Когато флагманският кораб, гордостта на британския флот, бил потопен от германска подводница, английският премиер Чърчил се отзовал по повод на това събитие само с две думи: „Потопете „Бисмарк”. Заповедта била изпълнена. „Бисмарк” – най-добрият немски линеен кораб потеглил към дъното и честта на Англия била възстановена.

В зората на реформацията, сред теософските среди, свили свое гнездо в самото сърце на Италия, се чул призивът: „Потопете Дионисий”.

Първият човек, който се заел с изпълнението на тази задача бил Еразъм Ротердамски. Защо теософи и реформатори от всякакъв вид изпитват непреодолима ненавист към св. Дионисий Ареопагит? Защо около него се е създал някакъв заговор за клевета и дезинформация? Защо тези хора се стараят да докажат, че св. Дионисий изобщо не е съществувал, със същата настойчивост, с която техните събратя атеистите желаели да докажат, че реално не е съществувала историческата личност Иисус от Назарет, а Евангелието е сборник от митове с по-късен произход? Навярно само две личности в историята са предизвиквали такава огромна вълна на протест и отрицание – Иисус от Назарет и Дионисий Ареопагит. Това, разбира се, са несравними величини, но очевидно с нещо Ареопагитът силно е раздразнил враговете на Иисус.

На един от съборите през VІ век, които безрезултатно се опитвали да примирят Православието и монофизитството, монофизитите представили творенията на св. Дионисий – това, което днес е известно под името Ареопагитски корпус. Не е известно защо те направили това, може би като дружески акт към православните и византийското правителство, а може да е било свидетелство, че те са съхранили за Църквата неоценимо съкровище. Само един участник на събора от страна на православните - епископ Евгений - изразил съмнение и то не по отношение на авторството на св. Дионисий, а дали тези запазили се у еретиците ръкописи не са били подложени на интерполации.

Изследването на този въпрос от участниците на събора потвърдило обаче автентичността на творенията на св. Дионисий. Добре е да се знае, че византийските богослови изследвали с огромно старание всеки от ръкописите. Била извършена огромна филологическа и историческа работа преди те да бъдат приети, още повече че ръкописите били представени от еретиците. Тези свидетелства били толкова убедителни, че „Ареопагитският корпус” бил приет от целия православен свят. Имало наистина едно изключение. Последователите на Аполинарий (ІV век) се опитали да припишат авторството на една от книгите – „За църковната йерархия” – на този еретик, но безуспешно.

Св. Максим Изповедник доказал, че учението на св. Дионисий Ареопагит е тъждествено на учението на отците от апостолския век и няма нищо общо с аполинаризма. Може да се каже, че нито един богослов след тримата велики кападокийци не е оказал такова силно влияние върху християнското богословие, особено върху мистическото богословие, каквото оказал св. Дионисий Ареопагит. „Да се потопи Дионисий” – това означава да бъде дискредитирано цялото византийско богословие от св. Максим Изповедник до св. Григорий Палама, а също и това, което останало като остатъци от западната теология. Това значи да бъдат осмени св. Максим Изповедник и св. Иоан Дамаскин, а също и западните схоластици заедно с Тома Аквински (доколкото те зависят от св. Иоан Дамаскин и Михаил Псел).

Изобщо получава се безобразна и по своему зловеща карикатура: някакъв ловък измамник с име на апостолски мъж върти на малкия си пръст източните и западните богослови. Философи, създали велики логически системи, не се досещат, че никакъв Дионисий не е съществувал и проявяват наивност на малки деца. Велики мистици със своята дълбока духовна интуиция не усетили, че под името на Дионисий се крие лъжец или душевно болен визионер, а приели фалшификата и сурогата за духовен опит на Църквата, за тайновидение на ученик на св. ап. Павел.

Изводът е ясен: такива хора не заслужават доверие! Ако безименният автор на Ареопагитиките е визионер, тогава позоваванията на такъв визионер в творенията на отците на Църквата, като на висок авторитет в продължение на столетия, могат да предизвикат само усмивка или чувство на съжаление по повод слепотата на онези, които така лесно били излъгани. А това значи, че светиите не притежават духовна проницателност, църковното предание е лъжовно и съгласието на светите отци относно авторството на свети Дионисий не е нищо повече от брътвеж на наивни дечица.

Но с това не се изчерпват последствията от антидионисиевата критика. Сега всеки протестант може да каже: „Вижте ги православните колко са безпринципни: свещеникът в храма се моли на св. Дионисий и извършва служба в деня на неговата памет, а професорът по богословие в духовната академия твърди, че Дионисий, авторът на Ареопагитиките, е някаква „митологична личност”. Кой тук лъже? Църквата или академичният кадър? Ако Дионисий е псевдо, тогава значи стоящите в храма люде се молят на пустотата. Нещо повече – да се молиш на пустотата, значи да се молиш на „бащата на лъжата”. Ако православните бяха принципни, биха изхвърлили службата на свети Дионисий, биха обявили за невежи всички отци богослови, които са се позовавали на Ареопагитиките и биха обявили творенията на Ареопагита за апокрифи. А ако права е Църквата в своето литургично предание, тогава би трябвало да бъдат изметени всички, които хулят светиите, използвайки представката „псевдо”, което значи „лъже”...

