„Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?”
Лука 18:8

На сайта Православие.ру е публикувана беседата „Най-големият опит, който човек може да има” на един „духовен” атеист (митр. Атанасий Лимасолски)^[1], който не вярва в обективното съществуване на Бога и рая, който не вярва в Божиите заповеди и догматите на Църквата, а вярва само в екзистенциалния земен мистичен „опит”. Краткото резюме на тази публикация е, че „църковният” гносис трябва да заеме мястото на вярата.

„Ами ако няма рай?... Не е ли наивно човек да вярва в нещо, което не може да докосне?... Бог е несъществуващо Същество”, заявява митрополитът от Кипър^[2].

Безверието на митр. Атанасий Лимасолски е иконата на потребителската „вяра” на масовия човек. Безрадостната картина на новата „духовна концепция” изглежда горе-долу така: няма вече атеисти, „живият опит” е изгонил вярата и е направил неактуална класическата идеология на атеизма. Всички вече вярват, но не в Бога, а в своя свръхестествен опит, приеман като тъкан на живота.

„Само опитът може да устои. Нищо друго.”

Църквата като стълб и крепило на истината бива призована да се опира вече не на своята Основа и Глава – Бога, а на собствения опит, разбиран не в духа на вярата – като Божествено Откровение в Писанието и Преданието, а в духа на гностицизма – като иманентен на самата Църква, като собствена тъкан на църковния живот. Едно „докосване до Църквата”, непосредствено, без съзнателна вяра в Изкуплението и Вечния живот зад гроба, „обръща” хората… Чудесата, според митрополита, свидетелстват за това, че Църквата не е учение:

„Чудесата са елемент, който е израз на живителната енергия на Църквата, а също така показват, че Църквата не е учение.”^[3]

В същото време именно чудесата потвърждавали и потвърждават истинността на учението на Господ и Неговата Църква. Без приемането на вероучението, в духа на което само е възможно истинското поклонение на мощите и иконите, както и истинско, не за съд или осъждане, приемане на Тайнствата – е невъзможно участието в благодатния живот на Църквата за спасение на душата и за Живот Вечен. А митрополитът твърди, че спасението се извършва „самó”, стига само човек да се „включи” към тази „духовна електроцентрала”.

„По-големите от вас се сещат, че в учебниците по вероучение имаше доказателства за съществуването на Бога. Това бяха пет-шест доказателства, чиято цел беше рационално да докажат, че Бог съществува. Това беше грешка^[4], защото тезата води до антитеза: идва някой друг и отново с рационални аргументи ти доказва, че Бог не съществува и той разполага с много по-здрави аргументи от твоите, защото ти логически се опитваш да докажеш, че Бог съществува, а Той не съществува. Свети отци са казали, че Бог не съществува. Защо ли? Св. Симеон Нови Богослов казва, че Бог е несъществуващо Същество.^[5]

Бог не съществува, защото Той изобщо не съществува, както останалите същества. Не можеш да кажеш, че Бог съществува, както не можеш да кажеш, че не съществува, защото Той съществува. Той е несъществуващо Същество, защото Неговото съществуване не може да се опише и точно да се определи.”^[6]

За опровержение на това лъжеучение е достатъчно да се каже, че Неговото съществуване се приема с вяра и с вяра се осмисля и разбира. „Оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят” (Евр. 11:6).

Според митр. Атанасий „Бог не съществува”, но

„Всички трябва да осъзнаем какво търсим от Църквата, а това, което тя може да ни даде, е лична връзка с Христос. Много важно е да знаем, че влизайки в Църквата, ние сме призовани да се свържем не с учението на Църквата, а с една Личност^[7], да имаме лично отношение с една Личност – Иисус Христос, с живата Личност, Която съществува и с Която човек може и трябва да има отношение на любов. Трябва да обичаме тази Личност.”

