В църковната история са известни не един и два случая, когато желанието да се отхвърли дадено лъжеучение е водело до появата на ново, противоположно на първото, ала не по-малко пагубно и понякога дори по-вредоносно от него. Пред такава опасност сме изправени и днес.

За пореден път се налага констатацията, че в критиките на Критския събор се възприе един неправилен, но за жалост твърде устойчив курс на противостоене, а именно „антиикуменизъм над всичко”. В Критските документи критиците им и досега виждат единствено опасността от икуменизиране на Църквата и съответно не спират да критикуват само един документ - „Отношението на Православната Църква с останалия християнски свят”, докато без внимание останаха други не по-малко опасни за Църквата нововъведения в останалите съборни документи^[1]. Освен това предлаганите критики често се оказваха със слаба, а понякога дори с неудачна и противоречаща на учението на Църквата обосновка, което не попречи да бъдат повтаряни и преповтаряни. Нещо повече, преди няколко дни получиха вече и синодална санкция.

Най-изявените представители на това течение, двигател и същевременно негово ядро са Пирейският митрополит Серафим, проф. Димитриос Целенгидис, Навпактският митрополит Йеротей (Влахос) и близките им съратници в Еладската църква. Последователите им по света и у нас само възпроизвеждат до момента техните критики, но често пъти правят това механично и без внимателно осмисляне.

За жалост публикуваното на сайта на Българската патриаршия Становище на Св. Синод относно Събора в Крит също е силно повлияно от писанията на гръцкия клуб като начин на разсъждение и обосновка. Да, радостно е, че в Становището се отхвърля авторитетът на Критския събор, но е притеснително, че наред с това в него се правят доста непремислени и неприемливи от богословска гледна точка заявления.

В т. 3 за кой ли път се привежда доказано несъстоятелната критика на гръцките антиикуменисти, че в документа "Отношението..." се признавало „историческото наименование” на „други, ненамиращи се в общение с нея (Църквата - б. а.), инославни християнски църкви и изповедания”. Явно преднамерената глухота продължава дори и след като многократно бе посочено, че има случаи и в Свещено Писание, и у свети отци, и в авторитетни църковни документи, когато понятието църква се използва и за еретическите общности. При това, съгласие по този текст на събора бе постигнато, след като бяха посочени примери, че използването на това понятие по отношение на еретически общности не се явява прецедент в църковната история. По този въпрос обаче бе казано достатъчно^[2]. Да преминем към новите поводи за тревога.

В т. 2 в желанието си да „бетонират” единството на Църквата и веднъж завинаги да заклеймят употребата на църкви по отношение на еретическите общности авторите на текста така са се престарали, че са отишли в другата крайност. Според тях онтологичната цялост на Тялото на Църквата „се заключава в онтологичната неразделност на Христовата Ипостас”. Това абсурдно твърдение може да бъде вярно само ако цялата Църква (включваща милиони човешки ипостаси) се заключи в Христовата Ипостас. Дали авторите на този злополучен текст могат да ни осведомят какви са светоотеческите основания за подобно твърдение, обосноваващо неразделността на Църквата по този именно начин? Кой от светите отци някога е твърдял подобно нещо?

Църквата е общност, а ипостаста – единичност. Невъзможно и недопустимо е смешение между двете, защото при такова положение нашата Църква няма да бъде едно единно множество, а ще бъде... единична по число. Или обратната възможност – Христовата Ипостас да стане множествена ипостас, което пък е противоречие в определението – ипостаста винаги е единична и не може да бъде множество.

В Свещеното Писание, творенията на светите отци и православните катехизиси като основания за единството на Църквата се посочват: Единият Глава Христос, единият дух, едната вяра, едното кръщение (срв. Еф. 4:4-5). Това единство видимо се изразява чрез еднакво изповядване на вярата и общение в молитвите и тайнствата.

Авторите на този текст в Становището в упорството си да изфабрикуват непробиваем аргумент, с който да обосноват доказано неисторичното твърдение, че определението църкви за еретическите общности е невъзможно, на практика излизат от светоотеческата традиция. Защото за едната Църква, която не е единична неделима ипостас, а е единно множество, веднага можем да кажем с Кого и в какво тя е единна, в такава Църква можем да говорим за общение. Докато за църква единична по число (моноипостасна), каквато ни я представят авторите на Становището, може да се каже само, че тя е една, но категорично не може да бъде дефинирано каква е точно.

