли, толкова много родени тук, за духовната помощ, която людете получавали в храма, за всичко прекрасно и възвишено, което се е раждало в душите от великолепните здания, от свещените песнопения, от общите, съгласни, вдъхновени устремявания на душите към горния свят.

Като от прекрасна градина, пълна с ароматни цветове, благодатни веяния са излизали от храма, докосвайки се до човешките души, смекчавайки скърбите, правейки радостта чиста, разтопявайки жестокостта на сърцето в умиление, раждайки в него стремеж към милосърдни и справедливи дела.

За това грамадно значение на старозаветния храм за хората от онова време не бива да се забравя. Защото какво нещо е бил старозаветният храм? Той е бил центърът, където се срещали вдъхновенията и трудовете на най-добрите люде от народа — в областта на мисълта, в достиженията на изкуството, в откровенията на сърцето, в движенията на волята.

Даровити архитекти са издигали зданията, най-изкусните художници са ги украсявали, високи поети вдъхновено са редели чудни песнопения, а певци и музиканти, обхванати от молитвен възторг, са ги изпълнявали. Пак тук в храма и суровите пророци са донасяли своите тайнствени, потрисащи душата, прозрения.

И най-доброто от произведенията на земята се е отдавало на църквата Божия; спомнете си за ливанските кедри, за благовонните смоли от Арабия, златото, скъпоценните камъни. С една дума — най умното, прекрасното и скъпоценното, от човека ли, от земята ли, от плодовете на земята ли — се е отдавало на храма, посвещавало се на служение Богу.

Храмът е бил като душа на народа, негова главна светиня. Ясно е, защо е имало един храм, а не много; ясно е изискваното на закона, щото всеки човек от народа, поне един път в годината, да дойде на поклонение в храма. Тук се е намирал изворът на всенародно духовно богатство; и да станеш участник в тоя извор, да се окъпеш в неговите чисти и животворящи струи, е било най-важното, освежаващо, укрепващо и издигащо човека нещо.

Вие помните старанието на евреите да запазят на всяка цена главната своя светиня — ковчега на завета — светия символ на единението с Бога, поставен в Светая Светих на скинията и храма, и от друга страна - стремежа на враговете на евреите да овладеят тоя символ. Докато ковчегът е бил цял, докато са били цели скинията и впоследствие храмът, дотогава е бил жив и народът.

Могло е да загине много нещо: да бъде разбита войската, градовете разрушени, изтребен много народ, но ако храмът и свещеният ковчег оставали цели, всичко е могло да бъде спасено. Щом ковчегът и храмът са невредими, могло е да се живее, да се извършва ежедневната работа, да скърбиш или да се радваш, да се смееш или плачеш, но да не падаш окончателно духом, да не дохождаш в отчаяние. Щом ковчегът е невредим: и човек е жив, и душата на народа не е загинала. „Жив е Бог и жива е душата ми.”^[3]

Наситен с такова богато съдържание ветхозаветният храм е имал грамадно влияние върху хората. Неговото действие не се е ограничавало от каменните стени на Соломоновата постройка, от планината Сион, от светия град Йерусалим. Запалвайки се от храма и от това, що се е извършвало в него, започвали да се запалват и да горят огньове в хората, най-добрите от огньовете, от каквито могат да горят, от каквито могат да пламенеят душите на отделните люде и душата на народа.

Храмът, тоест зданието с всичко, що е ставало в него, със своето влияние, е създавал храмове в душите на хората, заедно с това се е съзиждал и храмът на всенародния дух.

И тъй, могъл ли е Господ да се отнася равнодушно или с някаква вражда към старозаветния храм и неговия обряд, толкова наситен с живот, правда, добро, красота? Не, Господ не се е отнасял към тях ни равнодушно, ни отрицателно, а с пълно признание, с дълбока почит, със сърдечна любов.

