Кварталът „Фенер“ в Цариград с Великата
школа на върха на хълма, основното училище
за кадри на Цариградската патриаршия

Продължение на елинизацията. — Гръцки училища и писмо. — Фанариотският клир. — Изгаряне на ръкописи.

В началото на сегашния (XIX) век българският народ, лишен от всякакъв политически и църковен живот, до такава степен се изгубил из пред очите на Европа, че трябвало отново да се открива. Значителен по броя си и нищожен по образоваността си, без водачи и център, влачейки съществуванието си под физическия гнет на турците и под духовния на гър­ците, българският народ, с изключение на няколко само лица, забравил, че е било някога време, когато и той под властта на свои царе и патриарси е живял свободен политически и културен живот.

През време на турското владичество в България попските училища били едничките учебни заведения. Те се намирали в градовете, но понякога и в селата, в жилищата на свещениците; наричали се обикновено келии. Тяхната цел се ограничавала повечето с подготвяне на младежи за духовно звание. Учениците изучавали славянската азбука, после църковните книги - Псалтира, Часослова, Октоиха и Апостола, всичко наизуст, при което често се прилагало наказание с пръчки. Часословът дълго време се наричал просто „Наустница“. Учението се завършвало с Апостола. Знанието на Евангелието било доста за обикновената ученост.

При растящата мощ на фанариотите, която била твърде силна от началото на XVIII век, а именно след унищожението на Охридската църк­ва, важността на гръцкия език се увеличавала от година на година. Със заляганията на гръцките епископи в църквите славянската литургия била заменена с гръцката. За тази цел погърчвали повечето свещенически училища. Обучението пак се водело по старата метода, с тази само раз­лика, че вместо старославянския натрапвали много по-трудния старогръцки език. В скоро време българските свещеници се научили да четат гръц­ките молитви като папагали, без да разбират това, което произнасят. Елинизацията излизала от градовете, гдето имали резиденцията си гръц­ките владици. Гражданите слушали как върховният им пастир хвали всичко гръцко и се подиграва с всичко българско и в религиозната си простота безпрекословно тръгвали по пътя, който той им сочил.

През втората половина на XVIII в. в Елада възникнало силно движе­ние. Двама монаси, които получили образование на запад, Макарий от Патмос и Герасим от Итака, основали на остров Патмос училище по евро­пейски образец. На този пример почнали на драго сърце да подражават. Скоро в Смирна, Хиос, Атина, Солун, Цариград, Букурещ и в други места гръцки патриоти открили и почнали щедро да поддържат подобни училища. Със съставените за обучение в тези училища учебници било турено начало на новогръцката литература.

Това движение се разпространило и по българските области. Със средствата от български търговци, които не могли и да си помислят за някакво друго училище, освен гръцко, скоро възникнали гръцки учебни заведения в чисто български градове, в които нямало никакво гръцко семейство. В двадесетте години такива училища имало вече не само в Македония, но и на Балкана, и край Дунава, например в Свищов, Търново, Котел и т. н.^[1]

Местото на поповете се заема от даскали (διδάσκαλος), отчасти същински гърци, отчасти погърчени българи. Макар децата да са били повечето от семействата на търговци и занаятчии и да е трябвало да се готвят за професията на родителите си, все пак главно внимание било обърнато към четенето на класиците. Четели избрани места от Лукиан и Езоп, понякога от Омир, Плутарх, Исократ и Ксенофонт. При това давали се известни знания по математика и история. Българчетата се мъчели да четат, пишат и говорят по гръцки. Пръчката довършвала това, което не могла да направи добрата воля. От много училища излизали добри „елинисти“, обаче цялото им образование се проявявало главно в грама­тически педантизъм, в често повтаряне на заучени цитати, надута употреба на архаични фрази и в презрение към всичко, което не е във връзка с древността.

Въпреки всичко това не може да се отрича, че тези училища разпространявали и в долните слоеве на народа известна спретнатост в изразите и поразяваща начетеност. В основания след гръцката революция университет в Атина постъпвали българи не само от юг, но и от Тър­ново, Сливен и от други северни градове. В началото на сегашния (ХІХ) век погърчването достига до най-големия си разцвет. Който не знаел да говори гръцки или поне да кичи речта си с гръцки фрази и изречения, такъв не е принадлежал към числото на образованите; изглеждало дори, че искали да отъждествят понятието човек с понятието грък.

