Помощта на Русия за Атон и неблагодарните гърци. Очевидци за гръцката омраза към славянството. Унищожаване на славянските книги. Беснуването на гръцките панелински шовинисти и издевателствата им над славяните

VIII.

И така през време на турското владичество в Света Гора е имало сравнително добри условия за един мирен ду­ховен живот на монасите. Само че по причина на чести­те войни и въстания на Балканите пътищата за Света Гора не са били така свободни и безопасни, поради което християнското население от полуострова не всякога е могло да посещава Светата Атонска Гора. Това обстоятелство не могло да не ce отрази на вътрешното материално благосъстояние на атонските манастири, многолюдното монашеско братство на които разчитало на едни по-редовни приходи от благо­честивите поклонници. Поради това погледите на светогорско­то монашеско население естествено се отправили към един­ствената могъща покровителка на светото Православие по оно­ва време — Русия.

Наистина Русия била твърде далеч от Атон, но лю­бовта и щедростта на широката руска душа към тази ве­лика всеправославна светиня преодолявали пространствени­те и други пречки. Пък и самите атонци не стояли със скръ­стени ръце. В продължение на три-четири века (ХVІ, ХVІІ, ХVІІІ) повече от 50 пъти големите атонски манастири изпра­щали в Русия свои делегации за събиране на помощи. Атон­ските пратеници бивали приемани с голяма любов, изслуш­вани лично от царя и патриарха, настанявали ги на квар­тира в някой дворец, давали им разрешение и съдействие да събират помощи в цяла Русия. След 2, 3 или повече години престой в Русия делегациите се завръщали в Света Гора с хиляди златни рубли и много други скъпоцен­ни подаръци за атонските храмове, библиотеки и общежи­тия. Имало и такива случаи:

През май 1625 г. пристигнала в Москва делегация от гръцкия Ватопедски манастир. Пра­тениците били приети първо от царя Михаил Феодорович, а след това и от патриарха Филарет Никитич. Молбата на ватопедските монаси — да поеме Руската държава дългове­те на Ватопед, била благосклонно чута: царят внесъл две трети, а патриархът - една трета от сумата. След така благополучно изпъл­нената задача ватопедските старци трябвало да се завърнат в Атон. Но Литва, Полша и Молдавия били в разгара на междуособни войни и пътят през тях за Европа бил затворен. Тогава руският цар изпраща гръцките монаси с па­раход през Архангелск в Англия. Интересно е по този слу­чай писмото му до английския цар (от 8 юли 1625 г.):

„До нашия любезен брат, великия Господар Карлос, крал Английски, Шкотски, Французки... и пр... Ние при­ехме благосклонно тия гърци и като им дадохме милостиня каквато трябваше, освободихме ги да си отидат и запо­вядахме да бъдат изпратени през Архангелск по море до вашата Английска държава, понеже не е възможно да ми­нат през други държави: в Полската и Литовска земя има много бунтове и не пускат никого и вършат големи безчиния. Щом тия гръцки старци пристигнат в Английската зе­мя, Вие, нашият любезен брат, заради нашата любов, наредете те да бъдат изпратени в тяхната земя без задържане, като през време на пътуването им се окаже възможна и достойна помощ. А ние, великият Господар (на Русия), на Вас, нашия брат, ще въздаваме с нашата господарска любов, дето бъде нужно и възможно”^[1].

Осемнадесетият и особено деветнадесетият век отбелязват все по-голямо засилване на връзките между Русия и дивната Света Гора. Може да се каже, че макар и под номинално политическо турско господство, Атон се е намирал фактичес­ки под крепкото и щедро покровителство на православния цар. Така когато през 1821 г. избухнало голямото гръцко въстание, в което взели участие и някои атонски монаси, разя­реният султан Махмуд II поискал да унищожи всички све­тогорски манастири, като за целта изпратил в Света Гора 4000 души аскер (войска), който извършил там много безчинства. Тогава само енергичната намеса на император Александър I спасила Атон от едно страшно разорение.

