Критика върху книгата на д-р Ив. Г. Панчовски — „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието”

Нашият автор е извършил всички тия грехове към Словото Божие, към св. отци и църковното учение от го­ляма любов към модерния човек, от желание, като отрече ада, да направи вярата в Бога по-лека за днешния свят. Това е, както загатнахме по-рано, втората причина, по­ради която той отрича вечния ад като реална, битийна сфера. „Модерният човек не може да вярва в бог, който сътворява ад и подлага своите любими чада на вечни мъ­чения” (стр. 165), казва д-р Панчовски и затова се мъчи да представи Бога само като любов, а не и като Съдник (стр. 157).

Но откъде е взел той тази едностранчива пред­става за Бога? Св. Библия ни Го представя наистина като светлина (1 Иоан 1:5) и любов (1 Иоан 4:8), но още и като безкрайно справедлив (Пс. 128:4; Рим 2:5), като правосъден, като такъв, Който наказва непоправимите греш­ници, въздава всекиму според делата, гневи се против не­честивците и отмъщава на Своите врагове. Ето какво говори св. прор. Наум: „Господ е Бог ревнив и отмъстител; отмъстител е Господ и е страшен с гняв: отмъщава Господ на враговете Си и не ще пощади противниците Си” (1:2). Такъв ни Го представя не само Ветхият, но и Новият За­вет (Рим. 12:19; Евр. 10:26-31; 2 Сол. 1:8). Разбира се, навсякъде Божият гняв и съд е представен като напълно справедлив, а не като произволен.

Колко се гневи Бог против греха ни свидетелства ветхозаветната история за потопа и за наказанието на развратните градове Содом и Гомор (Бит. 7 и 19 гл.) Нима д-р Панчовски, за да запази за Бога представата, че Той е само любов, ще отрече пред модерния човек и тия събития? Ако Бог там наказа езичници за тяхното страш­но разпътство, нима няма да накаже на Съдния ден без­божниците и всатанените нечестивци, на които е била из­вестна новозаветната воля Божия, и за които дори Сам Божият Син е умрял на кръста! „Защото, ако Бог не по­щади съгрешилите ангели, но като ги сгромоляса в ада и свърза с вериги на мрака, предаде ги да бъдат пазени за съд, и ако не пощади първия свят, … и ако градовете Содомски и Гоморски осъди на разорение и превърна в пепел, та ги постави за пример на бъдещите нечестивци, ... то Господ знае, как да избавя благочестивите от напасти, а неправедниците да държи в мъки за съдния ден” (2 Петр. 2:4-9). Тъй говори Словото Божие.

Естествено, Божията безкрайна милост и любов е оставила пред всеки, дори и най големия грешник, една отворена врата към рая, тя е покаянието. Колкото и да е грешил човек през жи­вота си, покае ли се от сърце преди смъртта си, избавя се от ада. Епископ Теофан Затворник казва: „Ако всички подвластни на греха люде така биха постъпвали, всички биха влезли в рая, и адът би останал зает само от ожесточените и неразкаяни духове на злобата”^[1].

Но как може да получи прошка от Бога некаещият се? Как може да иде в рая, при Бога, онзи, който подобно на дявола мрази Бога, който хули Иисуса Христа и потъпква по тоя начин изкупителната Му Голготска жертва? Такъв един грях е безкраен, защото е отправен към Безкрайния Бог и затова заслужава безкрайни мъки^[2]. Всатанените грешници не искат да се преклонят пред Бога и затова, дори и да биха ги пуснали в рая, не биха отишли там. Бог насила никого не вкарва в рая, защото за­чита свободната воля на човека. И тъй, своеволно извърш­ваните грехове и ожесточението ни са причина за нашето осъждане. „Защото ако ние, след като познахме истината, своеволно грешим, не остава вече жертва за грехове,” говори св. ап. Павел, „а някакво си страшно очакване на съд и яростен огън, който ще погълне противниците. Ако оня, който се е отрекъл от Моисеевия закон при двама или трима свидетели, безмилостно се наказва със смърт, колко по-тежко на­казание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста кръвта на завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта? Защото ние знаем Оногова, Който е рекъл: „отмъщението е Мое, Аз ще отплатя”, казва Господ… Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!” (Евр. 10:26-31).

Ето какъв е Бог според Библията: и любвеобилен Баща и справедлив и страшен Съдия – страшен поради страш­ните човешки прегрешения.

