Днес повече от когато и да било, след петдесет години борба٭ за съхранение на Православната традиция във века на богоотстъпничеството, гласът на истинското и несъкрушимо Православие може да бъде чут по цял свят и да окаже дълбоко влияние върху бъдещото развитие на Православните църкви. Затова е жизненоважно това наистина да бъде гласът на Истинското, тоест на светоотеческото Православие. За съжаление, понякога се случва, особено в огъня на полемиката, здравите по същество позиции на Православието от една страна да бъдат доведени до крайност, а от друга – да не бъдат разбрани, като така се създава у някои погрешното впечатление, че днес делото на Истинското Православие е екстремизъм, нещо като „дясна” реакция на официалните Православни Църкви.

Такъв политически възглед на борбата за Истинското Православие е неправилен. Обратно, сред своите най-добри представители – било в Русия, било в Гърция или в разсеяние – тази борба е връщане към светоотеческия път на умереността, който се намира в средата между двете крайности и е именуван от светите отци като царски път.

Учението за този „царски път” св. Василий Велики пояснява така: „Правият по сърце е този, чиято мисъл не се отклонява нито в излишество, нито в недостатък, но се направлява само към средата на добродетелите”. Възможно най-ясно обаче това учение е изложено от великия православен отец на 5 век св. Иоан Касиан. Той се е сблъскал със задача, сходна с тази, която стои и днес пред Православието: да изложи чистото учение на източните отци пред народите на Запада, които тогава още били духовно незрели и не разбирали дълбочината и тънкостите в духовното учение на Православния Изток. Когато прилагали това учение към живота, те били склонни или към разслабленост или към излишна строгост. Свети Иоан Касиан излага Православното учение за „царския път” в своите беседи „За трезвението”, в които св. Иоан Лествичник открил „прекрасна и възвишена философия”:

„Напрягайки всички сили трябва да се стремим към това, щото посредством смирението да придобием благодатния дар на трезвението, който може да ни опази от изпадане в двете крайности. Защото, както говорят отците, крайностите съществуват както отляво, тъй и отдясно. Отдясно е опасността да бъдем увлечени в излишно въздържание, а отляво – да изпаднем в безгрижие и разслабленост.”

А изкушението „отдясно” е дори по-опасно от изкушението „отляво”. „Прекаленото въздържание е по-вредно от прекомерното насищане, защото посредством покаянието от последното може да се стигне до правилното разбиране, докато от първото – няма как да стане”, тоест това е така, защото гордостта от своята „добродетелност” е запречила пътя на истински каещото се смирение, което може да послужи в делото на спасението.

Прилагайки това учение към нашите условия, можем да кажем, че „царският път” е Истинското Православие днес. Средата между крайността на икуменизма и реформацията от една страна, и „ревността не по разум” от друга. Истинското Православие не върви „в крак с времето”, нито ползва „строгостта”, или „правилността” или „каноничността” (сами по себе си добри понятия), за да извини фарисейското си самодоволство, изключителност или недоверие.

Тази истинска православна умереност не бива да се бърка с топлохладност и безразличие или с всякакви компромиси спрямо политическите крайности. В днешно време потребността от реформи така е изпълнила въздуха около нас, че всеки човек, чийто възгледи са формирани от духа на времето, гледа на Истинското Православие като на нещо близко до фанатизма. Но всеки, който погледне по-навътре в нещата, прилагайки светоотеческите критерии ще види, че „царският път” е далеч от всякакъв екстремизъм.

Руската Православна Църква зад Граница е била, по Божий промисъл, поставена в много удобно положение да съхрани „царският път” сред объркванията на православните от 20 век. Живеейки в изгнание и бедност, в свят, който не разбира страданията на нейния народ, тя съсредоточи своето внимание в запазването целостта на вярата, която обединява нейните хора и затова е напълно естествен фактът, че се е почувствала чужда към умонастроенията, основаващи се на религиозното безразличие и самодоволство, на материалния разцвет и бездушния интернационализъм.

От друга страна, тя е била запазена от изпадане в крайно дясно. Като пример за израз на подобна крайност би могло да бъде твърдението, че „тайнствата на Московска Патриаршия са безблагодатни, поради факта, че сергианската Църква в Русия не е свободна”. Окончателната оценка обаче за нейното състояние ще оставим да даде един наистина свободен събор на самата РПЦ.

Нарастването през последните години на общността на Истинското Православие по цял свят, било в катакомбната Църква в Русия, било на старостилците в Гърция или Руската Задгранична Църква, наведе някои на мисълта за един „общ фронт” на Църквите-изповедници пред лицето на икуменическото движение, завладяло „официалното Православие”.

Само че, при сегашните условия такава мисъл представлява по-скоро политически поглед върху ситуацията, при което значението на мисията на Истинското Православие се възприема твърде повърхностно. Истинските размери на истинния православен протест против безразличното, топлохладно и даже богоотстъпническо „православие” тепърва ще излизат на бял свят. Особено в Русия. Не може свидетелството на толкова много нейни мъченици, изповедници и борци за Истинско Православие през 20 век да е било напразно.

Да запази Бог Своите ревнители на царския път на Истинското Православие!

 The Orthodox Word, California, 1976, № 70

 Превод: Десислава Главева

٭Статията е писана през 1976 г. – бел. прев.  (обратно в текста)