Както в търгов­ската, така и в частната кореспонденция българите си служели почти само с гръцкия език или поне с гръцко писмо. Чистият български език могъл да се чуе само в семейния кръг, тъй като жените, с редки изклю­чения, никога не се учели на гръцки. Ако запитали някой гражданин за неговата народност, той отговарял нерядко, дори в Търново, че е грък. Мнозина даже се чувствували обидени, ако ги наричали българи^[2]. На чуж­бина, във Виена, Буда Пеща, Темешвар, Нови Сад, във Влашко и т. н. бъл­гарите-търговци казвали, че са гърци, и учели децата си по гръцки. Съвсем инак постъпвали сърбите, които дори и далеч от родината си пак се отнасяли с любов към родния си език^[3].

Погърчването било толкова силно, че познаването на кирилското писмо изчезнало. В чисто български градове като Сливен учениците се учели само на гръцко писмо, макар самият гръцки език да им оставал чужд^[4]. В 1845 г. Григорович не намерил в Охрид нито един човек, който да знае да чете славянски; напротив, срещнал мнозина, които доста бързо четели средновековното гръцко писмо, което, както е знайно, е доста мъчно. И досега (1878) още не само в Македония, но и в Родопа и край Дунава живеят стари хора, които могат да пишат по български само с гръцки букви.

В 1852 г. йеромонах Павел от с. Кониково при Воден напечатал в Солун свой български превод на Евангелието с гръцки шрифт^[5]. Гръцката азбука, в която няма писмени знаци за б, ц, ч, ш, ж, ъ, разбира се, не подхожда за българския език; затова трябвало да прибягнат към съчетания. Черноризец Храбър разказва, че славяните до Кирил и Климент пишели на своя език с гръцки букви; днес, девет века след Храбра, българите се нуждаели от нов Кирил^[6].

В Македония, освен в Дебър, прилепската страна и в някои мана­стири, дори и в селата служили литургия на гръцки език. В останалите места старословянският език бил запазен поне в селата. Какъв е бил духовният живот на селяните под настойничеството на чуждо­езични фанариоти и на необразовани попове, можем лесно да си представим. Имало е области, в които народът не знаел дори и молитвите; суеверието, и даже езичеството пак се сродили с него. На вроденото си недоверие и на своята недостъпност българското население дължи запаз­ването на народността си.

Градските псевдо-гърци наричали селяните χονδροκέφαλοι (дебелоглавци), ξύλα άπελέκετα (пънове неодялани) и с други още презрителни прозвища. Селяните от своя страна наричали всеки облечен по градски човек грък - израз, който за тях имал подигравателен оттенък, личащ ясно в много пословици^[7].

Тази дълбока омраза у селското население към всичко гръцко била възбудена обаче не тол­кова от погърчените граждани, колкото от градското духовенство. Парите царяли над всичко в цариградската църква. Ученост, житей­ска опитност и нравствено достойнство не били нужни за духовна кариера; трябвало да се плаща и да се плаща много.

Цената на патриаршеския сан, която в 1573 г. достигала само 6000 дуката, с течение на времето се увеличила 25 пъти. За да може да си набави тази грамадна откупна сума, всеки нов глава на източното християнство оценявал отделните епископства едно на друго по 4000 дуката. Епископите пък знаели да изискат тази сума и освен това да намерят средства не само за да се обзаведат разкошно, с което те се отличавали от строгата бедност на мохамеданските имами, но и чрез подкуп на чиновниците да хвърлят в затвора или да изпратят на заточение в Азия всекиго, който не им се понрави^[8]. Изворът на техните приходи съвсем не били църковните имоти, а изключително тегобите на народа под разни форми.

Фанариотските епископи били твърде изкусни да изтръгват пари от хората. Веднага след като пристигнат в своята резиденция, те разпра­щали на по-видните семейства във вид на подаръци разни дреболии, за които гражданите трябвало да ги възнаградят с подаръци, струващи 30 пъти по-скъпо. От време на време епископът обикалял епархията си и „грабил по селата като кърджалия“, макар в неговата „буйрулдия“, която съдържала позволение от пашата за тая обиколка, да се предоставяло всекиму да дава толкова, колкото поиска. По такъв начин се събирали βοήθεια за патриарха, έμβρατήκιον за посвещение на попове, παρρησία за молитви, ψυχομερίδιον за упокой, άγιασμα за водосвет и много други такси и налози.