Но Господ никога не направил и друга грешка: в Него не е имало нито сянка от обредоверие или идолопоклонство. Имайки пред очи едно толкова обилно култово богатство — външно и вътрешно, така лесно е било за човека да падне пред храма и пред обряда на колене! Това именно и направили едно грамадно множество от евреите, едва ли не целият народ. Господ не тръгнал по тоя път, нито за миг не забравил Той, че обрядът е само обряд, но не идол; Той винаги помнил, че е „писано: Господу, Богу Твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш” (Мат. 4-10; Второз. 6-13).

Ако ние, обикновените смъртни, знаем, че е било време, когато хората са живеели и са знаели Бога и са се отличавали с велики добродетели, когато култът е бил още крайно беден, то не е ли знаел това безкрайно по-добре Сам Господ? Тогава не е имало ни храм, ни свещеници, ни песнопения. Какъв ли, наистина, нищожен и груб на вид е бил жертвеникът, около който се е молил кроткият Авел, или праведният Енох, или благодарният Богу за своето и на близките си спасение Ной? Не е била разкошна скинията, в която е оставал насаме с Бога великият боговидец Моисей и плачещият за греховете си псалмопевец Давид.

Ако ние знаем това, ако ние разбираме, че култът и обрядът е дело достойно за почитане само там, където туптят чисти и искрени сърца, където се възнасят вдъхновени молитви, та нима това е скрито от очите на Господа? И никога нашият Спасител не е бил, никога Той не е могъл да бъде роб на обряда, но всякога е бил негов Господар. „Син човечески е Господар и на съботата” (Мат. 12:8), казвал Той за Себе Си. Но Той е бил господар не само на съботата; Той е бил господар на небето, земята, родната страна, на своята националност, на вехтозаветната религия и, разбира се, на целия култ на тая религия.

И ако Той е станал участник на инертното вещество на земята, ако се е приобщил към човешката природа, Той е направил това съвършено доброволно, съзнателно, като пълен господар на това, което прави. Той е могъл, разбира се, да се роди в друга среда; тогава Той би имал друга външност, би се обличал с други дрехи, говорил би друг език, би вземал участие в друг обряд.

Той дошъл изключително „заради нас човеците и заради нашето спасение”. Той ходел по пътищата и полетата на Галилея само за това, че именно те са били избрани за тази цел от Божествения Промисъл.

Всичко земно и човешко, доколкото е било възприето от Него, е било възприето доброволно, без каквато и да било необходимост.

Възнасяйки молитви към Своя Отец, признавайки Себе Си син на Авраама, Той е знаел в същото време и с непоколебима убеденост е говорил: „Аз и Отец едно сме” (Иоан 10:30), и: „преди Авраам да е бил, Аз съм” (Иоан 8:58). И считайки Себе Си потомък на Давид, Той е наричал в същото време Себе Си негов Господ (Мат. 22:41-45).

Приел като човек произход от човешка майка, покорявайки й се като на майка (Лука 2:51), имайки братя и сестри, Той е говорел; „коя е майка Ми, и кои са братята Ми? И като посочи с ръка на учениците Си, рече: ето Моята майка и Моите братя; защото, който изпълни волята на Моя Отец небесен, Той Ми е брат, и сестра, и майка” (Мат. 12:48-50).

Дошъл преди всичко при „погиналите овци на Израилевия дом”, Той е могъл да заповяда на учениците Си: „Идете, научете всички народи” (Мат. 28:19); посещавайки Иерусалимския храм и скърбейки за неговата близка гибел, Той е могъл да провъзгласи: „разрушете тоя храм и в три дни ще го въздигна” (Иоан 2:19), и да учи самарянката: „повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца... Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина” (Иоан 4:21-23).

Ето, най-после, защо, бидейки човек на земята, син Човечески, Господ, постоянно е повтарял, че Той е Син Божий, слязъл от небесата, Който зове людете към горното отечество.

