Немалък принос в модернисткото разбиране за свръхчестото причастие със Светите Тайни, наред с трудовете на прот. Н. Афанасиев, са внесли и съчиненията на протопрезвитер Александър Шмеман, особено неговите книги „Евхаристията. Тайнството на Царството” и „Въведение в литургическото богословие”. В тях Александър Шмеман настоява за връщане към литургическата простота на апостолския век. Призовава също така да се пристъпва към Светата Чаша без каквато и да било подготовка, защото за това, според него, не се изисквал никакъв труд за очистване на душата.

Представете си само как маститият професор-протопрезвитер седи зад бюрото с димяща цигара в уста и съчинява поредната глава от своята книга за необходимостта всички да се причащават без никакво ограничение и на всяка литургия! Можем ли да се доверим на тази просмукана с цигарен дим книга, посветена в същото време на Тайнството Евхаристия?! Във  връзка с това ще цитираме някои характерни мисли на отец Александър Шмеман от неотдавна издадените му „Дневници, 1973-1983”.

У протопрезвитер Ал. Шмеман се наблюдава съвсем атрофирало чувство за църковност, като той дори не криел своето презрение към Православната Църква, към която за негово съжаление, имал честта да принадлежи:

„Не обичам и не мога да обичам Православната Църква и бабешкото благочестие”.

„Всички тези дни за мен бяха дни на наслаждение от зимните Олимпийски игри в Инсбрук, които гледах по телевизията”, („Дневници”, стр. 248-249, М. 2005).

А ето и други цитати от неговите „Дневници”:

„Лъжа и евтин фалшификат е това самодоволно, глупаво, сантиментално „руско Православие”.

„Безкрайно съм отегчен от целия този „православизъм”, от цялата тази дандания – Византия, Русия, бита, духовността, Църквата, църковността, благочестието”,(стр.331).

„Аз все повече ненавиждам Византия, Древна Русия, Атон, тоест всичко онова, което за всички е синоним на Православието”.

„Само пред себе си мога да призная, че моят интерес към Православието е обратно пропорционален на всичко, което така страстно интересува православните”, (стр.237).

„Колко съм уморен от своята професия! Едно постоянно чувство за фалш, чувството, че играеш някаква роля. И е невъзможно да излезеш от тази роля”,(стр. 17).

Не е ли било по-добре, при това положение, протопрезвитер Ал. Шмеман още тогава да беше сменил „професията си”, след като тя така го е угнетявала?

Но ето още няколко нетрадиционни изказвания на обожавания от съвременните „православни” либерали и отегчен от своята „професия” протопрезвитер:

„Чувствам отчуждение към всичко типично руско – „уюта” на храма, руското благочестие, в което винаги съм съзирал някакво тъпо самодоволство”, (стр. 215). „Духовност”, „църковност” – какви двусмислени и по тази причина опасни понятия”, (стр. 73).

„Разговорите  за тази „църковност”, към която все повече и повече изпитвам истинска алергия. Болна религиозност! И всички тези забежки – я към Византия, я към „Добротолюбието”, я към остров Патмос, я към иконите”, (стр. 48). И още един цитат:

„Цялата тази възторжена и пустословна дрънканица за „духовността”, „умното делание”, „Православието”, „паламизма”, цялата тази игра на религия, като се започне от самото богословие – настъпва момент, когато всичко това те довежда до задушаващо униние”, (стр. 218).

Постоянно нападайки Типикона, с който, по мнението на протестантстващия протопрезвитер Шмеман, се изчерпва цялата „духовност” на Православната Църква, отец Александър в своите „Дневници” демонстрира въпиющо непознаване на богослужебния Устав. Там четем следното:

„Сряда, 27 февруари 1974 г. (първа седмица на Великия пост – бел. авт.).Вчера в църквата наУтренята пяха цялата втора част на канона на Андрей Критски. За пореден път бях поразен от контраста между тази божествено-грандиозна поезия и вкараните в нея византийски тропари с тяхната платоническа съсредоточеност върху „душе моя”¹ и пълна липса на усещане за историята като Божествен „театър”, (стр. 79). Съвършено немислимо е било по онова време, за  който и да е свещеник в Съветския съюз да не различи Утренята от Великото повечерие, по време на което всъщност през Първата седмица на Великия пост се чете покайният канон на св. Андрей Критски. Впрочем и самият канон на св. Андрей Критски за протопрезвитер Ал. Шмеман се явява „изцяло риторическо произведение”, (стр. 80), проникнато от „остарял византизъм”, (стр. 257), и „чуждо за съвременния човек”, (стр. 616).

От „Дневника” става ясно, че постът, (пък бил той Велик или Рождественски) за отец Александър не означава абсолютно никакъв личен аскетизъм с оглед на неговите постоянни обеди в различни ресторанти, „задушевни вечери” с поредните новопристигнали в Америка „руски” емигранти от третата вълна и прочие. По този повод ето още един цитат от „Дневника”:

„Петък, 29 ноември 1974 г., (Рождественския пост. – бел. авт.)Чудесен ден! Първо спокойна, тиха служба... За вечеря – пуйка... Ненарушимо щастие, пълнота на живота!”, (стр. 132).