Понякога „фенер-владиката“ изпращал свои свеще­ници да събират пари за постройка на някоя църква; събраната сума обаче често отивала за издигане на разкошни владишки конаци. Особено богат извор на приходи били бракоразводните дела. Поради това най-дребните разпри между съпрузи фанариотите раздували чрез интриги. А това пък повлякло след себе си нравствен упадък За каноническото право там малко се грижели: всичко можело да се получи с пари.

Такива кожодерства разорявали не само отделни семейства, но и цели села. Ако някои бедни многострадални селяни нямали средства да задоволят ненаситното користолюбие на духовните си пастири, при тях отивали епископски служители, анатемосвали селото, запечатвали църквата и заграбвали от къщите всичко, което можело да се изнесе. За протест не можело и да се помисли. Отчаян, селянинът понасял духовното иго; децата му растели некръстени, а когато той умре, спускали го в черната земя без свещеник и без молитва.

Положението на свещеника било още по-тежко, отколкото на селянина. Подчинен непосредствено на епископа, той нигде не е могъл да се укрие. За неговата просвета никой не се грижел. Често той не е умеел да чете, произнасял молитвите наизуст, сметките си водел с рабуш^[9] и със соб­ствени ръце обработвал нивите си; от селянина той се отличавал само с камилавката и брадата. За посвещаване той трябвало да плати на фанариота 1000-1500 гроша; а епископите, за да увеличат приходите си, обикновено увеличавали без необходимост броя на посвещаванията в свещенически сан, затова много такива безполезни попове се скитали по страната без работа и хляб.

Обноската на епископите със свещениците била извънредно недостойна. Не рядко епископите биели свещениците в олтара. Много епископи обик­новено държали при себе си попове за услуги, като ги карали да им работят в техните дворове, яхъри или по градините. Впрочем срещали се твърде благородни и образовани личности, които не били в състояние да претърпят такова унижение. Ще дадем само един пример:

В началото на сегашния век в Търново живеел един учен свещеник на име Иоаким, който се ползувал с голяма любов от страна на народа, но не бил обичан от митрополита. Веднъж след литургия митро­полит Иларион, родом от Кандия, му заповядал да изнесе на двора в кош гюбрето от обора на епископския дом. Иоаким отказал да му се подчини. Работата дошла до бой с епископските слуги и дякони. Със сила едва успял свещеникът да се отърве и избягал с разчорлена коса и без камилавка право при кадията. Преди още да залезе слънцето той приел исляма. Научил се да пише и да чете по турски, спечелил си голяма почит между турците и паднал в Добруджа в бой против „московеца“^[10].

Не по-добро било положението и на манастирите. В Македония те обикновено били давани под наем на предприемчиви гърци, власи или албанци. На наемателя се предоставяло да търпи монасите или да ги изпъди. Григорович в 1845 г. в манастира Св. Наум край Охридското езеро попаднал на един игумен без монаси; един грък с 30 души слуги се разпореждал в огромния манастир, като плащал на епископа годишно 1500 гроша.

Гръцките епископи също тъй малко били образци за християнско безкористие и доброволна сиромашия, както и образци за християнска нравственост. В конаците им с голямо влияние се ползували хубави гъркини и арменки и тяхното застъпничество правело всичко. Местото им понякога заемали безбради женоподобни момчета. От преследването на фанариота не е била сигурна никоя жена или мома в селото. В такива случаи рядко е могло да се намери помощ у чиновниците, а от отмъщение задържал още запазилият се благоговеен страх „пред духовните пастири“^[11].

Някои епископи се стараели, доколкото е възможно, да държат духовните си чада в предишното невежество; други пък не изпущали из предвид политическите и национални тенденции. Техният девиз бил, от една страна, да обогатяват себе си, а от друга — систематично погърчване на славяните. Тази си цел се мъчели да достигнат с въвеждане на гръцката литургия, с основаване на гръцки училища, с разпространение на гръцките разговори, а също тъй и с пода­ряване на гръцки книги. До началото на сегашния (XIX) век често и бълга­ри били посвещавани в епископски сан; обаче след гръцката революция и образуването на новогръцкото кралство нито един българин вече не бил допускан до по-високите звания.