Един вменяем човек би попитал: коя е тази конкретна Личност, която трябва да обичаме, ако Бог не съществува? Православната Църква изповядва Иисус Христос като от века Същесвуващ Бог, Безначално Слово Божие. Само че „влизащите в Църквата” са призвани според митрополита да отхвърлят именно учението на Църквата, като направят основа на своя „църковен” живот непосредствения човешки опит, свободен от всяко подчинение на вероучението на Църквата.

Тогава кого ще обикнат те: нашия Господ, Вечносъществуващия Бог, въплътил се и пострадал за човеците ли? Не, ще обикнат някой друг.

„Църквата не казва неща, които не може да докаже – да докаже, но не с разума, а чрез опита.”

Не. Църквата изобщо не доказва. Църквата казва неща, които се приемат с вяра и се познават с вяра. Църквата няма намерение да ги доказва нито чрез разума, нито чрез опита, тъй като тези неща превъзхождат всеки ум и всеки опит.^[8] Но се приемат и се разбират само с вяра, която е „увереност в невидимото като във видимо и в желаното и очакваното като в настояще”^[9].

Никакъв земен опит не може да открива на човека предметите на вярата. Чрез опита можем само да осъзнаем своята немощ и да се смирим. Този „опит на вярата”, за който говорят светите отци (напр. св. Иоан Кронщадски в своя дневник „Моят живот в Христа”) – не е просто опит на благодатни преживявания, а е опитът на собствената решимост и себеотречение заради Христа, опитът на възлагане грижите си на Господа (срв. Пс. 54:23). За това пишат светиите. Светиите знаят, че след такова полагане на себе си пред Господа следва утешение от Него, но това не е зависимост, не е „естествен закон”, Господ е свободен и да не даде на молещия просимото. Затова благодатният Божий дар изобщо не е предмет на човешкия „опит”, а е предмет само на едната милост на Господа. Той не може да бъде описан от никакъв наш опит и по никакъв начин не зависи от нас. За митрополит Атанасий „опитът на Църквата” е именно опит на преживяване на свръхчувствени неща и предмети със сетивните рецептори на падналия човек, усещане на благодатта с индивидуален „харизмометър” и построяване на основата на този гностически опит на система от възгледи, оценки и мотивации.

Този магически, независим от вярата и предварящ я „опит” именно се явявал главно условие за приемане от човека на Христовата Истина и неговото последващо въцърковяване.

Но това не е така. Чудесата, с които Бог обръщал към Себе Си светиите, не носели характер на някакъв „нов опит”, но потрисайки човека, давали място на съзнателната и зряща вяра, основана на точно – догматически точно! – знание за това Кой стои пред него.

Така Савел по пътя за Дамаск, след като го огряла светлина от небето, „падна на земята, чу глас, който му думаше: Савле, Савле, що Ме гониш? А той отговори: кой си Ти, Господине? Господ каза: Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен. Той, разтреперан и ужасен, проговори: Господи, какво искаш да направя?” (Деян. 9:3-6).

На нас ни се предлага такава „схема” за обръщане на съвременните хора и привличането им в Църквата: нека те дойдат и вкусят, без да знаят нищо за Христос и без да вярват в Него като в Господ. Те ще усетят Неговата благост и ще се прилепят о Него. Но разликата е в това, че Савел „усетил” това съзнателно и с разбиране, а митрополит Атанарий говори за безсъзнателно и безсловесно усещане на „радост”, без участието на разума, тоест без вяра.

Да, Православната Църква е богата на духовен опит. Тя се явява негова съкровищница. Само че  съхраняваният от нея „опит” на свръхчувствени състояния, за който говорят и пишат светиите, нищо не може да „докаже”, тъй като самият той се приема с вяра. Вярващите вярват на св. ап. Павел, че той „беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори” (2 Кор. 12:4). Това не може да се преразкаже и пресъздаде със земни средства, но вярващите вярват. Защото самата вяра е дар Божи. Затова за невярващия, че Бог обективно съществува и Църквата не е съкровищница. А митр. Атанасий представя работата така, че и за невярващите Църквата е съкровищница на „духовни блага”, които невярващият след като започне да получава, органически се привързва към Църквата. Тоест тези блага „сами”, без съзнателно приемане на вероучението от човека, „работят за желания резултат”. Това е гностицизъм.

