Окръжното послание на Критския „събор”, при цялата си богословска размитост и неопределеност, носи явните признаци на постмодернистки текст. Този документ, изобилствайки с цитати от Свещеното Писание, светите отци, позовавания на църковната съборност и декларации за вярност към апостолския дух, демонстрира само едно фасадно Православие за пред не особено опитни вярващи, но главните сигнали той изпраща към господарите от неолибералния западен свят. Това послание всъщност е насочено към постмодернистите от сферата на политиката, културата и „останалия християнски свят”.

Три са ключовите позиции на постмодернисткия либерализъм вплетени в тъканта на „Окръжното послание”, което претендира да бъде „символически текст” на съвременното Православие.

Първо, в 10-та точка на документа се казва, че „отъждествяването на Църквата с консерватизма, който е несъвместим с прогреса на цивилизацията, се явява произволно и злоупотребително”. Да, консерватизмът е нееднозначно понятие. Но нито един традиционалист не поставя знак за равенство между него и верността към Църквата. Консерватизмът служи само като средство и то едно от средствата за запазване Свещеното Предание на Църквата, нищо повече.

Само че идеята за прогреса – движещата сила на модерна и постмодерна – е несъвместима с православната есхатология, с нашата вяра в края на времената, с апостасията и „умножаването на беззаконието”. За либерала прогресът представлява отрицание на всяка традиция, защото „утре ще бъде по-добре от вчера”, тоест ще има още повече модернизация, още повече секуларизация, още повече либерализация. По тази логика се развива, а по-точно е да се каже, се разлага днешният Запад. И защо в това русло трябва да плава корабът на спасението, чието пристанище не е в този свят?

За нас, православните, либералната идея за прогреса в духовен смисъл се отъждествява по-скоро с идването на антихриста. Излиза, че Критският „събор” се е врекъл във вярност на секуларната идеология, след като малко преди това е посочил опасността от нея.

Второ, в 16-та точка „Окръжното послание”, засягайки въпроса за отношенията между държавата и Църквата, сякаш някак без да иска „благославя” „новата форма на конструктивна солидарност със светската правова държава в рамките на новите международни отношения”. Излишно е, предполагам, да се питаме кой днес претендира да е хегемон в международните отношения и е готов заради „правата на човека” да унищожава цели държави. Гражданското общество, правата на човека и новия световен ред са обявени от авторите на съборния документ за нормативи в Църквата. Допелгенгерът на Византия се очертава все по-отчетливо: новата „симфония” между вселенския патриарх и американския президент, например.

И накрая: постмодернисткият свят не може да проникне там, където в някаква степен е запазена йерархия на ценностите и макар и далечен спомен за Истината с главна буква. Постмодернът в християнството започва с икуменизма, а самото икуменическо богословие започва с милото и доверително слово „диалог”. Христос е казал: „Аз съм пътят и истината и животът” – а това е монолог, монолог са и пророческите откровения, апостолската проповед и поученията на светиите.

Гласът на Църквата е монолог, истински съборен монолог, колкото и парадоксално да звучи това. Защото Църквата знае Истината и затова не може да прави от нея предмет на „диалози”, тоест нещо, което не е изяснено и подлежи на обсъждане.

Не е учудващо това, че Критският „събор”, поставил като една от своите цели узаконяването на икуменизма, не се смущава от формулировка като „свидетелство чрез диалог”. А в 20-та точка от „Посланието” пише, че „Православната Църква от древност придавала огромно значение на диалога, особено с инославните християни”.

Древност и икуменизъм – това не е подигравка, а просто словесен „пърформанс” за пред „православните” постмодернисти. За това, че в икуменическите диалози няма никакво свидетелство за Православието, а има размиване на традиционното вероучение (както на православното богословие, така и на инославните доктрини), е писано и говорено достатъчно.

Ако традицията на „монолозите на Църквата” не беше отстъпила място на „диалозите между църквите”, наблюдателите от Ватикана и другите конфесии не биха се чувствали толкова уверени на православния събор. Тогава и посланията на такъв събор биха били наистина православни символически текстове, а не постмодернистко бълнуване.

Благодатный Огонь

Превод: прот. Божидар Главев