Дейвид Б. Харт

В това, че еретикът Ориген бил „свят”, се опитва да ни убеди Дейвид Б. Харт в статията си „Святият Ориген”, докато в същото време не пести обидни квалификации по адрес на един истински светец - благоверния цар Юстиниан, само защото последният е инициатор за свикването на Петия Вселенски събор, на който бил осъден Ориген.

Статията на Харт е публикувана в Двери.бг и по-специално в проекта „Живо предание”, чиято главна цел, казват, била да се „популяризира на български език най-ценното и стойностно от съвременното православно богословие.”^[1]

Не ни учудва, че подобна скандална теза е намерила място там. Създателите на Двери и неговите производни отдавна показаха какво разбират под „най-ценното и стойностно в съвременното православно богословие” - хулите срещу светии, възхвалата на еретици, изопачаване на вярата и клевети срещу Църквата. В това може да се убеди всеки, който хвърли един поглед върху списъка с препоръчаните в проекта автори и се запознае с тяхното „творчество”. Повечето от тези автори са привърженици на т. нар. теория за Западния плен, в която имплицитно се съдържа хула не срещу един или двама, а срещу цяла плеяда светии и дори срещу Църквата като цяло. Ето някои по-интригуващи примери от „творчеството” на тези автори, озвучаващи „най-ценното” и „стойностно” в съвременното православно богословие:

О. Иоан Романидис:

В студията си „Диалогът между Православната Църква и ориенталските православни църкви”^[2] Романидис набеждава св. Лъв папа Римски за последовател на еретичната христология на бл. Теодорит Кирски и в същото време се старае да реабилитира осъдения еретик Диоскор. Обявяването на монофизитите за „ориенталски православни църкви” пък е хула срещу всички свети отци, осъдили монофизитство на Четвъртия Вселенски събор, както и на тези след тях, съответно това е хула и срещу Светия Дух.

О. Иоан Майендорф:

В статията си „Халкидонците и нехалкидонците: стъпки към единство” също похулва светите отци от Четвъртия Вселенски събор нататък, обявявайки, че монофизитите били изповядвали същата христология като нашата^[3].

Митр. Антоний Сурожки:

Споделя мнението на видния модернист и икуменист Николай Зернов, че „Цялата трагедия на Църквата започнала с Вселенските събори, когато започнали да оформят в неизменен вид неща, които трябвало да останат гъвкави и изменчиви”^[4]. На практика това е хула срещу всички съборни свети отци.

Христос Янарас:

«Бог на Августин, Анселм и Никодим Светогорец, това е Бог-диктатор, садистично изискващ удовлетворение на своята справедливост.»^[5]

Освен че хули светци в лицето на блаж. Августин и Никодим Светогорец. Янарас хули и Бог с Неговия домостроителен план за спасение на човеците.

Архим. Киприян (Керн)

Обявява митр. Антоний Храповицки (също присъстващ сред авторите в «Живо предание») за «освободител от умъртвяващата схоластика на Макарий и Филарет».

В случай, че някому не е известно, тук се визират свт. Филарет Московски - автор на Катехизиса, който и до днес се ползва в Руската православна църква, и митр. Макарий (Булгаков), който макар и неканонизиран за светец, е сред най-уважаваните и почитани догматисти на РПЦ. За неговото «Догматическо богословие» свт. Инокентий Херсонски пише: „Това съчинение е рядко и най-отрадно явление в нашата богословска литература, подобно на което тя отдавна не е виждала на своя хоризонт и по всяка вероятност няма да види и занапред... Ценна придобивка е, че то е напълно очистено от западната схоластика и латинския език, като по такъв начин е въведено в кръга на руската литература и предложено, така да се каже, за всеобща употреба на всички любители на богословското познание.”