Защо вярваме ние? Защото Господ ни е призовал чрез Светия Дух, влагайки в нашите души любов към Него, Разпнатия за нас на кръста. „Любовта познахме по това, че Той положи за нас душата Си” (1 Иоан 3:16). Как я познахме? С вяра. „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас - Божий дар е” (Еф. 2:8). Дарът на вяра в Христа е непостижима милост Божия, която Той чрез Светия Дух дарува на онези, които Сам е предузнал, Сам е предопределил и Сам е призвал (срв. Рим. 8:29-30), а не на онези, които сами „предузнали” и „предвкусили” Бога чрез жизнения опит. „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах” (Иоан 15:16). Защо разбойникът изповядал в Него съкровения Бог, казвайки „помени ме, Господи, когато дойдеш в царството Си” и в отговор чул: „днес ще бъдеш с Мен в рая”? Защото по Божи дар, чрез вярата видял в Разпнатия Царя на славата.

„Ами ако няма рай?” – пита митрополитът. - „Не е ли наивно човек да вярва в нещо, което не може да докосне? Не знам за вас, но аз никога не бих следвал такъв начин на живот и да чакам да умра, та тогава да видя дали това, което съм правил 80 години, е правилно или не.”

Всъщност това е вярата на другия, на разбойника отляво на Христа, който казвал: „Ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас” (Лука 23:39). Той бил като митрополит Атанасий, гностик – човек, осланящ се не на вярата, а на земното знание. Вярата в рая и отвъдното спасение не е актуална и не е убедителна за него. Това не може да се „докосне” посредством земните сетива.

Актуални за такива люде са не предметите на вярата, а емпиричните усещания за комфорт, безопасност, радост, душевен подем, свобода и добро психическо самочувствие в този свят. Тези именно преживявания и усещания се представят от тях за „вкус” на вечността. Само „вкусвайки” по такъв материално-потребителски начин, може да повярваш в Христа и да станеш чедо на Православната Църква – проповядва митрополитът. „Слез от Кръста и ще повярваме в Тебе” (Мат. 27:40), казвали иудеите. Ето я същата тази „вяра” – безрелигиозната вяра в земното:

„Това е същото както, когато посещаваш лекар, който постоянно ти предписва лекарства и въпреки това нямаш подобрение. В един момент ще спреш да ходиш при него. Ще му кажеш, че от две години го посещаваш, пиеш лекарствата, но, за съжаление, не си се почувствал по-добре. Трябва да смениш лекаря или лекарствата. Не можеш да ходиш при този лекар, след като няма резултат. Нито пък да бъдеш толкова наивен, че да отидеш при някой лекар, който ти казва „Наистина си болен, ще ти изпиша лекарства, но ще се почувстваш по-добре, когато умреш! Когато умреш, тогава ще се подобри състоянието ти!”. Църквата се оприличава на този лекар, когато влизаш в нея и ти казват да пазиш Божиите заповеди, да правиш всичко, което ти казва свещеникът, а когато умреш, ще отидеш в рая. Благодаря! Такива наивни хора, такива безумици човек не може да ги приеме. Нима съм такъв будала, че цял живот да правя всички тези неща, а когато умра, тогава да отида в рая? Ами ако няма рай? Какво правим тогава? Не е ли наивно човек да вярва в нещо, което не може да докосне? Не знам за вас, но аз никога не бих следвал такъв начин на живот и да чакам да умра, та тогава да видя дали това, което съм правил 80 години, е правилно или не.

И тъй, какво е Църквата? Църквата е опитен живот, опит от вечния живот, който започва в този живот и преминава във вечното Божие царство. Когато служим св. Литургия, казваме – „Приемете тялото Христово, вкусете Безсмъртния Източник”. Сега, сега вкусваме безсмъртния живот на Христос, а не след смъртта.”