Трудно е да се каже чий ум е родил това несмислено заявление, предназначено очевидно да служи като непробиваемо догматично основание в защита единството на Църквата, дали то е плод на гореизброените гръцки антиикуменисти или на българските им последователи. Но защо тази доказано вече вредна за Православната Църква „защита” на Православието, която отива все по-далеч и по-далеч, се припозна като образец за подражание и от нашия Синод?! И докога ще продължава това твърдоглавие, че „няма друга Църква освен Православната”?! Нима така се защитава истината: с многократно повтаряне на една неистина и с фабрикуването на нови и ставащи все по-абсурдни доводи в защита на същата тази неистина?! Та нали самото понятие „православна” се е наложило именно затова - да разграничи Едната, Света, Съборна и Апостолска Христова Църква от другите несвети, несъборни, неапостолски и не-Христови - за кой ли път ще кажем – църкви!

Увлечени да критикуват документа „Отношението...” в частта му за определението църкви, авторите на Становището сами правят необясними грешки, а в същото време пропускат да видят други не по-малко важни места, които заслужават внимание^[3].

Другото, което силно смущава в текста на Становището, е казаното в т. 8, че „крайният критерий за утвърждаването на Вселенските събори е будната догматическа съвест на цялото православно изпълнение. Системата от Вселенски и Всеправославни събори не може да осигури автоматично или механично правилността на изповядваната вяра от православните християни.”

Категорично не можем да се съгласим с това поразително несветоотеческо заявление, защото то подкопава нашата вяра в самата й основа! Ако системата на Вселенските събори не обезпечаваше правилността на вероизповеданието, тогава и дума не може да става за Православие. На вселенските събори се събира епископатът на Църквата в нейната вселенска пълнота, там се обсъждат въпроси в областта на богопознанието и богопочитанието, вземат се решения от догматически, църковно-политически и съдебно-дисциплинарен характер. Единствено решенията на Вселенските събори по въпросите на вярата, законодателството и църковната дисциплина се признават за непогрешими, защото на тях действа сам Светият Дух, и съответно определенията и правилата им се простират върху всички поместни църкви.

Да, в историята на Църквата има събори останали без последваща рецепция и обявени за „разбойнически”, но това не отменя съборната институция за сметка на „догматическа съвест на цялото православно изпълнение”. Да се отдава такова еднозначно предпочитание на тази „съвест”, която се била явявала винаги коректив на съборната система, е недопустима крайност. От църковната история е видно, че съвсем не „будната догматическа съвест на цялото православно изпълнение” е определящият фактор за свикването впоследствие на православен събор, който да осъди разбойническия. Определящ фактор обикновено е личността на императора, който свиква събора.

Един от членовете на гръцкия антиикуменически кръг архим. Атанасиос Анастасиу в издадената от българските му последователи книжка „Критският събор: Свят и Велик Събор? Отзиви и коментари по съвест и истина”^[4] остро критикува позицията на Света Гора Атон и по-конкретно на Свещения Кинотис по отношение на Критския събор заради „безгласието и оглушителното мълчание, което пази по въпросите на вярата”. Ето пример, че не бива да се възлагат големи надежди върху „будната догматическа съвест на цялото православно изпълнение”, част от което са и самите светогорци.

Освен това употребата на това понятие е много опасна. То е твърде обтекаемо, неясно като съдържание и като обем, и по тази причина се явява предпоставка за злоупотреби. На практика то е една фикция. И ако на Света Гора Атон очевидно е налице недостиг на такава „съвест”, то колко ли голям ще е недостигът у „цялото православно изпълнение”...

На дневен ред излиза въпросът, какъв е следващият ход на „цялото православно изпълнение” с „будна догматическа съвест”? Да започне да се изявява като надцърковен коректив и да раздава присъди, определяйки кой е във и извън пределите на това изпълнение?