Но докато политическото вмешателство на Русия в съдбата на Атон е бивало необходимо само в редки изключителни мо­менти, материалната руска помощ за светогорските обита­тели станала до такава степен постоянна, че без нея днеш­ното състояние на атонските манастири би било немисли­мо. Наистина, не може да се премълчи и заслугата на ня­кои влашко-молдавски воеводи, особено от ХV и ХVІ век, за запазването на светогорските манастири от материална раз­руха, но все пак руските владетели държат в това отноше­ние едно изключително първенство. Предимно с руски средства били издигнати изцяло или пък основно ремонти­рани повечето от днешните монументални светогорски зда­ния. Често, а в ХІХ век почти ежедневно, от Русия започна­ли да пристигат голямо число поклонници. Руското злато изобилно текло в светогорските манастири. Великолепните манастирски здания, дивните църкви, снабдени с всички видове богослужебни одежди, съсъди, книги, скъпоценни еван­гелия, икони, камбани, свещници, всичко това е жертвен принос предимно на любящото Бога руско сърце.

Но колкото Русия е била благосклонна и всещедра към Атон, толкова последният в лицето на своите първични населници гърците се оказва неразположен и неблагодарен към своите благодетели. Причината за това се крие в обстоятелството, че паралелно с разрастването на руското културно влияние в Света Гора, е възраствало и численото преобладаване или надмощие на руските монаси над гръц­ките. А тъкмо на това руско надмощие гърците не гледали с добро око. У гърците свикнали да виждат и знаят, че те са най-старите населници на Света Гора, че имат слав­но минало, че имат най-много и най-богати манастири с най-много монаси, естествено се появява една завист, една, от начало скрита и малка недоброжелателност, а после вече явна и голяма озлобеност и истинска враждебност на гръцкия елемент към руския. Възрастването на руското кул­турно влияние в Света Гора съвпада с появата и възраства­нето на българския църковен въпрос. Това обстоятелство значително допринася за раздухването на гръцката омраза към русите и въобще към всичко славянско. Тая омраза на гърцизма се изразила преди всичко в преследването на сла­вянската книжнина, в унищожаването на славянските ръко­писи като паметници на славянската култура. Ето какво пи­ше по този въпрос руският учен-пътешественик В. Григорович през 1845 година.

„Особено печално е било положението на славянски­те ръкописи. Някога те са били твърде многобройни. Мо­нах Василий ги видял в голямо количество в такива манастири, в които сега едва са останали някакви следи от тях. Тия ръкописи гниели в забрава или бивали умишлено предавани на огън. От очевидци узнах, че във Ватопед, Ксенофонт, Симопетра и Филотей изгорили славянските ръкописи без­пощадно. Когато във Ватопед не знаели какво да правят с разните славянски ръкописи, извикали даскал Спиридон. Последният, като ги погледнал, с две думи: „αχρηστα πράγματα” (стари работи), ги осъдил на изгаряне. Количеството на тия книги било много голямо, защото, както уверяваха, в напалената с тях манастирска фурна изпекли хляб. По същата причина в манастира Ксенофонт славянските ръкописи били хвърлени в морето... Всички събрани от мене сведения, добавя Григоро­вич, се отнасят до неотдавнашни времена”^[2].

За такова пренебрежително и враждебно отношение на гърците към славянските книги свидетелстват и други руски пътешественици. Така монах Партений преди 1843 г. предприел пътуване от Русия до Света Гора, Йеруса­лим и обратно. През 1855 г., след завръщането си, той напечатва пътните си впечатления в 4 тома. Това е една твърде ценна книга, в която има извънредно интересни сведения за онова, което авторът е видял и преживял в то­гавашна България. А той минал през много места и сели­ща, за които ни дава някои подробни сведения: Силистра, Тутракан, Русе, Търново, Габрово, Шипка, Калофер, Па­зарджик, Бистрица, Батак, Доспат, Сатовча, Петрилич, Серес и др. Ето какви сведения ни дава той в част I, точ­ка 52, стр. 67, описвайки пребиваването си в големия Серски манастир Св. Йоан Предтеча:

„След това ни заведоха в библиотеката и ни показаха много кожени и книжни ръкописни славянски книги, по­вече от хиляда; лежат без всякаква грижа за тях, за кое­то ние много съжалявахме от мъка. Много от тях вече са повредени. Ние питахме: "Защо библиотеката се намира в такова занемарено състояние"? Отговориха ни: "А защо ни са тия книги? Да ги четем, не знаем." — Макар всички братя да са българи (пояснява о. Партений), но нито един не разбира да чете по славянски, понеже всички са от Ма­кедония. В цяла Македония, по градовете и селата, никъде не четат по български, а все по гръцки. Макар че в Ма­кедония всички са българи и гръцкият език им е чужд както на свещениците, тъй и на миряните, обаче е заве­ден такъв ред, че децата в училището се учат да четат и пишат по гръцки, а не по български. А тази библиотека е пожертвана от български и сръбски царе”^[3].

Така пише монах Партений преди 100 години. Сла­вянските ръкописи, които той видял в библиотеката на Серския манастир, без друго са били много важни по своето съдържание исторически паметници, като пожертвани от български и сръбски държавни глави. И макар монасите да не са били в състояние да четат и използват тия кни­ги, защото говоримият им и роден майчин език е бил бъл­гарският, но писменият и богослужебен е бил само гръцкият, те все пак са пазели тези книги, макар и далеч не с нужното внимание, бидейки хора прости. По-късно, ко­гато българо-гръцката църковна разпра се разгаря и за­почнало поголовното преследване на всичко българско и славянско, тия славянски книги имали съдба­та на Търновската патриаршеска библиотека - те били унищожени, защото днес от тях няма никаква следа.

IX.

Изобщо „омразата на гръцките шовинисти се е про­стирала върху всичко руско, освен върху руските пари”^[4]. Но най-тежко тая русофобия се чувствала от самото рус­ко монашеско население в Света Гора, което през втората по­ловина на XIX век числено надминава гръцкото население на полуострова. Според г-н Йордан Иванов през 1912 год. атонското население по народности е било следното: руски монаси – 3615, гръцки – 3207, български – 340, влашки – 288, грузински – 52, сръбски – 18. Всичко - 7420^[5].

Почти същите цифри за същото време дава и Максимович: руси, българи, сърби, румънци и грузинци заедно са 4300, а гърци - 3207^[6]. И всичкото това население на Атон­ския полуостров по отношение на своето участие в уреждането на собствената си съдба се е ползвало със съвърше­но нееднакви права.

Ние вече казахме^[7], че според зава­реното положение в Света Гора днес има 20 големи манастири, които имат право да участват в Общото управле­ние (Кинота) с по един свой представител (антипросоп). Oт тези 20 манастири 17 са гръцки, един е руски, един българ­ски и един сръбски. Румънците и грузинците нямат свои манастири, те имат само скитове и килии, а тези последните нямат правата на големи манастири. По такъв начин излиза, че 3000 гърци имат право да участват в Общото уп­равление със 17 представители, а 4000 славяни имат само 3 гласа! Ясно е, че при липсата на братски чувства, общите решения ще бъдат винаги в полза на гърците и във вреда на славяните. Тая неправда особено изпъква при след­ното сравнение:

Руският скит „Св. Андрей” с едно братство от 600-800 души няма право на участие в Общото управление, а господстващият над него манастир Ватопед със 100 души монаси има това право; руският скит „Св. Илия” с 300 ду­ши братство няма право, а господстващият над него манастир Пантократор с 50 души има право! Или руската келия „Крестовска” със 130 души братство няма право, а гръцкият манастир Каракал с 30 души има право! При то­ва трябва да се знае, че всички скитове и келии са били систематически тормозени и унищожавани от гръцките манастири и при завежданите процесуални спорове Общото управление е решавало винаги в полза на гърците. Да по­ясним това с един случай.

Руската келия „Кръстовъздвижение" (Крестовска) се намира на източния склон на Света Гора на 4 часа път юж­но от Карея в твърде красива околност. Още от старо време тя е била гръцка. Но преди около 150 години тя е била съвсем изоставена. Тогава руски монаси я купуват от манастира Каракал. Въпреки многото неблагоприятни обсто­ятелства русите издигнали на мястото на старите руини цяла лавра: триетажно здание, великолепна църква, други здания: дърводелница, ковачница, обущарница, шивачница, собствена фотография и книговезница. Братството й дости­га до 130 души. Сдобива се със собствено подворие в Ца­риград за посрещане на поклонници, купува в Палестина Фаранската лавра (на около 10 км от Йерусалим), основана от преп. Харитон Изповедник (V в.), а в Сирия (на планината Ливан, около Бейрут) — манастира Св. Илия, за който отделя около 50 души от своето братство. Но Каракалският манастир не разрешил на Крестовската килия да има свое пристанище, в което да получава своите стоки, макар че тя се намира на няколко минути от брега.