Ние обаче за разлика от гностиците вкусваме Христа не посредством земните си сетива, а чрез вярата; ние виждаме колко благ е Господ (срв. Пс. 33:9) и вкусваме Безсмъртния Източник с вярата, че „това е самото Пречисто Твое Тяло и това е самата Твоя драгоценна Кръв”. „Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти Си наистина Христос, Синът на Живия Бог, дошъл в света да спаси грешниците”, казваме ние преди това вкусване.

А призивът на Църквата: „Тялото Христово приемете и Безсмъртния Източник вкусете”, ние чуваме едва след Нейния призив „Със страх Божий и вяра пристъпете!”

Според митрополита излиза, че и невярващият, ако се причасти, ще вкуси „колко благ е Господ”. И това е „опитът”, с който ще започне неговия живот в Църквата.

Опитният живот! Вечен живот, който започва не с вяра в Божиите заповеди. Но нали Господ казва: „ако искаш да влезеш в живот вечен, опази заповедите” (Мат. 19:17).

„Благодаря! Такива безумици човек не може да приеме”, отговаря на Христа онзи, който вярва не на Неговото слово, а в примата^[10] на собствения си опит^[11].

Това атеистично предизвикателство към Бога, Който казал: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди” (Иоан 14:15), митрополитът, който нарича Христовия призив за спазване на Неговите заповеди, озвучен от Христовите пастири, „безумици, които човек не може да приеме”, а вярващите в тези Христови слова - „будали” – това скандално кощунство митрополитът завършва с не по-малко скандална „дефиниция на Църквата”.

„И тъй, какво е Църквата? Църквата е опитен живот, опит от вечния живот, който започва в този живот и преминава във вечното Божие царство.”

Не. Църквата е богоустановено общество от хора, съединени от Православната вяра, Закона Божий, Свещеноначалието и Тайнствата^[12]. Ние нямаме и не можем да имаме „опит от вечния живот”, тъй като „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Ние имаме само опит от земния живот заквасен с вяра. Опит на страдания, гонения, сълзи и болести, случващи се заради вярата в Обещалия. Благодатните утешения и укрепления за християните по този път са само сянка на бъдещите блага и в никакъв случай не са основа на нашия живот в Христа.

С каквито и блага да се сподобяваме сега, ние ги вкусваме с вяра. А след смъртта, ако бъдем удостоени, ще ги вкусваме по друг начин, чрез вéдение^[13] (Рим. 8:24-25)^[14]. Отмяната на вярата като подвиг на душата, вярата, имаща за предмет невидимото и непостижимото, вярата основана на свидетелството на истината и замяната й със знание, основано на опита, или на изследване на предмета и имаща като предмет видимото и сетивното, такава вяра се явява отстъпничество и корабокрушение за християнина.

На нас ни се предлага вяра във видимото и осезаемото „тук и сега” вместо вяра в невидимото Божие присъствие в Светите Тайни^[15], вместо вяра във въздаянието и наградата не тук и сега^[16], вместо вярата, на която Светата Църква учи чедата си, призовавайки ги към упование на вечните блага и очакване на живота в бъдещия век^[17]. „Блажени, които плачете сега, защото ще се разсмеете” (Лк. 6:21) — казва Господ. А според тази „вяра” блажени са смеещите се сега.

„Тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим” (Евр. 13:14). Вярата не е жизнен опит в Църквата, вярата не е опит от преживявания и впечатления, чувства и дори не е „опит” на благодатни озарения, тоест помненето на такива. Всичко това не е вяра. Вярата е увереност в невидимото и само на такава вяра се утвърждава Църквата. На този камък, на апостолската вяра, че видимият и осезаем Син Човечески е Син на Живия Бог, на вярата, която не плът и кръв откриха на Петър, но Отец, Който е на небесата, на тази вяра Господ основа Своята Църква и обеща, че портите адови няма да й надделеят (Мат. 16:17-18).