Това е всъщност многократно изпитаната гръцка технология за създаване на разкол. Събираш около себе си съмишленици, за които решаваш, че са с достатъчно „будна догматическа съвест”, след което ги обявяваш за „цялото православно изпълнение”. Ако стане и някое чудо, което да обявиш за знак свише, посочващ най-истинското „православно изпълнение”, още по-добре. По този метод гръцките антиикуменически разколнически формации така се нароиха, че вече им се не знае броят.

Разчитащите на „будната догматическа съвест на цялото православно изпълнение” намериха обосновка в Посланието на източните патриарси от 1848 г.: „У нас нито патриарсите, нито съборите са могли някога да въведат нови неща, защото защитникът на религията е самото тяло на Църквата, тоест самият народ…”

Добре би било обаче родните антиикуменисти да си изяснят отношението към този документ – авторитетен ли е той за тях или не, защото тъкмо в него се срещат "недопустимите" за антиикуменистите словосъчетания „римска църква” и „западни църкви”, срещу които така силно негодуват.

По същия начин стои въпросът и с позоваването на прот. Георги Флоровски. В споменатата по-горе книжка „Критският събор: Свят и Велик Събор? Отзиви и коментари по съвест и истина” той е признат за „голям богослов”. Само че авторите в тази книжка заявяват, че се борят срещу „кръщелното богословие и валидността на тайнствата на „църквите-сестри”. Няма ли кой от българските им последователи да ги осведоми, че тъкмо „големият богослов” прот. Г. Флоровски е авторът на основополагащата за същото това „кръщелно богословие” статия „За границите на Църквата”? В нея пише дословно следното: „Има тайнствена и дори загадъчна област зад каноническата граница на Църквата, където още се извършват тайнства.”

Що за безпринципност е да критикуваш икуменизма, а да ползваш като авторитет „богослов”, който от 1948 до 1961 г. заема ръководни длъжности в ССЦ, бидейки член на ЦК и член на Изпълнителния комитет?!

Очевидно кръгът от съмишленици на Пирейския митрополит Серафим бе принуден да вземе на въоръжение тази спекулативна народняшка „еклесиология”, основана на мита за „будната догматическа съвест на цялото православно изпълнение”, поради факта, че нито един митрополит от Еладската църква не зае в Крит ясна изповедническа позиция срещу нововъведенията. Имаше решение на техния синод каква да е позицията по текстовете от документа „Отношението…”, но то не бе спазено. Редови клирици и миряни видяха в това предателство и както се казва, тръгнаха да създават революционни комитети по места.

В нашата поместна църква обаче положението е съвсем различно. Имахме сериозни основания да се надяваме, че нашият синод ще потвърди позицията си срещу Критския събор, поради което беше крайно нелепо и смешно да се заема точно тази антийерархична гръцка еклесиология на отчаянието.

Еклесиология, в която намират място „мисли” като например тази на митр. Йеротей (Влахос): „миряните също са свидетели за истината, те са пастири (непряко) на Божия народ” (Ефес. 4:11)^[5]. Това изявление освен че е смехотворно – миряните били пастири на... миряните, е и в противоречие с казаното от св. ап. Павел, че Господ „постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители…”. Намериха се, значи, и сред антиикуменистите богослови, които на риторичния въпрос на ап. Павел: „Нима всички са учители?” (1 Кор. 12:29) да отговорят утвърдително.

И накрая, още една причина, поради която гръцките антиикуменисти не са подходящи за съратници в борбата за чистота на вярата. Елинистката Мегали идея е неизменната точка на съгласие между гръцките икуменисти и гръцките антиикуменисти. Няма на света грък, чието съзнание да е останало незасегнато от тази национална гръцка идеология. В свои изказвания антиикуменистите проф. Целенгидис^[6] и митр. Йеротей (Влахос)^[7] заявиха, че одобряват решението на Константинополския събор от 1872 г. осъдил българите. А този събор е тържество именно на тази великошовинистична елинистка идеология^[8].