Ако д-р Панчовски желае да доведе модерния човек при Бога, той трябва да му проповядва истинския, библейския Бог. А сега, проповядвайки му свой, несъответстващ на истината бог, той го отдалечава от Истинския. Внушавайки му своята крива вяра, той му пре­пречва пътя към спасителната православна вяра. По такъв начин той не само че не услужва на модерния човек, а го вкарва в нови и съдбоносни заблуди. Така той постига тъкмо онова, което е искал да предотврати.

Противоречието със себе си е първото наказание при отдалечаване от истината. За д-р Панчовски това противоречие е просто характерно. Той отрича ада, за да спаси вярата в Бога, а не вижда, че отри­чайки ада, отрича и Бога, Който е възвестил истината за ада. По мнението на св. отци отричането на ада услужва не на Божието спасително дело, а на дявола. „Това са езически догмати”, казва св. Варсануфий. „Те подбуждат не към страх Божий, а към преуспяването на дявола”^[3]. С други думи дя­волът ни подучва да не вярваме в ада, за да ни вкара в него. По такъв начин се вижда ясно, че не библейската, църковна и светоотеческа вяра, че има вечен ад, е „безбожническа, нехристиянска, дори сатанинска вяра” (стр. 210), а вярата, която д-р Панчовски застъпва, се явява нехристиянска и сатанинска. Не проповедта за вечното мъчение на непопра­вимите грешници служи „за отклоняването им от Бога” (стр. 196) — иначе ще излезе, че и Сам Спасителят е отклонявал хората от Бога, — а тъкмо обратното, който отрича ада като обективна битийна сфера и убива вярата в Страшния Божи съд, учи хората още по-безстрашно да грешат.

Не е случайно, дето д-р Панчовски никъде в книгата си не внушава на модерния човек страх Божий (Пс. 110:10), смирено съзнание за греховност (Лук. 18:13), проста детска вяра (Мат. 18:3), покоряване на богооткровената истина (2 Кор. 10:5) и пр. Той иска не да увещае модерния човек да се нагоди към библейската вяра, а се опитва тая вяра да нагоди към модерния човек, за да му я направи по-лека. Но всъщност нищо не се постига. Ако речем да тръгнем по тоя път на нагаждане към човешките вкусове, днес ще отре­чем ада, утре рая, после и Самаго Бога. Не! Не е този пъ­тят на християнизирането на света. На всеки човек трябва да се проповядва неподправеното и цялостно Евангелие. Ако слушащият е от Бога и има в сърцето си смирение, ще приеме евангелската проповед; ако не е от Бога, ще я от­хвърли, макар и да го уверяваш, че няма вечен ад. Защото това не е единствената богооткровена истина, която е неприемлива за модерния човек. Там има още цяла една редица от съблазнителни за гордия човешки разум истини. Ако днешният пропадащ духовно човек ги осъзнае, той по-скоро ще се отрече от християнството, отколкото да се при­върже към него.

Много от модерните люде по традиция и от недомислие са християни. Те тачат само високата етика на Евангелието. Всъщност сами не знаят в какво вярват и как трябва да вярват. Ако разберат, че за да бъдат истин­ски християни, най-напред ще трябва да приемат с пълна детска вяра следните истини: че историческият човек Иисус Христос е истински Бог, че Той е слязъл от небето, че се е родил без намесата на мъж по свръхестествен начин от Де­вицата св. Мария, че е вършил чудеса, че е възкръснал, след като е умрял на Голгота, че ни е изкупил с кръстната Си смърт от греха, че Божието същество е едно, но в три лица, че Св. Дух се е явил във вид на гълъб, че всички мърт­ви ще възкръснат за съд и пр. и пр., ще изповядат чистосърдечно, че те не могат да приемат всичко това, че то им прилича повече на басни отколкото на богооткровени исти­ни…