Да, Господ не оставил Своята Църква да осиротее, а след Своето Възнесение й изпратил от Отца Духа Утешителя. Направил го именно за това, за да могат учениците Му да издържат изпитанието от разлъката с Господа и ненавистта на ненавиждащия Христа свят, и да достигнат, укрепявани от благодатта на Светия Дух, чрез живот по вяра, изпълнението на упованието обещано от Господа: „Пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз” (Иоан 14:3).

Но от всички само Божията Майка се е удостоила с изпълнението на това обещание, като била възкресена от Своя Божествен Син веднага след своето Успение. А ние грешните пребъдваме във вярата в това обещание, като не обръщаме внимание на провокационните реплики на митр. Атанасий: „Ами ако няма рай?”

Според него вярващите трябва да изоставят своята първа любов, Христа, Жизнодавеца, Който се възнесъл на небето и Който ще дойде от небето, заради някакъв живот „според усещанията”, доверявайки се не на Словото Божие и Неговото Откровение, а на своите паднали чувства, да живеят не чрез Идещия, а заради отсамното, тукашното, сегашното. Вместо вяра в Този, „Който ще дойде да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край" (Седми член от Символа на Вярата), на нас ни се предлага вяра във вече настъпилото на земята безсмъртие. Но това е подмяна на предмета на Православната вяра.

„И Духът и невестата казват: дойди! Който свидетелствува за това, казва: да, ида скоро! Амин, да, дойди, Господи Иисусе!” (Откр. 22:17, 20).

А митрополит Атанасий казва: „Не можем да кажем на другия, „изчакай след смъртта”, защото това ми прилича малко на исляма – „прави каквото пише в Корана, а след това, като отидеш в рая, – знам ли какво – ще ядеш пилаф!”. Не мога ли сега да ям пилафа, а когато умрем, тогава този, който отиде там, вижда за какво става въпрос.”

Вместо да призове хората към вяра в свръхсетивното, митрополитът ни призовава, изхождайки от чувствения и въображаем „рай” на мюсюлманите, да предпочетем една безрелигиозна и чувствена потребителска „духовност”.

„Така и човекът, който се е хранил с идеологии, с религиозни идеологии, ти казва „Ти будала ли си? Животът е пред тебе, живей, прави, каквото искаш! Поповете и калугерите те будалкат! А когато остарееш и вече нищо друго не можеш да правиш, тогава ходи на църква, полага ти се, на 80 години си. Нещо не си наред, трябва да ходиш на психиатър!”. Този човек не може да разбере защо младите хора водят духовен живот.”

Наистина без вяра в Бога да се разбере това е невъзможно.

Според гностическото учение на митрополита да се разбере всичко е съвсем леко и постижимо, без никакъв подвиг на вярата. Рецептата на духовния живот е проста: само вкусил благодатта непосредствено, „чрез живота”, и соматически или психически, усетил прилив на сили, радост, твърдост и пр., човекът става способен да бъде верен на Господа. Без такава „биоенергетика”, обилно получавана в сетивния опит на „вярващите”, църковният живот, тоест животът според вярата в Христа като в Бог, е и безумен, и по принцип невъзможен, защото именно този „опит” се явява негово условие и основа.

Нищо не струва обаче такава „вярност”, „основана на опита”. Защото всеки опит може да бъде преразгледан, тъй като той ни принадлежи. Вярата не ни принадлежи. Нея можеш да загубиш, да се лишиш от нея, но не е възможно да я преразгледаш, тъй като тя не е наша, а е Божия.

