Веднъж един мой познат, който е невярващ човек и даже има атеистични възгледи, ми каза с упрек: „Защо в някои от вашите храмове е паднала мазилката? Районната администрация не е ли отделила средства? Бюджетът вече е разпределен… Или „федералните“ са задържали парите?...“

В началото се вгледах в него дали пък не се шегува. Той сам работи в администрацията, макар и на общинско ниво, и заема ръководна длъжност. Но не, не ме подвежда. След моите обяснения, приятелят ми се замисли и, съдейки по озадачения му вид, отиде отново да провери информацията при своите колеги.

Можем да махнем с ръка, но се оказва, че разговорите за това, че „държавата издържа Църквата“ съществуват и в църковните среди, да не говорим за главите на обикновените граждани. Но защо при изчисляването на финансите се забравя безсмъртният лозунг-аргумент: „Църквата е отделена от държавата“? Или я отделяме само частично, докато протестираме против въвеждането на Вероучение в училищата или пък срещу откриването на храмове във вузовете и болниците? Но Църквата не се финансира нито от държавния бюджет, нито от регионалните бюджети. Всъщност всеки храм у нас е отделна, финансово независима самостоятелна единица, която се издържа от пожертвуванията на миряните. И тук питащият неуверено, като се примирява, че Църквата не е структурно подразделение, включено в бюджета, задава друг въпрос: а защо свещите ви са толкова скъпи? Защо кръщението струва толкова?...

„Нашият човек“ се хваща за тази мисъл като за сламка и успява да развие от нея нова тема: че например цената на най-голямата свещ е толкова и толкова, а я продават в пъти повече…

На първо място обаче, не я продават: стойността на тази прословута свещ е пожертвувание, наша лична жертва, която намира веществен израз в парафина и фитила. На второ място, това е напомняне за нас, че преди време мнозинството от миряните, повечето от които били селяни (и чието процентно съотношение е преобладаващо в дореволюционния период) не са имали нужда да купуват каквото и да било от църквата, a обратно, те са носели различни неща в храма, при това най-доброто: восък за свещите, олио за кандилата, тесто или брашно за просфорите, храна за трапезите и много други неща, като не забравяли да дават и своя десятък, кой в пари, кой в продукти.

А днес, във века на потреблението, ни е трудно да си представим, че някой ще гледа пчели на балкона и ще събира восък или че ще си прави сам олио. Затова и парите станаха най-достъпния начин за жертва. Обменяме частичка от своя честен и усилен труд, заплатен с хартиени банкноти, за това, което можем да принесем на Бога -  дали ще е тамян за кадилницата или пък дори за комуналните разходи на храма, за да не мръзне нито самият даващ, нито клирът, нито ближните, нито молещите се в храма.

Издръжката на храма иска определени и немалки разходи: заплатите на духовенството и всички трудещи се, като се започне от чистачката и се завърши с певците. Между другото, трябва да се отбележи, че държавата получава от парите на дарителите всички полагащи се данъци. Отоплението, осветлението, водата – всичко, което се нарича комунални разходи, също се поема от църковната община. Например, нашата катедрална църква „Свето Преображение“ в Хабаровск, месечно разпределя почти 2 милиона рубли^[1].

Като имаме предвид, че няма финансиране от страна на държавата, не е учудваща цената на една свещ, което рядко поражда въпроси у миряните: те знаят положението и нуждите на своята църковна община. Но като цяло, никой не иска пари за вход, нито предлага насила да си купите нещо от магазинчето, а най-важното: тайнствата Покаяние и Причастие са достъпни за всеки. Защото не е тайна, че жертвата е изключително доброволно дело, до което човек трябва да израсне.

Всеки християнин трябва да се научи не само да получава (а ние понякога и това не умеем), но и да дава - и материално, и духовно, и физически. Защото зад външното благополучие на храма - златните куполи, бляскавите одежди на свещениците, сребърния обков на иконите, стои тежкият, понякога незабележим труд на много хора, които принасят своята жертва, така че храмовете, като Божи дом, като отражение на Небето на земята, и място, където се събират всички вярващи люде, да бъдат съответни на своето предназначение. Можем да си спомним пратениците на княз Владимир, които като постояли в православен храм - в храма „Света София“, били поразени от неговото величие и забравили къде се намират - на небето или на земята.

Да, днес жертвоготовността не е на мода. Рекламите, афишите, акциите и съблазнителните (колко точна дума) отстъпки искат от нас само едно – да купим стоката като че нужна нам, и да направим живота си по-приятен и по-удобен. И ние, в преследването на тази цел, сме готови да положим всичко на олтара на модата, без да мислим, че така увеличаваме приходите на тези, които ще поискат от нас нови жертви, виждайки в наше лице само източник на доходи.

Натрапва ни се едно мимолетно удоволствие, което остарява толкова бързо, че не успяваме дори да се насладим на покупката му, а в противовес ни се предлага една немодна, никому ненужна жертва, която иска от нас обаче огромно усилие: да дадеш нещо свое, като забравяме, че нямаме нищо свое и всичко ни се дава от Господа! И все пак, въпреки всички реклами и лозунги, нещо ни кара не да купуваме, а именно да жертваме тази свещ, уподобявайки се макар и за малко на нея в своето безкористно, беззаветно горене към Бога, което освещава нашия живот с жертвена любов.

Информационно-просветительский портал Хабаровской епархии

Превод: Даниела Димитрова

[1] Малко повече от 50 000 лева – бел. прев.