Съществуват два пътя, две посоки в човешкия живот: пътят на изцяло служение Богу, проявяващ се най-пълно в монашеството, и пътят на служение Богу чрез изпълняване на евангелските заповеди в света – създаването на семейство. Тези два пътя са различни, но не са противопоставени един на друг. Днес и двата пътя са еднакво обвити в гъста мъгла. Хората, които вървят по тях, непрекъснато се сблъскват с препятствия, не знаят как да ги преодолеят, губят ориентир, и накрая сами не разбират къде са, защо и накъде трябва да вървят.

Монашеството е концентриране на духовните сили върху най-главното – общуването на човек с Бог. То е сякаш изчезване на човек пред Бога, на възкресението на неговата душа по благодат преди възкресението на мъртвите. То е желание и готовност да пожертваш всичко заради едно единствено богатство и съкровище – придобиването на Светия Дух. Монах е този, който не е привързан към свeта, който е умрял за него и живее в бъдещия живот, чието сърце пребивава в непрестанна молитва, който гледа на земното като че ли от вечността.

За съвременното монашество съществуват много препятствия и трудности, изкушения и съблазни. Най-голямата трудност произлиза от това, че в нашата страна монашеството е било почти унищожено и между предишното и съвременното монашество се е образувала дистанция, подобна на дълбока пропаст. Прекъснала се е приемствеността, изчезнала е живата традиция, умрели са последните старци, т.е. опитните в духовния живот монаси, и всичко трябва да започне отначало.

Втората трудност е характерът на съвременния, горд и самонадеян човек, който иска повече да поучава, отколкото да се учи. Тук се изявяват амбициите на младите монаси за старчество, от една страна, и на значителна част от монасите, които не искат послушанията и считат, че могат да се ръководят единствено от книгите.

Следващата опасност е преминаване към външна деятелност, когато молитвата, очистването на сърцето от страстите и вътрешният живот се поставят на заден план. Такава деятелност е характерна за католическите манастири и ги е превърнала в специализирани монашески ордени, докато източното монашество се отнася съвсем различно към този въпрос, т.е. то е начин на живот, стремеж към безмълвие, общуване със света чрез молитвата. Монахът си има послушание, а не специалности и професия.

Монашеството е нов начин на живот. Вследствие на либерализацията на нашето общество, това понятие за монашество постепенно изчезва и като пример за монашеството се поставя бурната външна деятелност, която е достъпна в такава степен, но за миряните. Тук е ценен опитът на съвременните манастири там, където монашеската традиция не е била прекъсвана поради исторически сътресения.

Вторият път е създаването на семейство, където наблюдаваме психологическата неподготвеност на хората за християнски брак. Основата на семейството е любовта и взаимното разбиране. За съвременния човек обаче думата любов се слива с представата за страстно влечение на хората един към друг. Изчезне ли страстта, или се измести към трето лице, изчезва и любовта. Хората, покварени още от детство, трудно възприемат това свойство на любовта като верността. Между любовта и страстта съществува коренна разлика. Страстта иска да завладее другия, да го обсеби, докато любовта е жертвено себеотдаване. Съвременният човек се е отучил да се жертва за другите, а потребителският принцип е направил семейството арена на противоречия.

Едно от чувствата противоположни на любовта е гордостта. Съвременният човек е горд. Той смята, че нему трябва да принадлежи ръководната роля в семейството, затова в семейството кипи постоянна борба за власт, а другото лице се възприема като конкурент и противник, който трябва да се  потиска. Същото желание за господство, нерядко се проявява и по отношение на децата.  Родителите следят за всяка постъпка на детето, но не за да го изправят, а за да го упрекнат и да покажат своето превъзходство. В резултат на това израстват същите малки деспоти или безволеви хора, които трудно вземат самостоятелни решения. Понякога родителите изпадат в другата крайност и изобщо не обръщат внимание на децата си, а се занимават със своите си дела. И в първия и във втория случай причината е една – дефицит на любов.