Срещащите се едва ли не на всяка страница в „Дневниците” постоянни изобличения на Православната духовност, намират в записките на отец Александър съвсем просто и честно обяснение:

„Аз почти никак не се моля, моят „духовен живот” в смисъл на „подвиг”, „правило”, или всякакво там „умно делание”, всичко онова, за което все говорят около мен, е кръгла нула”, (стр. 629).

Ето значи, каква се оказва причината за раздразнеността на отец протопрезвитера към Православната духовност. Явно му се е искало да приспособи Православието към светския си образ на живот, абсолютно лишен дори от минималното духовно делание, тоест от пост и молитва. А при положение, че при него отсъстват и най-минимални усилия в духовния живот, аскетизмът и църковността на другите хора неизбежно предизвикват раздразнение, ропот и се обявяват от отец Александър за „шизофрения на Православието”. Целият този ропот срещу Православната Църква води до пълна загуба на чувството за пастирска отговорност за съдбите на своите духовни чеда и на Църквата като цяло.

Съществуват свидетелства, че отец Александър, комуто богослужението видимо тежало, излизал по време на Шестопсалмието (!) пред входа на църквата, за да изпуши една цигара. (По негово собствено признание, той пушел по две кутии цигари на ден – стр. 422).

Постоянно четял, даже и през Страстната Седмица, безбожни светски писатели, най-често френски и нито една православна книга, както личи от всички негови записки от 1973 до 1983 година! Вярно, само на два пъти се срещат такива упоменавания:

„Събота, 14 май 1977 г. Късно вечерта, когато вече бях в леглото, четох, по-точно прелиствах валаамски сборник за Иисусовата молитва. Странно чувство – сякаш чета за някаква друга религия! Същото чувство помня, че изпитвах, когато четях книгата за отец Алексей Мечьов”², (стр. 374). Или:

„Сряда, 30 септември 1981 г. Вчера четох и преглеждах книгата на еп. Игнатий Брянчанинов за смъртта. Как може да се пишат такива книги? Нима е възможно да се вярва във всичко това?!”, (стр. 587).

Това наистина са дневници на един американски протестант в православно расо!

Иска ни се да отправим към Православните следния призив:

Братя и сестри! Четете боговдъхновените светители Игнатий и Теофан, а не новоявения „учител” на Църквата, ултралибералния пастир на емигрантите-дисиденти, протопрезвитер Ал. Шмеман, който в своите съчинения разпространявани и днес в някои храмове, призовава не само към причащаване на всяка Света Литургия, но и към борба с „повсеместно нарастващата православна шизофрения”, (стр. 208). Това е човек възпитан в традиции, чужди на руското Православно благочестие!³ 

Из статията „Сверхчастое причащение и обновленчество”отСвященник Игорь Белов и Николай Каверин.

„Благодатный огонь”, бр. 16

Превод: Свещеник Божидар Главев

1. Текстът на покайния кондак „Душе моя”, е съвсем в унисон с покайния характер на Покайния канон на св. Андрей Критски и в него се пее следното: „Душо моя, душо моя, стани, защо спиш? Краят наближава и ще се смутиш. Но, стресни се, и ще те пощади Христос, Който е навсякъде и всичко изпълва” – бел. прев. (обратно в текста)

2. Протоиерей Алексей Мечьов – (1859-1923). Поставен да служи в един от най-малките храмове на Москва, където останал до края на живота си. В началото почти нямал миряни. Без да се притеснява от това, въвел ежедневно богослужение като 8 години служил в пустия храм почти съвсем сам. Постепенно отец Алексей получил известност, бидейки добър пастир и в храма започнали да идват все повече миряни, а с времето там се оформила една от най-известните московски православни общини. Проповедите му били прости, искрени, трогвали сърцето с дълбока вяра, правдивост и разбиране на живота. Открил църковно-енорийско училище, устроил приют за сираци и бедни. 13 години преподавал Закон Божи в Женската гимназия. Способствал за възраждане на древно-руската иконопис. Бил близък с Оптинските старци. След смъртта на жена си и срещата си с прав. Иоан Кронщадтски, сам добил известност като духовен наставник и старец, макар да не приел монашество и да останал да служи като протоиерей в енорийската си църква. Често водел беседи с енориашите си за житията на светиите. Бил скромен, имал дар на прозорливост. Канонизиран през 2000 г. – бел. прев. (обратно в текста)

3. Не само на руското, но и на българското православно благочестие. Същият призив ни се ще да отправим и към българските православни християни, част от които повтарят буквално същите неща за Православната вяра, светци и духовност, наизустили до последната буква горните „поучения” и дълбоко натровени от този, по същество, безбожнически, антиправославен и като цяло антихристиянски дух – бел. прев. (обратно в текста)