Монахиня Мария (Скобцова):

В произведението си „Типове религиозен живот” монахиня Мария (Скобцова) се обявява против православната аскетика, действията по очистване на душата от страстите, съзерцателния монашески живот, молитвата и т.н., като обявява всичко това за „изтънчен егоизъм”. Единственият тип религиозен живот, съответстващ според нея на евангелския идеал, е осъществяваната от самата нея социално-милосърдна дейност. На практика Скобцова се явява отрицател и хулител на всички преподобни отци и майки, които са се занимавали с аскетически трудове. Нещо повече, според нея дори цялата Руска църква към ХVІІІ и ХІХ вв. била загубила „живия дух на християнството”^[6]!

Без повече да претоварваме въведението ще споменем, че сред предпочитаните автори в „Живо предание” са и известните хулители на Църквата и особено на монашеството и индивидуалното благочестие прот. Ал. Шмеман и прот. Н. Афанасиев.

Сред „най-ценното и стойностното в съвременното православно богословие” са също и творенията на църковния историк А. В. Карташев, който заявява, че „Православната Църква се лишила от благодатта, а тази благодат преминала в света, тънещ в неверие, но прогресиращ в социално-революционния смисъл на думата”^[7]. Същият автор впрочем е носител на идеята^[8], че Ориген не е бил осъден от Петия Вселенски събор, защитавана и в статията на Дейвид Б. Харт.

Осъдени ли са били Ориген и оригенизмът на Петия Вселенски събор

Според Харт: „Всъщност, не – изобщо не.” Да видим какви са основанията за това лъжливо твърдение.

В началото на статията си авторът постановява следния принцип: „Цялото православно догматическо учение лежи в решенията на седемте вселенски събора; всичко останало в православната традиция – било то и особено почитано, красиво или духовно питателно – в най-добрия случай може да има авторитета на възприет обичай, позволена догадка или плодотворна практика”. С този принцип, обявяващ „всичко останало в православната традиция” извън Вселенските Събори за също толкова неблагонадеждно, колкото и частното мнение на всеки днешен безделник, празнословещ на богословски теми, не биха се съгласили дори отците от Критския събор^[9], но да видим дали самият автор се придържа към него.

За да потвърди тезата си, че „протоколът (на Петия Вселенски събор – ск. м.) е бил фалшифициран” и че всъщност е нямало осъждане на Ориген и оригенизма, авторът обезателно трябваше да се поинтересува какво е мнението по този въпрос на отците-участници в следващите два Вселенски събора – Шести и Седми. Така е прието да се прави. Защо обаче той, който твърди, че единствено авторитетни за него са седемте вселенски събора, пренебрегва същите тези събори и постановеното от тях и предпочита да вярва на йезуита Норман Танер? Много просто. Защото Шестият и Седмият Вселенски събори потвърждават осъждането на Ориген на Петия Вселенски Събор.

На Шестия Вселенски събор посланието изпратено от св. Софроний Иерусалимски през 634 г. до главите на автокефалните Църкви е одобрено като напълно съответстващо на учението на Църквата. В това послание, влязло и в деянията на събора, за Петия Вселенски събор се казва: „Той унищожава и изхвърля в погибел преди всичко безумния Ориген и всички негови надути фантазии, а също и измислици, пълни с нечестие от всякакъв род.”^[10]

В Деянията на същия събор е записано: „Нашият свят и вселенски събор, отхвърляйки заблудите и нечестията от предишните времена и до днес, неотклонно следвайки правия път на светите и славни отци, във всичко благочестиво се присъединява към гласа на петте свети и вселенски събора”. По-нататък следва упоменаване на съборите, като за Петия от тях четем: „Петият свят събор свикан против Теодор Мопсуетски, Ориген,  Дидим и Евагрий.”^[11]

В Първото правило на Шестия Вселенски събор се казва: „Учим да се признават като произнесени от Светия Дух изреченията на сто и шестдесетте богоносни отци, които се събрали в царстващия град на бившия наш цар Юстиниан, благочестива му памет, които съборно са предали на проклятие и са отхвърлили Теодор Мопсуетски, учителя на Несторий, Ориген, Дидим и Евагрий”.