За да заличат българите от списъка на европейските народи, действували не само косвено, чрез въвеждане на гръцкия език, но и пряко, чрез преследване на българския. Славянският език, който по тяхно мне­ние в основата си е език варварски, звучал неприятно сам по себе си за фанариотите. Но и това било малко. Историята на фанариотския клир в България е запетнена с дела, достойни само за вандали.

Български ръкописи, оцелели с векове от войни, пожари, мишки, молци и гниене, били навсякъде изгаряни и унищожавани от гърците също така, както чешките книги били унищожавани от иезуитите след Белогорската битка. Бълга­рите не трябвало да узнаят, че имат славно минало, стара литература и че техният език е имал някога собствено писмо.

Григорович (1845 г.) ни дава много примери за това варварство. В Зограф (стр. 301) не много преди да пристигне той там, бил изгорен цял куп ръкописи. Очевидци му разправяли как в Ксенофонт (гърците) хвърлили в морето славянски кодекси. Във Ватопед палили фурните със старославянски пергаментни ръкописи, на които гледали като на άχρηστα πράγματα (безполезни вещи). Същите сцени ставали и в славянските по своя произход Симопетровски и Филотейски манастир.

Григорович, търсейки славянски памет­ници, узнал, че същото това се вършело не само в Атонските гори, но и вътре в страната. В манастира Св. Наум предшественикът на тогавашния игумен, анадолски грък на име Дионисий, изгорил всички книги. В Меникейския манастир при Серес показали на нашия пътешественик бо­гатата гръцка библиотека; но когато той запитал има ли в нея славян­ски ръкописи, отговорили му, че те вече са изгорени^[12].

В 1823 г. софийският митрополит Иоаким се научил, че в село Церовене при Берковица се намират сборници и икони. Той заповядал на селяните да натрупат тия неща в една кола и да ги изгорят отвън селото, или да ги закопаят, в противен случай той няма да стъпи в селото им. Селяните точно изпълнили заповедта и заровили старините; запазени били само три ръкописа, скрити от свещеника. За награда селото получило в дар гръцки църковни книги и икони с гръцки надписи. През време на църковния въпрос епископ Доротей в 1864 г. заповядал да разровят онова место, но намерени били само рамките от иконите и ку­пища изгнили пергаменти^[13].

През четиридесетте години шуменският епископ, когато освещавал новата черква в с. Тича, заповядал да хвърлят ръкописните книги в една яма на гробищата. По същото време един фанариот в Стара Загора заповядал да изгорят или да заровят куп старобългарски църковни книги под предлог, че върху тях се били разлели светите тайни. Около 1853 год. влашкият протопоп в Пещера Христодул изгорил ръкописите на Св. Петка^[14].

Най-прочутото фанариотско autodafe е изгарянето на старата търнов­ска патриаршеска библиотека^[15]. Споменатият митрополит Иларион около 1825 г. заповядал да отворят в митрополитската църква врата от олтара направо за към двора. Когато почнали да пробиват стената, случайно се натъкнали на една малка със сводове стаичка цяла пълна с книги — биб­лиотеката на търновските патриарси. Там намерили и мощи на светии; от тях главата на св. Михаил от Потука Иларион продал във Влашко. Неофит, митрополитският протосингел, светогорец, се помъчил или да зазида книгите отново в църковните стени, или да ги зарови под пода на строящата се там наред с църквата конюшня. Иларион обаче прегледал сам книгите и отделил в едно сандъче само няколко гръцки църковни книги; останалите, цяла кола, заповядал да се изгорят. В митрополитската градина, под орешака, гдето по-късно бил погребан един самоубил се епископ, наклали огън и посред бял ден изго­рили всички български ръкописи. Споменатите гръцки пергаменти отдавна вече са пръснати. От старата библиотека останала само една желязна решетка^[16].

със съкращения

Константин Иречек, История на българите.

[1] Гръцки училища в 1820 и нататък има в Свищов, Търново, Котел, Сливен, Ямбол, Пловдив; в Македония (около 1845 г.) — във Воден, Битоля, Ресен, Охрид, Струга, Струмица, Серес, Валовище, Мелник и т. н.

[2] Априлов, Денница новоболгарскаго образованiя, Одеса 1841 г. стр. 71.