„Когато човек подхожда идеологически към Църквата, той не може да проумее, че животът на вярващия в Църквата се крепи върху опита. За него това е безумие. За него Църквата е безумие. Светците са били безумни, защото са вършели абсурдни неща. За пример да вземем свети Неофит Затворник. Когато бил на 24 години, той се затворил в една пещера и 60 години живял в нея. Това не е ли безумство? Как логически можеш да обясниш направеното от него? – логически да си обясниш извършеното от мъчениците, аскетите, отшелниците, пустинниците. Не можеш. Ще ви дам пример от живота на св. Георги. Той претърпял изключително много мъчения. Бил млад човек. войн. Накарали го да се отрече от Христос. Той не се отрекъл. Много бил мъчен. Обули го в нажежени железни обуща с гвоздеи отвътре. Обущата почервенели. Завели го в театъра и го вързали за кон. Той трябвало да бяга след коня. Наоколо тълпата не стихвала. В житието се казва, че той тичал толкова бързо, че дори изпреварил коня. А в същото време си казвал „Тичай, Георги, за да приемеш жадувания Господ”. Той бил изпълнен с такава пламенна любов в сърцето си, че не чувствал как краката му горят.”

Грешката се заключава в това, че благодатните дарове, свръхестествените чудеса се дават от Бога за укрепване на вярата в невидимото и идващо Царство на Христовата Слава. За да укрепнат вярващите в своето „безумие”. И вярващите хора винаги са ги възприемали именно така – разумно. А за митрополит Атанасий всички тези чудеса се явяват „причина на духовния живот” за светиите. Затова подвигът на свети великомъченик Георги, който благодушно претърпял жестоки физически мъчения и тичал обут в железни обуща с гвоздеи отвътре, станал „понятен” за митр. Атанасий, но как! Той видял не силата на вярата на мъченика в Бога, Който според Своето слово не допуска верните да бъдат изкушени повече от силите им, но се убедил и разбрал поради сходен пример от живота в лицето на един монах от Иверския скит, чиято кожа на ходилата била изтрита до костите и който не се оплаквал. Този „опит” от живота, а съвсем не вярата в Бога, помогнал на митр. Атанасий да приеме свръхестествеността на чудесата на великомъченик Георги. Тоест, той съзрял в тъканта на земния живот нещо подобно. И повярвал, че това е възможно.

Вярващият вярва не затова, а защото следва подвига на увереността в невидимото и неосезаемото.

В посочения случай вместо християнска вяра в небето и в Идещия от небето, ние виждаме вяра в земния рай. Вместо вяра в това, което „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало” (1 Кор. 2:9), виждаме вяра в това, което окото е виждало, ухото е чувало и човеку на ум е идвало. Но такава вяра за Православието не е вяра. Апостолът ни призовава да мислим за небесното, не за земното, да търсим „това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога” и да се уповаваме на това, че кога се яви Христос, тогава и ние ще се явим с Него в слава (Кол. 3:1- 4). Но вярата в опита, вярата в иманентното наше съществуване „тук” е парадоксална вяра във видимото. Това е агресивно отхвърляне на нашето упование на Второто Пришествие и Божия Съд с агресивно натрапване на ценностите на тукашния живот с неговия „опит”, това е сакрализация на специфично земните страни на живота: изкуството, политиката, бита, спорта. Проповедта на земна вяра се съпровожда с дискриминация и тотално отхвърляне на религиозната вяра в Небесния Бог, чрез дискриминационно третиране на самите думи „религия”, „догмат”, „вероучение”.

„Без вяра не е възможно да се угоди Богу”, ни учи Словото Божие (Евр. 11:6). Но „новата духовност” изобщо не си поставя задачата да Му угоди. Словосъчетания като „богоугоден живот”, „богоугождение” практически са излезли от съвременния църковен речник. И това не е случайно. Да угодиш на Бога без подвига на вярата в Него - Невидимия и Идещия да съди живи и мъртви, Чието царство не ще има край - наистина е невъзможно.