И тъй, стоейки толкоз високо над света, над людете, над техните вярвания, могъл ли е Господ да бъде в каквато и да било степен роб на обряда?

Не са малко и отделните забележки на Господа относно едната или другата страна на религиозния обряд, които намираме в Евангелията, и всичките са проникнати от велика свобода на духа и в същото време от най-търпимо, истинско евангелско, съвсем не сектантско, отношение към обряда.

За преимуществото на вътрешното над външното Господ е привеждал думите на пророка, казани от името на Бога: „милост искам, а не жертва” (Мат. 12:7) и с укор е казвал: „Слепи фарисеино, очисти първом извътре чашата и блюдото, за да станат чисти и от вън” (Мат. 23:26).

И за храната говори Господ: „Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий” (Иоан 6:27). И за поста е казал: „Не това, що влиза в устата, осквернява, а онова, що излиза из устата то осквернява човека... онова що излиза из устата, иде от сърцето; то именно осквернява човека” (Мат. 15:11,18).

„Това трябваше да правите и онова да не изоставяте" (Мат. 23:23) – ето определеният възглед на Господа за взаимоотношението между вътрешната и външната страна на религията. Да се грижим за душата — това е главното, но не пренебрегвай и тялото; усъвършенствай вътрешно душата — това е същественото, но устройвай съответно и външната форма, в която душата може да се изкаже, да се прояви.

За новото вино, говорел още Господ, са нужни нови мехове. „Не наливат ново вино във вехти мехове; инак меховете ще се спукат, и виното ще изтече, и меховете ще се изхабят; но новото вино наливат в нови мехове, и ще се запази и едното и другото” (Мат. 9:17).

Виното, това е самата религия, нейната сърцевина, нейната същина; меховете — нейната външна страна, формата, обрядът.

И така, Господ не казва, че за новото вино не са нужни никакви мехове; съвсем не казва Той, че за новата, за Неговата религия, не е нужна никаква форма, че е излишен всеки обряд; напротив, ясно е, че според Неговото убеждение и за новото вино меховете са необходими и неизбежни, само е нужно тия мехове да бъдат нови и здрави.

Прекрасно говори по повод думите на Господа: „това трябваше да правите и онова да не изоставяте” нашият руски епископ Михаил Грибановски, даровит, рано починал човек^[4]: „Господ тънко различава степента на важността, с която трябва да се пази несъщественото и същественото: първото не трябва да се изоставя, не бива да се изпуска, а второто — главното — трябва да се извършва; единият израз е в отрицателна, другият в положителна форма; едното е като външно украшение, като допълнение към главното; а туй последното е като основа, като фундамент. Който пуска прах в очите чрез външна проява на благочестие, за да положи незабелязано гнила или фалшива основа, той е лицемер. Но който издига добросъвестно здание на Бога, той, създавайки го на здрава основа, се грижи и за красотата на неговите форми и за изяществото на всяка подробност така, щото във всяка подробност да сияе едната и съща идея и хармония на цялото; именно хармония и поезия представляват обичаите на Църквата. А който строи здание без тях, той строи казарми, а не храм, казионно здание, а не любимо жилище на Бога.”^[5]

Със същата такава пълна свобода, но и с пълно признание на обряда като необходим елемент в религията, са се изказвали по тоя въпрос и светите апостоли.

Св. ап. Павел по разни поводи с голяма пълнота говори за външната страна на религията. И когато той насочва в тая страна огъня на своето убеждение, виждаш, че за високата свобода на неговия дух нерядко оковите на тоя свят стават почти излишни.

Понякога високо, като могъща птица, понесена на широко разтворени криле, духът му се издига зад границите на вещественото в прекрасните простори на великата духовна свобода. Тогава одеждата на религията, всяка нейна форма, остават някъде далеч назад.

Но невъзможно е да се преживее без „буква” в условията на тоя свят.