Трябва да се подчертае, че отците настояват казаното от предшествениците им на Петия Вселенски събор, включително осъждането на Ориген, да се признава като произнесено от Светия Дух. Следователно всички, които отричат осъждането на Ориген, се оказват par excellence духоборци!

Срещат се твърдения, че въпросните 102 правила, които в каноническите сборници са именувани като правила на Шестия Вселенски събор, са всъщност правила на Трулския събор. Отговор на подобни спекулации е дал още свт. Тарасий патр. Цариградски, казвайки: „Някои, страдащи от незнание, се съблазняват относно тези правила, говорейки дали пък принадлежат на Шестия събор. Нека те знаят, че Светият Велик Шести събор бил открит при Константин против онези, които говорели, че у Христа има едно действие и една воля. На него отците анатемосали еретиците и възгласили Православната вяра, а след това се върнали по домовете си в 14-тата година от царуването на Константин. Четири или пет години по-късно тези същите отци се събрали при Юстиниан, сина на Константин и изложили гореупоменатите правила. Нека никой не се съмнява относно тези правила, защото същите тези отци, които се подписали при Константин, подписали и настоящия сборник при Юстиниан, което е очевидно от несъмненото сходство на собственоръчните им подписи.”^[12]

Осъждането на Ориген е потвърдено също така и от отците на Седмия Вселенски събор. В определението на събора се казва: „Предаваме на анатема и бълнуванията на Ориген, Евагрий и Дидим, както това сторил Петият (Вселенски - ск. м.) събор, станал в Константинопол.”^[13]

Според Дейвид Харт обаче очевидно на въпросните Вселенски събори била допусната грешка, защото не самият Ориген, а „нещо, запомнено в традицията като „оригенизъм”, е било осъдено от някого през 6 век и в хода на този процес Ориген е бил оклеветен като еретик”. Значи живеещият повече от хилядолетие след съборните отци от Шести и Седми Вселенски събор Харт знае по-добре какво и кой е бил осъден на тези събори от самите отци! Тук обаче с автора не е съгласен дори такъв класик на модернизма като о. Иоан Майендорф, който пише: „Каквито и преработки да е получило от по-късни ученици на Ориген, не може да съществува съмнение, че това учение, в своите най-характерни изяви, извира от „За началата”^[14]. Така че осъждането на оригенизма неизбежно включва и великия александрийски учител.”^[15]

Ако ли пък подобни скандални тези като изразените от Харт „не хванат място”, обикновено следва план „Б”:

„Дори Ориген да е бил осъден, учението за всеспасението обаче не е”

Оригенистите не падат лесно по гръб и в случай, че ударят на камък в опитите си да докажат, че не е имало осъждане на Ориген на Петия Вселенски събор, тогава веднага пробутват лъжата, че дори да се допусне осъждането на Ориген и неговото учение, то учението за всеобщото спасение или всеобщото възстановяване (апокатастасиса) не било осъдено. При Дейвид Б. Харт тази лъжа е поднесена така: „И аз не съм съвсем наясно с причината, поради която противниците на всеобщото спасение ги прегръщат (анатематизмите на Петия Вселенски събор – ск. м.) толкова упорито, след като те по никакъв начин дори не осъждат всеобщото спасение като такова. Първият анатематизъм говори за някакво „чудовищно възстановяване” (ἀποκατάστασης), но само дотолкова, доколкото то следва логично от особения „баснословен” разказ за предсъществуването на душите.”