Вярата днес е страшно оскъдняла съгласно пророческите предвиждания на Спасителя (Лук. 18:8). Доказателство за това е фактът, че днес всеки почти човек си има свои лични убеждения и не иска да се покори на богооткрове­ните религиозни истини. Доказателство за това е и фактът, че за модерния човек не съществува вече ни светоотечески авторитет, ни църковен авторитет. На всичко това той гледа като на отживелица. Модерното съзнание си е избрало на мястото на св. отци други нови отци — светските свободомислещи писатели и философи. Доказателство за това най-сетне е и фактът, че ето дори богослови като д-р Панчовски започват да отхвърлят централни богооткровени истини, като истината за ада, за невъзможността на покаяние­то след смъртта (Лук. 16:19-31) и пр., истини, които са тъй силно и категорично засвидетелствани и от Словото Божие, и от всички църковни авторитети. Не навежда ли всичко това на мисълта, че ние стремително се приближаваме към оная нерадостна епоха на всеобщо богоотстъпничество, когато бъ­дещите и още по-модерни човеци ще отхвърлят вече без­огледно всичко свято и богооткровено?

Нашият век, колкото и да се отличава с висока материална култура и с небивали технически постижения, се характеризира, по при­знанието на най-проницателните днешни мислители, с пъ­лен упадък на духовната култура. Проф. Спекторски гово­ри напр.: „Ние сме започнали да преживяваме един от най-крупните световни кризиси… Не погиваме ли всички ние, ... не се ли връщаме към диващината и варвар­ството?”… „Никога досега хората не са достигали та­кова съвършенство във всички области на техниката. Но заедно с това никога не е настъпвало такова идейно оскъдняване”^[4].

Освен с идейната безпътица нашето време се характеризира и с дълбоко духовно и нравствено падение. Това вижда със загриженост всеки разумен човек. Интересно е, че д-р Панчовски не е осъзнал това, и че е могъл да окачестви днешното време като „време на духовна и нрав­ствена издигнатост” (стр. 210) и днешния човек като „по­стигнал завидно духовно съвършенство” (стр. 211). Впро­чем верен на своята основна линия — да си противоречи — д-р Панчовски в други страници на книгата си намира, че „модерният човек има слаб усет към истината”, че „всеки задълбочен разговор го отвращава” (стр. 214), че „мрази идеалите” и че сам „е плитък и повърхностен” (стр. 215). И заради този модерен „човек, който почти е загу­бил връзката с мистичната дълбочина на душата си” (стр. 7), който от гордост и самонадеяност е непокорен на Евангелските истини, д-р Панчовски жертва някои важни положения на нашето „верую”, за да го направи уж вярващ. Но както вече се изтъкна, ако той иска по този път да доведе обезверения модерен човек при Христа, трябва да пожертва покрай богооткровената истина за ада и всички други по-горе изброени богооткровени исти­ни, които съставляват по ап. Павловия израз „безумството на проповедта” (1 Кор. 1:21), и които съвременните люде поради своето поклонничество пред „всезнаещия” човешки ум просто не могат и не искат да приемат, защото им се струват като басни. А това значи, че д-р Панчовски тря­бва да разруши напълно вярата, за да направи хората вярващи. Такъв е логичният извод от неговите нелогични съждения.

Но нашият автор може да ни възрази, че ние не взи­маме под внимание философските му съображения, кои­то той привежда против съществуването на вечен ад. Да видим доколко тия съображения са състоятелни, и до как­ви резултати го довеждат те.

1) Първото му съображение е: учението за вечния ад противоречи на понятието за Бога като любов (стр. 169). Ако Бог беше само любов, може би противоречие щеше да има. Но ние видяхме, че св. Библия ни разкрива Бога и като любвеобилен Баща и като неподкупен и справедлив Съдия. Следователно учението за ада противоречи на осакатеното и неправилно понятие за Бога, което д-р Панчовски подържа, а не на библейското понятие за Бога. Когато Бог е разкривал учението за ада, не е бил преста­нал да бъде и любов. „А ако не е преставал да бъде благ, няма съмнение, че такова определение (за вечния ад) е съвършено съгласно с Неговата благост”^[5]. По учението на св. отци тъкмо обявяването истината за ада говори за Божията любов. „Ако Бог би се радвал на мъките на грешниците, Той не би ни открил истината за ада”^[6], казва еп. Теофан Затворник; откривайки ни истината за ада, Той иска да ни предпази от него. А не е ли това знак за безкрайната Божия любов?

2) Учението за ада противоречало и на Божията справедливост: как може за кратковременни грехове да последват вечни мъки (стр. 170).