Та не напразно само най-духовното Слово стана плът, не напразно великата Мисъл Божия се облече във веществените одежди на нашия свят, както не напразно и най-духовното учение на Господа е запечатано в звуците и буквените начертания на Евангелската Книга.

И апостолът, който е бил възнесен до третото небе, който е бил като свой във високите сфери на духовната свобода, не изпуснал от съзнанието си, че душата на човека е заключена в тяло, че човек е подчинен на земни условия, че постоянно има допир с неразумието и слабостта на заобикалящите го.

И оттук за него — и в това той е следвал Господа — оттук за него произтичат и не могат да не произтичат необходимите отстъпки. Отстъпки пред какво? Отстъпки пред въздуха, без да се опира на който птицата не може да лети; отстъпки на човешкото тяло, на ограничеността на неговата природа, извън която той не може да живее; отстъпки на средата, на бита, народността, епохата; отстъпки пред слабостта на разбиранията и немощната съвест на людете, имащи допир до него, които не бива да отблъсква, а трябва да привлече, да научи и спаси.

Не, нито Господ, нито апостолите са били против меховете на виното, против външната форма на религията, против обряда.

И когато „чедата” на Иерусалим не пожелали да бъдат събрани от благата ръка на Господа, Той с мъка оставя техния „дом” — и тогава техният храм отстъпва от ветхозаветния обряд.

Но изоставяйки старите форми на религията, Господ веднага полага началото на друг, така наречения новозаветен култ. Той създава една определена организация — светата Църква. Бидейки неин Глава, Той Си избира помощници в лицето на апостолите. Встъпването в новото общество е изисквало признаването на определено учение, а от външна страна – приемане на кръщението. Единението с Главата и взаимната връзка между членовете на Църквата се е поддържало чрез участието в тайнството причащение.

Като причастил учениците Си на Тайната вечеря, с това Господ положил началото и основата на цялото богато разнообразие на новозаветния богослужебен обряд. Евхаристията станала център на литургията, около литургията пък се построили другите служби, като нейно предварение, развитие и допълнение. И как да не се съгласим, че като завещава на учениците Си Евангелската проповед и заповедта да кръстят тогова, който ще приеме проповедта, как да не се съгласим, че Господ е учредил Църквата като Общество, което трябва да бъде споено не само с обща вяра, учение и любов, но и с един обряд! И правейки това, Господ съвсем не налага ново иго върху плещите на людете — съвсем не; но и в Новия Завет людете ще живеят в  тяло и на земята, и Господ указва само в каква нова форма ще трябва да се излее тази нова работа на духа.

Същото трябва да кажем за апостолите. Църквата, основана от Господа, като сложен, и не само духовно-нравствен, но и телесно-земен организъм, се подчинява на определени закони. Апостолите наричат Църквата Христово тяло и разясняват, че както в тялото всеки член изпълнява определена работа, така и в Църквата. „Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици” (1 Кор. 12 и особено 12:27-28). По-нататък: апостолските писания дават указания, че в тяхно време отчасти били набелязани, отчасти се и определили особени звания в Църквата: епископ, презвитер, дякон; апостолските писания говорят за начините на избиране и поставяне в тия длъжности; съобщават ни за извършване на тайнствата кръщение и причащение; предават за молитви на презвитерите над болни с помазване на болните с елей (Иак. 5:14-15) и т.н.

С една дума ясно е, че обрядът в апостолската църква е бил приет и бил достигнал вече в онова време значително развитие. „Когато бях младенец, казва св. ап. Павел, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото” (1 Кор. 13:11).

Да, светият апостол отишъл далеч от младенческите дни и сега той си спомня за тях с известно чувство на тъга. Такива хора е имало винаги в Църквата — имало ги е и след това, има ги навярно и днес; но колко много са ония, на които е съдено през цял живот да мислят и разсъждават по детски, които никога не ще могат да се хранят с „твърдата” храна на възрастните?