Харт, разбира се, представя нещата по най-удобния за него начин. Той се спира на един документ, съдържащ 15-те анатематизми против Ориген, намерен през ХVІІ век във Виенската библиотека и само въз основа на първия споменат в него анатематизъм се сили да докаже, че е осъдено не учението за всеспасението изобщо, а само това учение за всеспасението и първоначалното възстановяване, което логически следва от учението за предсъществуването на душите. Само че текстът на тези 15 анатематизми така, както е изложен в документа от Виенската библиотека, изглежда не е бил известен във Византия. Историкът Евагрий Схоластик, който е виждал постановленията на Петия Вселенски събор по въпроса за Ориген, привежда извадки от тях и нито една от тези извадки не съвпада със съдържащите се анатематизми в документа от Виенската библиотека. Повече или по-малко съществени разлики с този текст са налице и при различните възпроизвеждания на осъждането на Ориген от други лица, съвременници на събора или живели малко след него. Затова вместо да се занимаваме със самостоятелни анализи на текста на този документ, нека по-добре видим как са разсъждавали по въпроса кое точно учение е осъдено на Петия Вселенски събор достатъчно авторитетни за Църквата лица:

Св. Фотий патр. Константинополски в своето послание до св. цар Борис в частта „За Седемте събора” пише: „Светият и Вселенски Пети събор осъдил също и предал на анатема Ориген, Дидим и Евагрий… Те лъжливо учели, че душите съществували преди телата и че една душа се преоблича в много тела – учение скверно и презряно и наистина достойно само за техните души”. Виждаме дотук изложение и коментар на учението за предсъществуването на душите.

По-нататък вече следва отделно изложение и коментар на учението за всеспасението, без да се посочва задължителна логическа връзка с предходното: „[Те] проповядвали край на безконечните мъки, което е призоваване към всякакъв грях и погибел и бълнували, че на лукавите бесове отново ще им бъде дарувано първоначалното достойнство и възхождане в предишната слава, от която те паднали. Още говорели, че телата няма да възкръснат заедно с душите, а как може да говорим за възкресение само на душите без телата, аз не зная… И не се побояли окаяните, защото това е не оправдание, а клевета срещу Праведния Съдия, защото те хулно свидетелствали, че телата, които заедно с душите се потрудили в добродетелите, ще бъдат лишени от награда, а телата заедно с душите на прегрешилите и провинилите се ще останат ненаказани.”^[16]

Тук е важно да се отбележи, че св. Фотий посочва нравствените последствия от учението за всеспасението, „което е призоваване към всякакъв грях и погибел”, а именно: ако тъй или иначе всички накрая ще се спасят, какъв е смисълът човек да се стреми да не греши. Така направената забележка е от общ характер, тоест важи изобщо за всякакъв вид учение за всеспасението, а не само за такова, произхождащо от учението за предсъществуването на душите.

По същия начин са изложени лъжеученията на Ориген – като просто изреждане без посочване на задължителна логическа връзка на учението за всеспасението с учението за предсъществуването на душите – и в Номоканона и при Алексий Аристин. А според св. Марк Ефески „От Петия Вселенски събор такова мнение за небезконечност на мъченията било признато за най-безчовечно от всички учения и като причиняващо вреда на Църквата, и като разслабващо старателните, и затова било предадено на анатема”^[17]. Тук отново се посочват последствията от учението за всеспасението, които, пак ще повторим, са общи за всяко такова учение, а не само за една негова версия.

Да, оригенистите все пак могат да възразят, че тук не става въпрос за постановления на Вселенски събор, а за свидетелства на отделни личности. Тогава какво можем да им отговорим? Ще им отговорим: благодарим, че ни подсетихте. Връщаме се към Посланието на св. Софроний патр. Иерусалимски, което, да припомним, е прието от отците на Шестия Вселенски събор. В него също се споменава осъждането на учението за всеспасението, без да се посочва систематична зависимост с учението за предсъществуването на душите, а само неговата гибелност: „Те (Ориген и съмишлениците му – ск. м.)… желаят да има край на наказанието и говорят за възстановяването на всички разумни същества: ангели, хора, демони, и отново сливат различните свойства в митично единство… И не само с едното мътно извращение, но с хиляди такива напояват ближния и умъртвяват душите, заради които Христос благоволи да умре и за  изкуплението на които Той проля божествената Си кръв.”^[18]