И тава съображение не издържа критика. Може гре­ховете да са кратковременни, но не е кратковременна, а напротив вечна е злата и непокорна свободна воля на ожесточения и непоправим грешен човек. Волята е атри­бут на душата. И понеже душата е безсмъртна, то и волята, като съществена проява на безсмъртната душа, е вечна. Ако грешникът в кратковременния си земен живот закостенее в своите грехове и пороци, ако затвърди своята воля в злото, ако се ожесточи против Бога и в такова състояние умре, той навеки се е определил против Бога и е станал завинаги враг Божий подобно на демоните. Как­во по-справедливо тогава от туй да бъде и той там, дето са неговите приятели – бесовете! Тъкмо въпиюща неспра­ведливост би било да бъде той приравнен в задгробната си участ с ония праведници, които цял живот до кръв са се противили на греха (Евр. 12:4), които всеки ден са во­дели със себе си и със своите порочни наклонности ожесто­чена война, които са разпъвали ежедневно плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24) и в тая мъчителна борба за достигане на добродетелност и святост всеки ден със сълзи на очи в покайно съкрушение са измолвали за себе си Божията милост.

Бог е безкрайно благ и безкрайно справедлив. Той не наказва за кратковременните грехове, а за неразкаяността в тях. Злата и ожесточена воля може и да се пре­кърши. Ако непоправимият грешник рече да се обърне към Бога и искрено се покае, той няма да отиде в ада, и всички минали грехове, дори и най-страшните, няма да му се зачитат, защото Бог ще му прости заради Христовата из­купителна кръв, пролята на Голгота. Ето туй е непонятна Бо­жия любов и още по-непостижима Божия справедливост, която може да доведе до умиление всеки осъзнал се греш­ник. Ти си длъжник пред Бога и не си в състояние никога да изплатиш огромния си дълг. Бог вижда това и праща Своя единороден Син, Той да плати твоя дълг, за да се удовлетвори по чуден начин висшият закон за справедливостта и едновременно да се докаже чрез това и непостижимата Божия любов! Бог е направил всичко възможно за грешника, за да го спаси. Сам Божият Син се пожертва на Голгота за грешниците и стана за тях пред Бога умилостивителна жертва. И ако след всичко това ние ожесточено отричаме вярата и се предаваме на смъртни грехове, нямаме право да обвиняваме Бога в несправедливост, задето е предупредил, че вечни мъки в ада очакват неразкаяните грешници.

Покай се, и за тебе няма да има вечен ад! Обърни се към Бога, и Той за тебе ще бъде само Любов! Но опълчиш ли се против Него, ти сам се обричаш на вечни мъки! Отстъпиш ли от Него, ти сам отиваш в ада, защото вън от Бога няма радост. Грехът е сам по себе си вече един малък ад. А колко по-страшен ще бъде адът за всеки неразкаян и упорит грешник, който съзнателно потъпква Голготската жертва на Сина Божий и похулва Духа на благодатта и в такова състояние умре! (Евр. 10:23). Това ожесточено поведение е сатанизъм, безкрайно оскърбление на величието Божие, подигравка с Божията милост, самоволно отдалечаване от Бога. След всичко това, каква несправедливост има в туй, че Бог потвърждава с вечната Си присъда на Страшния съд съзнателното и самоволно решение на всатанените нечестивци да бъдат далеч от Него в ада!

3) Учението за ада водело към най-груб дуализъм. И това не е вярно, защото д-р Панчовски неправилно си представя ада като самостоятелно и независимо от Бога царство. Св. Библия ни разкрива Бога като абсолютен Господар на всемира, като Цар, Който има „ключовете на ада и смъртта” (Откр. 1:18), като Съдия, Който ще хвърли дявола и слугите му в огненото и жупелно езеро, дето „те ще бъдат мъчени денем и нощем во веки веков” (Откр. 20:19). Тъй че според Словото Божие и адът се намира под Божията власт. Тая истина се разкрива много поетично в 138-и псалом, ст. 7-8: „От Твоето лице (Боже) къде да побягна? Възляза ли на небето, Ти си там; сляза ли в преизподнята — и там си Ти”. В пълен унисон със Св. Писание мисли и св. Православна Църква^[7] която възпява Иисуса Христа като победител над смъртта и ада^[8].