И ето че веднъж за Крестовската обител била пожертвана и из­пратена от Русия голяма камбана. Пристигнал параходът на каракалското пристанище. Свалили камбаната. Каракалските гръцки монаси я „конфискували” и откарали в своя манастир, защото килията не можела да има по-хубави кам­бани от тия на своя господар-манастир. Тая камбана, вър­ху която има надпис, че е пожертвана за руската килия и досега е на каракалската камбанария. Нейният вълшебен звън, огласяйки югоизточните атонски долини, отеква скръбно в сърцата на крестовските старци, числото на които сега е под 15. Не без мъка разказват те на случай­ните посетители историята на своята „пленена” камбана^[8].

Има още по-куриозни случаи. Уплашени от застрашителното нарастване на руското влияние в Света Гора, някои гръцки шовинисти са имали дори дързостта да за­ведат съдебен процес за отнемането на най-големия руски манастир ,,Св. Пантелеймон” като „незаконно заграбен” от „руските колонисти”^[9]. Това изглежда невероятно, но е факт. Тая смешна и жалка история завършва с посрама за ней­ните гръцки инициатори през 1878 година, при сключване­то на предварителния мир в Сан Стефано (19 февруари/3 март). По искане на руското правителство Цариградският патриарх Антим, като имащ върховна юрисдикция по църковните въпроси в Света Гора, със специален „Сигилион” (указ) от 1878 година обявява руските скитове „Св. Андрей” и „Св. Илия” за манастири, равноправни на останалите 20, с правото да имат свои представители в Кинота. По силата на това в чл. 22 на Сан Стефанския договор е била предвидена съответ­на клауза в същия смисъл.

Но гръцките шовинисти никак не останали доволни от това и решили да действат по-нататък въпреки волята на патриарха. За провалянето на Сан Стефанския мир те по­търсили помощта на европейските велики сили. Гръцката делегация била радушно приета от английските обществени фактори. Опирайки се върху обвиненията на гърците шови­нисти против руските домогвания на Атон, лорд Солсбъри подема една пропаганда, с която успява да убеди европей­ските обществени среди, че Русия има „стратегически цели” на Света Гора. Изхождайки от факта, че двама руски офице­ри приели монашество на Атон, лорд Солсбъри уверявал, че под прикритието на расото тия бивши офицери форми­рали там „руски гарнизони”! Други уверявали, че русите сва­лили на Атон артилерия.

Цялата тая пропаганда имала за резултат това, че на Берлинския конгрес (13 юли 1878), дето Сан Стефанският договор бил окастрен, искането на руското правителство за въздигането на скитовете „Св. Андрей” и „Св. Илия” в манастири не било признато въпреки волята на пат­риарха! Вместо него се предвиждал спе­циален чл. 62, който уж гарантирал „равноправието” на всички атонски монаси, без разлика на техния произход:

„Светогорските монаси, какъвто и да е техният произ­ход, ще бъдат поддържани в техните предишни владения и предимства и ще се радват, без никакво изключение, на едно пълно равенство в правата и преимуществата”^[10].

Така с общи думи, не съдържащи нищо конкретно по тоя животрептящ въпрос, било узаконено старото по­ложение на фактическо безправие на славянския елемент в Света Гора.

Такова е било положението до 1912 година, когато съюзените балкански държави: България, Сърбия, Гърция и Черна Гора обявиха война на своя вековен потисник Тур­ция. Наскоро след това съюзническите войски навлязоха в Македония и Тракия и ги освободиха от турското иго. Освободена била и Света Гора. Въпросът за нейното бъдеще управление, естествено, стоял още неуреден. Според един проект на Русия, одобрен от посланиците на воюва­щите балкански държави в Петербург, бъдещето управление на Света Гора трябвало да остане под покровителството на шестте Православни сили: Русия, Гърция, Румъния, Бъл­гария, Сърбия и Черна Гора, като за целта се учреди ед­на постоянна комисия от представители на тези дър­жави.