Но не в това е главната цел на дискредитацията на свети Дионисий, а в друго. Теософите искат да изравнят всички конфесии и всички религии, да въведат в богословието принципите на релативизма, относителността и плурализма, тоест множествеността на истината. Религията трябва да стане адогматична и след това да се изроди в екзистенциален емпиризъм, тоест в тъмни и безсъдържателни мистични преживявания, в които на практика отсъства самият обект на религията, както и връзката с него. Истината е една, проста и монодична, но божествената истина, бидейки абсолютна, не може да бъде възприета от човешкото съзнание, тъй да се каже, в синтезиран вид.

Религиозният опит, основан на обективния опит на Църквата, дава на душата увереност в единствеността на божествената истина, само че в областта на човешкото слово единството и единствеността се раздробяват и се предават чрез различни твърдения и това има връзка с ограничеността на самия човешки разум – субекта на познанието. Цялостното възприятие трудно може да бъде изразено чрез слово и то се изразява чрез дробни аналитични описания на свойства и проявления. Спекулирайки с привидните словесни антиномии, теософите се опитват да обективират антиномиите по принцип и да включат принципа на антиномичността и диалектиката в битието на Самото Божество, при това „всичко се оказва истина” и в същото време истината изчезва, тоест самата истина престава да бъде една и монодична и се превръща в безкрайно число относителни и взаимно противоречащи си истини. Всичко става едновременно и „да” и „не”.

Душата на диалектиката е учението за тъждеството на противоположностите. Пантеистът Айнщайн, който обосновал принципа на релативизма във физиката, изразил това посредством следната формулировка: „Бог и демон, това са равни величини само че с различен знак – плюс или минус”. Мечтата на съвременните теософи-диалектици е да обосноват тъждеството на Бог и сатаната, да направят предмет на своя култ някакво Бого-сатанинско същество, като всеединство на противоречията, като всеприродност на всичко съществуващо. И тук на пътя към сатанинската диалектика, началото на която е скрито в неоплатонизма, теософията на Беме и диалектиката на Хегел, те срещат препятствие в богословието на свети Дионисий Ареопагит, а именно в неговия умозрителен метод за хармонизиране на привидните антиномии при разбирането на свръхкатегориалното битие и свойствата присъщи на Бога.

Ето пример за такова хармонизиране: 1) Бог е същество; 2) Бог не е същество, тъй като същества се наричат Неговите творения; 3) Бог е свръхсъщество. Така първи и втори тезис не си противоречат, имайки пред вид обяснението в третия тезис[1]. Така бива унищожен принципът на релативизма и догматите приемат степен на най-висша устойчивост – свръхстепен на абсолютната истина. Теософите не се решавали да се сражават със св. Дионисий чрез богословски и философски методи. Те предприели друга тактика – да дискредитират личността на св. Дионисий, като убедят наивната аудитория, че това е един изкусен измамник, който ловко преметнал светите отци и увековечил своите трудове под псевдонима на апостолския мъж.

Етикетът „псевдо” излязъл на мода благодарение най-вече на антибиблейската критика, приела в лицето на Лесинг особено агресивен характер. Лесинг написал известната пиеса „Натан мъдрецът”, която се отнасяла до времето на кръстоносните походи. В нея той желаел да покаже нравственото превъзходство на иудеите и мохамеданите пред християните. Натан мъдрецът е образ на веротърпим мъдрец – идеалът за теософите. Не е сигурно дали Лесинг е създал мъдреца Натан или Натан мъдрецът създал Лесинг, но участието на двамата в дискредитацията на християнството е несъмнено.

За съжаление мнозинството от православните богослови, бидейки хипнотизирани от думата „наука”, започнаха да прикачват към името на Дионисий представката „псевдо”, тоест „лъже”, а защо? Според нас заради „страха европейски”. Нима „троянският кон” на релативизма ще влезе през вратите на нашите академии, подпомогнат от нашето собствено безхаберие?

Сайт на архимандрит Рафаил (Карелин)

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Св. Григорий Палама пише по този въпрос така: „Съществуват катафатическо, апофатическо и хиперохическо богословие [ύπεροχική θεολογία – описване на Бог и Неговите свойства чрез термини, изразяващи крайна, валидна само и изключително за Бога превъзходна степен], но те не противостоят едно на друго. Ако някой дръзне да отрича един вид богословие, прибягвайки към друго, както това се случило с вас <варлаамитите>, той ще се заплете във всевъзможни нечестиви учения” (Диспут свт. Григория Паламы с Григорой философом, Г. Факрасис, Святая Гора Афон, 2009, стр. 59.) – бел. прев.