[3] В Темешвар при гръцката църква има следният надпис: „Έσύστησε Ζλάτκος φιλογενής Έλλην άπδ Γάμπροβον“ — Елин Златко от балканския град Га­брово, може би, потомък на някой маратонски герой. Раковски, Горски пътник, 269.

[4] Венелин, О зародьшѣ болг. литературы (Москва 1838, 18).

[5] Вж. моята Bibliographie № 182. Ευαγγελιε να γοσποδα μπογα η σπασα νασεγο Ιησουσα Χριστώ, σιγα νοβο τυπоσανο να μτογαρσκοι εζυκ, ζα σεκοα νεδελια ου γοδινα δο γοδινα σο ρετ. Ηρεπισανο η διωρτωσανο οτ μενε Παύλα Ιρομοναχ, μποζιγροπσκη πρωτοσυγγελ ροδομ Βοδενσκα (επαρχία), οτ σελο Κονικοβα. Σολον. Σταμπα Κυριακοβα Δαρζηλίν, 1852, 4°. Неизвестно ми е, дали печатането на това куриозно издание е за­вършено; аз видях само заглавието и началото. Иеромонах Павел след това станал архимандрит на Св. Гроб и в 1865 г. дохождал в Прага вече съвсем престарял; той съвсем не е бил погърчен българин, но усърдно следил за възраждането на отечеството си.

[6] Филолог Икономос напечатал в своя Δοκίμιον περί τής πλησιεστάτης συγγέ­νειας της σλαβονορΰσσικης γλώσσης πρδσ τήν έλληνικήν, Спб. 1828, III, 439—501, някои староеолийски паметници — български молитви и поговорки с гръцки букви! Вж. Венелин op. cit. 18 и сл.

[7] Напр. „Да те пази Бог от влашки вълци и от беломорски гърци“.

[8] За гръцките владици в България вж. пътешествията на Каница, Лежана, Григоровича и др.; също тъй съчиненията на Априлов, Даскалов, Раковски и др. българи; не по-малко богат материал има и в по-новите български периодични издания. За дейността на гръцкото духовенство в Босна вж. Evans, Trough Bosnia and Herzegovina, London, 1876, стр. 264.

[9] рабуш, рабош, четъл, четул, четула - представлявала дъсчица, разцепена на две, с която се водели сметки в миналото – бел. ред.

[10]  Спомените на един стар търновчанин във в. „Гайда“ I, 1863 г. № 8, стр. 61.

[11] В 1860 г. един грък лекар в Пирот обвинил тамошния епископ в това, че той бил обезчестил едно 14-годишно момиче от тамошното училище. Охридският епископ в 1864 г. насила държал моми в разни тайни места „за изповед“; със сълзи излизали от там бедните момичета. В. „Гайда“, 1864 г., стр. 167. Митрополит Софроний Призренски (XVIII в.) обикновено ходел по къщите да търси моми, които се криели от него като от турчин (Разказ на руския консул Ястребов в „Гласник" 40, 195). Ср. Kanitz, Donau-Bulgarien, 1, 129.

[12] Григорович, Пут. 96, 130, 144.

[13] „Гайда“ 1864, 11 септ. (II г. № 8, стр. 60).

[14] Раковски, Горски пътник 165. Захариев 61.

[15] Този случай, изопачен по разни начини, кара историка да бъде по-предпазлив. От седемте съобщения, които имах на разположение, придържах се само в спомените на стария търновчанин, чийто текст почива на разказа на самия протосингел. Ср. също Григоровичовите Путеш. 172—176.

[16] С това често се смесва друго едно, пак търновско събитие. Емануил Васкидис (Васкидович) от Мелник, природен грък (умрял в 1875 г.), преди това учител в Свищов и сам съставител на български учебници, бил секретар (γραμματικός) на Иларион. Веднъж (1820—1830) той узнал от шейха на бившия манастир Св. 40 мъченици, че там имало старобългарски пергаментови ръкописи. Той купил такъв един сборник от турците и се спазарил за покупката на останалите. За нещастие, показал откритието си на митрополита, който веднага побързал да съобщи на турците за светотатството на шейха. От това време за­бранили на християни да влизат в тази джамия. Съобщението на Даскалова, че уж Иларион бил купил от шейха всички ръкописи и ги изгорил, е приказка. Поне старият Васкидис не казал за такова нещо нито на Григорович, нито на нашите познати, които са говорили с него за това.