За туй трябва да се държи сметка, и за това не е могъл да не държи сметка апостолът. „Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме: всеки от нас е длъжен да угажда на ближния в доброто, за назидание” (Рим. 15:1-2). Оттук следват и съответните изводи на апостола.

След като посочва, както видяхме, че „храната не приближава към Бога”, той веднага предупреждава да бъдем крайно предпазливи в тая работа: „Пазете се, обаче, да не би някак тая ваша свобода да стане съблазън за немощните.” Виждайки вашата свобода в незначителни и външни във вярата работи, неразумният човек ще се съблазни от това и ще се усъмни във важното и същественото. „И при твоето разбиране ще загине немощният брат, за когото е умрял Христос... Затова, щом храната съблазнява брата ми, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си” (1 Кор. 8:9-11,13). Или на друго място: „Зная и съм уверен чрез Господа Иисуса, че няма нищо само по себе си нечисто; само за оногова, който счита нещо за нечисто, за него то е нечисто. Ако пък за ястие се огорчава брат ти, ти вече не по любов постъпваш. Не погубвай със своето ястие оногова, за когото Христос умря” (Рим. 14:14-15).

„За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” (1 Кор. 9:22), казва той за себе си, обяснявайки с това нееднаквостта на външните форми на своето поведение в някои случаи.

Той защищава духовната свобода, ограничавайки я от поробители отдясно и отляво. „Като познахте Бога, или по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите? Тачите дни, месеци, времена и години. Боя се за вас.”  (Гал. 4:9-10). „И така, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго” (Гал. 5:1), така говори той на ония, които се увличали от старозаветния обряд.

Но също с такава решителност той се обръща и към противоположната страна: „Към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта” (Гал. 5:13). И на друго място: „Прочее, нека не съдим вече един другиго, а по-добре съдете за това — да не поставяте на брата си препънка или съблазън” (Рим. 14:13). И още, като посочва границите на свободата, разяснява: „Всичко Ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, ала няма да бъда аз обладан от нещо” (1 Кор. 6:12).

И тъй, подигнете очите на вашия ум и ще видите: Високият Бог слезе на земята, стана човек, прие човешко тяло, ум, душа — но това Негово слизане в нашия свят, това обличане в нашата плът, какво означава, ако не това, че Той възприема на Себе Си обряда на този свят, обряда на плътта на човека и обряда на неговата душа.

Господ стана участник на инертното вещество на земятa, приобщи се към човешката природа, подчини се на законите на нейното развитие, прие майка, братя, прие най-после, природата на Палестина с нейните планини, езера, извори, цветя и хора, с обичаите на народа, който е населявал страната, в която Той се роди, тогава как може да се каже, че Господ е бил против приемането на земя и вещество, против обряда?

И от друга страна може ли да спрем и трябва ли да спрем тук, да се задоволим само с това, когато знаем, че Господ е дал на човека такова високо значение, призовал го е към безконечно развитие и богоподобие? Не, Той слезе на земята и стана Син Човечески, за да направи от човеците синове Божии. „Сего бо ради Бог на землю сниде, да нас на небеса возведет”, както пее св. Църква: „За това именно Бог на земята слезе, за да ни издигне на небето”.

Списание „Православен мисионер”, 1946 г., кн. 1.

[1] Алексей Ив. Георгиевски е доцент в Православния Богословски Институт в Москва. Същият беше член в руската църковна делегация, която посети България. Тази лекция той произнесе на 20 април 1945 година в Богословския факултет на руски език.

[2] Под обряд се разбират всички действия и символи, които съставляват външната страна на религията: храмове, с тяхната външна и вътрешна украса, богослужение, празници, пости и пр.

[3] Срв.: 1 Цар. 20:3.

[4] Същият е прототип на архиерея в разказа на Чехов „Архиерей".

[5] Над Евангелием, Полтава 1896, стр. 25; 2 изд. Полт. 1911.