А виж, потребителски да се ползваш от Неговата Църква тук и сега, игнорирайки при това Нейното Свято догматическо учение, вкусвайки благодатните дарове и натрупвайки по такъв начин богат „опит”, това е напълно възможно. Такива хора вероятно си мислят, че задгробното блаженство (ако го има!) им се осигурява като някакъв „бонус”, като естествено продължение на сегашното блаженство. Това пряко кореспондира с настроението на вкусилите от плодовете на господаря на лозето зли лозари, които решили да завладеят лозето и винаги да вкусват от плодовете му. Плодовете на това лозе били хубави и лозарите, предполага се, искрено им се възхищавали, но това не предпазило душите им от въставане срещу стопанина на лозето (вж.: Мат. 21:33-42).

„Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” – пита Господ (Лк. 18:8).

Каква вяра се има предвид? Вяра в екзистенциалния „опит”, в това, че чудесата са станали нечий „опит” и са усвоени чрез тъканта на видимия живот ли? Не, тук се има предвид дали ще намери вяра в Невидимия Цар на Славата, Който идва да съди живи и мъртви. Вяра в дадените от Него чрез Неговия Дух Свети Догмати и в Неговото Изкупление, Възнесение на небето, Второто Му пришествие и живота в бъдещия век...

Като виждаме днешната насоченост на духовния живот, можем да не се съмняваме, че „вярата в опита”, вярата в „православната психиатрия”, в „православния бит”, и други подобни разновидности на вярата в земното и отсамното като в сакрално, ще се съхранят и утвърдят. Вярата в невидимото и неотмирното, отвсякъде подигравана като „вяра на глупците”, ще се умали, но ще се съхрани и ще пребъде.

„Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството” (Лк. 12:32) – казва Господ.

Православната Църква ни учи, че у Христа има Царство на природата – светът, Царство на благодатта – Църквата, и Царство на Славата – всички блаженстващи на небето.

Към кое от тях се отнася казаното в Символа на Вярата, че „царството Му не ще има край” – пита Катехизисът в Седми член. И отговаря: към Царството на Славата.

Именно вярата в това Царство на Славата, обещано от Господа на малкото стадо от вярващи в Него като в свой Цар и Бог, се явява причина за това истинско безстрашие пред света, към което ни е призовал Господ.

А вярата в света и в иманентния на този свят опит от свои впечатления и преживявания, неоснователно идентифицирани от някои като явяване в нас на Неговата Слава, ни прави зависими от стихиите на света и ни разоръжава пред него.

Антимодернизм.ру

Превод: прот. Божидар Главев

[1] На руски и на български – бел. прев.

[2] Цитатите от статията на митр. Атанасий навсякъде са от превода в Двери.бг – бел. прев.

[3] Интересно защо тогава в Свещеното Писание Христос бива назоваван Учител, а последователите Му ученици - бел. прев.

[4] Същата тази „грешка” е налице обаче и при св. Иоан Дамаскин в неговото „Точно изложение на Православната вяра”. Това, което днес е известно като космологическо доказателство намираме в Книга 1, Глава 4 „За това, що е Бог. За това, че Божеството е непостижимо”. Подобен опит за доказване на Божието съществуване по логичен път има и в предходната глава от същата книга „Доказателство, че Бог съществува”. Сам Господ Иисус Христос, изобличавайки неверието на садукеите във възкресението на мъртвите, си служи с доказателство от Писанието: „А за възкресението на мъртвите не сте ли чели реченото вам от Бога, Който казва: Аз съм Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов". Бог не е Бог на мъртви, а на живи” ­(Мат. 22:31-32). Същото доказателство давал Иисус Христос и по отношение на Самия Себе Си: „Изследвайте Писанията,… те са, които свидетелствуват за Мене” (Иоан 5:39), а не само чудесата, както е в „богословието” на митр. Атанасий. В книга Деяния на светите апостоли пише, че Господ Иисус Христос „представи Себе Си жив след Своето страдание с много верни доказателства, като им се явяваше през четирийсет дена и говореше за царството Божие” (Деян. 1:3). Въпросните „верни доказателства” не били основани само на непосредствения екзистенциален опит, тоест състоящи се в самото явяване на Възкръсналия Христос, а били доказателства вероучителни и логични – Христос често припомнял написаното за Него в Стария Завет. Същият опит на вероучителните доказателства, а не „опитното богословие” на митр. Атанасий и съмишленици, следвали и светите апостоли. Св. ап. Петър пише: „За Него, всички пророци свидетелствуват, че всякой, който вярва в Него, ще получи прошка на греховете чрез Неговото име” (Деян. 10:43). За св. ап. Аполос пък е казано, че той „силно изобличаваше иудеите пред цял народ, като доказваше чрез Писанията, че Иисус е Христос” (Деян. 18:28). Тези два типа доказателства: от разума и от Писанието нямат място в системата „Опитно богословие” на митр. Атанасий – бел. прев.