С горчивина констатираме факта, че българските антиикуменисти, макар сами да не го съзнават, изпаднаха в поредица от неловки ситуации. Нещо повече, те въвлякоха в тези неловки ситуации и нашия Свети Синод, чийто митрополити подписаха един крайно съмнителен и категорично неиздържан от богословска гледна точка текст. Но какво да се прави? Така става, когато възлагаш надеждите си за защита на Църквата не на Бога, а на човеци. Само че истината не бива да се защитава по йезуитски и с всякакви средства. Защото докато си мислиш, че я защитаваш, в следващия момент неусетно ще започнеш да защитаваш не нея, а лъжата.

[1] Например узаконяването на гей браковете в документа „Тайнството Брак и препятствията за него” (тук) или новата антропология, прокарвана от документа „Мисията на Православната църква в съвременния свят" (тук).

[2] По-подробно виж тук и тук.

[3] Например в т. 3 от Становището четем:  „В  т. 1. на документа [Отношението…] се утвърждава,... че никоя еретическа или схизматична общност не може да бъде наричана „църква”. Къде са го прочели това авторите на Становището? Нищо такова не пише в т. 1. Пълният й текст според официалния превод на оторизирания от Синода преводач Ахилеас Лилов гласи: „Православната църква, която е Една, Свята, Съборна и Апостолска, в своето дълбоко църковно самосъзнание твърдо вярва, че заема господстващо място в делото за насърчаване на единството на християните в съвременния свят.” Това гласи т. 1 и няма нищо общо с цитираното за нея в Становището.

Впрочем ако трябва нещо да се критикува в тази точка, то е, че тя категорично не отговаря на истината. Ако критските отци „в своето дълбоко църковно самосъзнание твърдо вярват”, че Православната Църква „заема господстващо място в делото за насърчаване на единството на християните в съвременния свят”, защо в същия документ се дава положителна оценка на участието й в Световния Съвет на Църквите, където Православната Църква не само че не заема господстващо място, а участва наравно с всички еретически общности? И как тогава критските отци ще ни убедят, че по никакъв начин не приемат „идеята за „равенство на изповеданията” (т. 18)?

Това е само един пример за непоследователна критика в Становището на Св. Синод. Защо в Становището обаче не се посочват и изобличават такива явни като горното противоречия, а се фабрикуват и съответно критикуват липсващи такива?!

[4] Тук.

[5] „Критският събор: Свят и Велик Събор? Отзиви и коментари по съвест и истина”

[6] В статията си „Кратка оценка на „Светия и Велик Събор” в Колимбари на о. Крит (19-26.07.2016) проф. Целенгидис пише следното: „За отнасящото се пък до въпроса за Православната Диаспора, сме на мнение, че поради свиканото «Архиерейско Съвещание», беше направен опит той да се реши с помощта на антиканонично – било дори и временно – решение за Епископските Конференции, които лекуват, но увековечават вече съборно осъдения етнофилетизъм (1872 г.).” Тук професорът коментира документа за „Православната диаспора”, но от казаното се вижда, че за него съборното осъждане на етнофилетизма е безспорен факт и той няма нищо против това осъждане.

[7] Митр. Йеротей (Влахос) е сред инициаторите за признаване на всички събори на Православната църква, упоменати в т. І.3 от Енцикликата на Критския събор, сред които е и Съборът от 1872 г. Той е подписал Енцикликата без никакви възражения. Напълно в духа на гръцкия национализъм митр. Йеротей обаче премълчава, че нито Руската, нито коя да е друга от славянските поместни църкви не се е присъединила към „анатемата” над т.нар. етнофилетизъм, провъзгласена на Събора от 1872 година.

Също така още преди началото на Критския събор в обръщението си „Малко преди Светия и Велик Събор", Влахос заявява: „Разбира се, Съборът през 1872 г. в Константинопол осъди етнофилетизма като ерес, но за съжаление етнофилетизмът използва като свой орган Православната Църква с най-разнообразни последици.”

Виж и доклада му „За каноничните и еклизиологични проблеми в съборните документи”: „Не е възможно, от една страна, етнофилетизмът да е осъден като ерес (през 1872 г.), а от друга – да се създава един църковен етнофилетизъм, при това с решение на „Светия и Велик събор на Православната Църква”.”

[8] Виж статията „Св. Теофан Затворник за българо-гръцката църковна разпра”