Учението за ада ограничавало свободата на човешка­та нравствена дейност и правело по такъв начин евентуал­ния добродетелен живот лишен от всякаква нравствена стой­ност (стр. 173). Тук имаме вече един типичен софизъм, който сам издава всичката си несериозност. В основата му лежи следната грешка: който вярва в ада, не греши по­ради страх от вечните мъки, и значи, по принуда е доб­родетелен. Но тогава и който вярва в рая и в Бога изоб­що, е добър от егоистични подбуди и следователно не е нравствен. Следователно за да бъдеш истински нравствен, според този софизъм, трябва да не вярваш ни в ада, ни в рая, ни в Бога, тоест трябва да бъдеш безбожник.

Кой няма да отхвърли тази нелепост! Иисус Христос ни е въз­вестил истината за ада, тъкмо за да подтикне нашата сво­бодна воля към нравствена дейност и да ни направи по­лека лека истински добродетелни. Адът, както и раят, присъстват в проповедта на Спасителя като педагогически подбуди. А подбу­дите не обвързват свободата на човека. Примерите от действителността доказват това. Колко хора, вярващи във вечни­те мъки, пак грешат!

Това са най-важните философски възражения против богооткровената истина за вечния ад. Те не оборват тая истина, защото противовъзраженията им, както видяхме, са по-силни от тях. Те също така не доказват, че няма вечен ад. Тогава до какъв резултат довеждат те нашия автор? — Само до колебливото и съблазнително предположение: може би няма вечни мъки, може би всички ще се спасят. Но тук изведнъж сам авторът се изправя пред страшния въпрос: ами какво ще стане тогава със свободната воля на човека, ако няма вечен ад и ако Бог, въпреки желанието на някои, всички спаси?

Ето тъй д-р Панчовски се изправя пред следното изкуст­вено предизвикано и съвсем излишно според нас противо­речие. От гледище на свободата на човека необходима е представата за вечен ад, а от гледище на Божията любов тя е немислима. Това затруднение у него произлиза от фа­талната му грешка, че той не се ръководи от Словото Бо­жие, което ни разкрива Бога и като любящ Баща и като Съдник, а от разума на модерния човек, комуто е приятно да си представя Бога само като любов. За Словото Божие няма противоречия. Всичко там стои в дивна хармония, защото у Самия Бог всичко е в хармония. Противоречията произлизат на плоскостта на ограниченото и често пъти съвсем погрешно човешко мислене. Недовиждането или затъмняването на една богооткровена истина създава в стройната система на религиозните истини хаос. Това казва и мъдрият и богопросветен богослов епископ Теофан Затворник: „Всички недоумения произлизат от туй, че ня­кои предмети на вярата се затъмняват… Щом този не­достатък се запълни, тутакси недоумението се разсейва са­мо по себе си”^[9].

Ето например в дадения случай, ако д-р Панчовски би признал богооткровената истина, че Бог е не само любов, но и Съдия, неговата изкуствено построена антиномия би рухнала. Но за да признае той това, тряб­ва да вярва в Божественото откровение. А той не вярва толкова на Библията, не вярва толкова и на Самия Иисуса Христа, Който Сам рисува Себе си като страшен и спра­ведлив Съдия, колкото вярва на сатаниста Пшибишевски и на богобореца Ницше, комуто например по въпроса за несъществуването на вечен ад дава пълно право (стр. 174). Той намира противоречия в Библията, намира несъвмести­ми качествата на Бога като Баща и Съдия и за да премахне уж тия противоречия, които всъщност не съществуват, създава истински противоречия и антиномии в своето мисле­не, което ще видим по-нататък.

<< предишна || следваща >>

Списание „Православен мисионер”, 1946 г., кн. 1.

[1] Еп. Феофан, Письма к разным лицам..., Москва, 1892, стр, 11.

[2] Вж. Иером. Методий, Отец Йоан Кронщадски, Сливен, 1938, стр. 367, 370.

[3] Руководство к духовной жизни. Москва, 1855. стр. 504, 502.

[4] Христианство и культура, стр. 5, 9, 10, 11.

[5] Еп. Феофан, Письма к разним лицам,… стр. 10.

[6] Пак там, стр. 15. Тъй учи и св. Йоан Златоуст, Беседа 2 на 2 Сол.

[7] Вж. Октоих 6 гл., Съб. вечер на Господи воззвах, 3-та стихира.

[8] Вж. Октоих 5 гл. Съб. вечер на Господи воззвах, 4-та стихира и 2-ра стиховна стихира.

[9] Письма к разным лицам… стр. 7.