[5] Всъщност св. Симеон Нови Богослов учи нещо доста по-различно: „Божеството е (доколкото е възможно за човека да изкаже това) едно същество и естество, пресъщностно и преестествено” (преп. Симеон Нови Богослов, Слово 30). Всъщност мисълта „Бог не съществува” може да се използва единствено в смисъл: Бог не съществува както съществуват сътворените същности, задължително обаче с уточнението: защото „Бог е същество наистина превишаващо всяка същност” (преп. Симеон Нови Богослов, Химн ХLIII). Ако това уточнение липсва, както е при митр. Атанасий, се получава една ефектно звучаща безсмислица – бел. прев.

[6] Курсивът в цитатите на м. Атанасий тук и нататък – мой (прот. В. П.).

[7] Тук вече съвсем очевидно митр. Атанасий ни предлага „лична връзка с Христос”, но помимо Христовото учение: „да се свържем не с учението на Църквата, а с една Личност”. Но писано е: „Всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога; който пребъдва в Христовото учение, той има и Отца, и Сина (2 Иоан 1:9). А щом „който не пребъдва в Христовото учение, няма Бога”, то обвинението в атеизъм към митр. Атанасий е напълно основателно - бел. прев.

[8] И наистина според преп. Симеон Нови Богослов първо е вярата, после е опитът: „И тъй, за да видиш Бога, преди всичко трябва да повярваш в Христа, Който е „светлина за човеците”.” (преп.  Симеон Нови Богослов, Слово 39) – бел. прев.

[9] Пространный Христианский Катехизис Православной кафолической восточной Церкви, Предварительные понятия.

[10] първенство – бел. прев.

[11] Твърде често проповядващите примата на собствения опит пред вярата в Божественото Откровение съхранено в Свещеното Писание и Предание се позовават на свт. Григорий Палама. Но той всъщност изповядва точно обратното - първенство на вярата пред опита: „Онова обновление … (на човека при пакибитието, след Второто Пришествие и Съда, ск. м.), тъй да се каже, чрез вярата се вижда тук; не чрез самото виждане (не чрез опит – ск. м.), не като виждане на самата вещ, но с надежда” (Святитель Григорий Палама, Омилия XVI). Вижда се, че това е пресъздаване на казаното от св. ап. Павел: „С вяра ходим, а не с виждане” (1 Кор. 5:7). Накратко: тук ходим с вяра, а не с опит – бел. прев.

[12] Катехизис, часть первая, о Вере.

[13] истинно, непосредствено познание – бел. прев.

[14] „Защото нашето спасение е в надежда. А надеждата за онова, което се вижда, не е надежда, понеже, защо ще се надява някой за нещо, което вижда? Кога пък се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме.” Виж също и 1 Кор. 5:6-7: „Докле живеем в тялото… с вяра ходим, а не с виждане”, а отвъд, при пакибитието „ще Го видим както си е” (1 Иоан 3:2) – бел. прев.

[15] „Опитното” богословие на митр. Атанасий е в пълно противоречие с Христовите думи в Иоан 20:29: „блажени, които не са видели, и са повярвали” – бел. прев.

[16] Вж. Послание до Евреите, гл. 11 – бел. прев.

[17] Вж. Символа на вярата – бел. прев.