Нататък следва ясно изложение на православното изповедание по въпроса за вечния живот и вечните мъки, което само по себе си представлява категорично отхвърляне на учението за всеспасението: „Следвайки по стъпките на светите отци, говорим и за свършека на настоящия свят и че след настоящия живот вечно ще продължава и другият живот, а също приемаме и нескончаемото наказание. Първият (вечният живот) вечно ще доставя радост на вършилите прекрасни дела, а последното (наказанието) непрестанно ще мъчи тези, които тук са били привързани към злото и не са пожелали да се покаят до отшествието си от този свят.”^[19]

Както се вижда, св. Софроний Иерусалимски и отците от Шестия Вселенски събор решително се присъединяват към „противниците на всеобщото спасение”, така страстно хулени, арогантно обиждани и плиткоумно окарикатурявани от Харт.

На база на посочените дотук свидетелства можем да резюмираме причините, поради които Църквата е отхвърлила и отхвърля и досега учението за всеспасението.

1. Ако така или иначе всички са обречени на спасение, християнският подвиг за борбата с греха се обезсмисля и се създават условия грехът да тържествува.

2. По същата причина се обезсмисля Христовата кръстна смърт и изобщо цялото домостроителство – Божиите дела за спасението на човека.

3. При светите отци е налице ясен паралелизъм: ако има вечен живот, има и вечни мъки. Ако мъките не са вечни, тогава не е вечен и блаженият живот на спасените.

Следователно тезите на автора нямат никакво основание в Преданието на Църквата. Което обяснява безсилната му ярост към неговите опоненти и невъобразимата му злоба към православните светци.

[1] Виж тук.

[2] Orthodox and oriental orthodox consultation

[3] Виж повече тук. За изповеданието на днешните монофизити – тук.

[4] Из интервю с митр. Антоний Сурожки публикувано във в. "Русская мысль" от 20-26 юли 2000 г.

[5] Χρήστος Γιανναρᾶς, Ὀρθοδοξία καὶ Δύσηστὴ Νεώτερη Ἑλλάδα, Ἀθήνα, ἐκδόσεις «Δόμος», 1999, стр. 206.

[6] В книгата „Типове религиозен живот”, главата „Уставнически тип” тя пише: „Изгубвайки живия дух на християнството, Църквата от ХVІІІ и ХІХ вв. все пак не изхвърлила от себе си московския дух на устава, на правилото, на положеното, на позволеното, на това, което трябва да се спазва”.

[7] Доклад архиепископа Феофана Полтавского Архиерейскому Собору РПЦЗ об обществе YMCA.

[8] В книгата си «История на Вселенските събори» в главата «Зараждане на идеята за Пети Вселенски събор» А. В. Карташев пише: «Необходимо е да се подчертае, че поради неточност в учебниците се разпространило погрешното мнение, че Ориген и неговото учение са анатемосани от Петия Вселенски събор, което всъщност не се е случило.»

[9] В Окръжното послание на Критския събор като събори с вселенски авторитет се споменават цели десет събора след Седемте Вселенски събора.

[10] Деяния Вселенских Соборов.Т.4.СПб.1996. стр. 154.

[11] Деяния Вселенских Соборов. Т. VI. Казань, 1908. стр. 219.

[12] Деяния Вселенских Соборов, Том VII, Казань, 1909, стр. 129. Виж повече тук.

[13] Деяния Вселенских Соборов. Т. VII. Казань, 1909. стр. 284.

[14] Известно произведение на Ориген.

[15] Виж тук.

[16] Фотия патриарха Константиня града послание к Михаилу князю Болгарскому // Кириллова книга. М., 1644. стр. 547-548.

[17] Амвросий (Погодин), архим. Святой Марк Эфесский и Флорентийская уния. М., 1994. стр. 68-69.

[18] Съборно послание на свт. Софроний Иерусалимски – тук.

[19] Пак там.