Съпрузите трябва да се постараят да разбират един друг, да погледнат един на друг или на конкретния житейски проблем с очите на другия човек. Ето защо в брака освен любов е необходимо и единство или сходство в светогледа, общи нравствени принципи, а за вярващите хора и духовно единство в изповядване на една вяра. В същото време хората, които встъпват в брак, често не се интересуват от вярата и мирогледа на човека, с когото се готвят да свържат живота си. Струва им се, че всичко ще се уреди от само себе си и повече се интересуват от друго: позицията в света, образованието, материалното положение, и често, след брака до тях се оказва душевно чужд човек, който не може или не иска да те разбере, който в най-добрия случай може да бъде само партньор.

Бракът е взаимна помощ във временното и във вечното, в материалното и духовното. Бракът възлага на човека определени задължения. Ако има любов, то изпълняването на тези задължения носи удовлетворение и радост, а ако я няма, те се възприемат като хомот, като тежко бреме, което трябва да носиш на плещите си, и което предизвиква само раздразнение и взаимни упреци. Основата на брака е честността на съпрузите един спрямо друг, но лъжата е станала универсално явление в съвременния живот, и семейството не прави изключение. Затова фалшът разяжда взаимоотношенията с хората, които уж са ни най-близки, както ръждата разяжда желязото.

Семейството трябва да бъде оазис, където човек да си отдъхне от знойната пустиня на света, а то се превръща в поле на нескончаеми битки. Човек няма желание да се прибере у дома си, където липсва душевна топлина, и той търси щастието другаде – илюзорното щастие във виното, наркотиците и разврата. Дори в семейства, които се считат за благополучни, се наблюдава следното: вечер съпрузите седят пред телевизора един до друг, но разделени сякаш от стена, с погледи, устремени в синия екран. Те живеят с него. Забравили са за съществуването на семейството си – то не им е нужно. Те живеят чуждия живот, който протича пред очите им. Често до родителите седят и техните деца. Днес рядко някое предаване минава без порнография, и децата постепенно спират да уважават родителите си, които престават да са нравствен авторитет за тях.

Най-мощното средство за възпитанието на детето е примерът на родителите, но родителите не могат да бъдат пример за своите деца. Това чувстват децата и в тях възниква протест против собствените им родители. Семейството се разпада на враждебни групи, родителите престават да обичат своите деца. По-рано раждането на дете и неговото възпитание било извор на радост; с детето родителите сякаш отново се възраждали за живот. А сега раждането на дете се възприема като нова тежест, която трябва да носиш незнайно защо.

В съвременният свят убийството на плода приема формата на епидемия, която отнема десетки милиона живота на петте континента. Съвместното престъпление не сплотява, а разделя съпрузите. Убийството на младенци е онзи грях, който прави семейството подвластно на тъмните сили. Хората чувстват, че в техния дом нещо не е наред: пламва ненавист един към друг, униние, често безпричинна раздразнителност, преминаваща в ярост. Кръвта на децата отмъщава за себе си, затова семействата се разпадат с лекотата на картонени къщички.

Човек е длъжен да се подготви за брака. Единствено в християнското семейство е възможно щастието. Има такъв закон във физиката: от промяната на температурата и в най-твърдия метал се образуват микроскопични пукнатини, невидими за окото, после те се увеличават, металът става крехък и неочаквано се чупи. Същото се случва и в семейството: незначителните неприятности, неуважението един към друг, взаимните оскърбления са малките пукнатини във взаимоотношенията между съпрузите, които после се увеличават и задълбочават. Кавгите преминават в навик, но дори и скоро да се забравят, все пак остават дълбоко в подсъзнанието, а човек се изправя пред неизбежния факт: той не обича и не иска семейство. Затова всеки, който встъпва в брак, трябва да осъзнае каква отговорност поема върху себе си и да потърси сили в молитва към Бога. Семейството трябва да бъде школа за търпение и борба с егоизма, а в наше време то често се превръща в предмет на собственост, когато човек се отнася към другия като инструмент, който може да употреби за свои цели, а след това да го захвърли.

Синоним на християнския брак е венчанието. Ако преди венците символизирали чистотата, която двойката съхранила до брака, то днес те все повече придобиват символичен смисъл на бъдеща награда за търпението, което съпрузите са длъжни да проявяват един към друг в съвместния живот, в раждането и възпитаването на децата. В днешно време бракът често се превръща в мъченичество, ето защо християнският брак се награждава като подвиг.

Сайт на архимандрит Рафаил (Карелин)

Превод: Светла Георгиева