Разбира се, този проект съвсем не бил по вкуса на гръцките панелински шовинисти, които веднага започнали своята агитация. Една делегация от гръцки атонци се яви­ла в Атина, като поискала върховната юрисдикция на Ца­риградския патриарх върху Света Гора да се обяви за отхвър­лена, и да се провъзгласи тая на гръцкия Св. Синод, като едновременно се обяви, че Света Гора се присъединява към територията на гръцкото кралство. Министър-председателят Венизелос отпратил тая делегация обратно с поръка да не се занимава с политика, като й внушил да разбере, че тоя въпрос ще бъде решен по взаимно съгласие от заинтересованите православни сили. Но шовинистите не се отча­яли от тоя неуспех. Те си намерили достатъчно поддръжници между гръцките общественици и започнали своята про­паганда.

Шовинистическата преса започнала да пропаганди­ра, без всякакво приличие и такт, пълното присъединяване на Света Гора към гръцкото кралство. Вестник „Екклисиастикос кирикс” се възмущавал от това, че руският проект за Света Гора нарушавал интересите на Австрия (!), в която съ­що имало три православни църкви, и на Англия, която има­ла две такива. Вследствие на това на Лондонската конфе­ренция на европейските посланици Австрия предявила ис­кане, че и тя трябва да участва в бъдещия протекторат върху Света Гора.

Най-после гръцките шовинисти си наме­рили поддръжници в лицето на австрийските католици (!), които така грубо преследват православната църква в подкарпатска Русия! Вестник „Katholische Kirchenzeitung” започ­нал да припомня стари обиди, причинени от православни­те на католическото величие: в 1900 г. Ватиканът бил из­пратил на Атон една група от белгийски бенедиктинци, за да опитат дали не ще могат да купят срещу много пари едно място за основаване там на един латински манастир, който щял да има само едничката цел: да посреща и на­станява поклонниците, тъй като уж местните манастири не могли успешно да се справят с тая задача. Разбира се, тая наивно прикрита мечешка услуга ударила на камък и бенедиктинците се върнали от своята разходка с празни кош­ници. Припомняйки тоя неуспех и вменявайки това „пре­стъпление”^[11] във вина на Русия, Австрия сега твърдо поиска­ла участие в покровителството върху Света Гора.

Виждайки, че положението се усложнява с намесата на нови фактори, Руското правителство започва директни преговори с Венизелос, като едновременно се решава да предприеме някои репресивни мерки срещу интересите на гръцките шовинистично настроени манастири, на които отнема имотите, находящи се в Бесарабия и им забранява занапред да дохождат в Русия за помощи. След съветване с Цариградския патриарх Герман V, мнението на когото усвоява, Венизелос дава напълно удовлетворителен отговор в смисъл, че европейските сили нямат никакво отношение към Света Гора, и че съдбата на последната ще бъде реше­на само от православните държави в съгласие с патриарха:

„Патриаршията ce присъединява напълно към проекта, според който полуостров Атон трябва да запази своето автономно положение под ръководството на шестте Православни сили. Патриаршията ще се противопостави с всички сили на това, ако една държава, даже ако това бъде Гър­ция, се домогва да си заграби Света Гора, която е еднакво свещена за всички Православни държави”. Такъв бил отговорът, който патриархът дал на руския посланик в Цариград — Мансуров. Такъв бил и отговорът на Венизелос^[12].

<< предишна || следваща >>

Православен мисионер, год. ХІІ (1943), № 3-4.

[1] Муравьев, Сношения России с Востоком по делам церковным, ч, ІІ, стр. 33-34; Маевский, Неугасимый Светильник, ч. II, 332-334.

[2] В. В. Григорович, Очерк путешествия по Европейской Турции, I изд. Москва, 1877 г. стр. 82 сл.; Йордан Иванов, Български старини в Македония, II изд. София 1931, стр. 232-233.

[3] Сказания о странствии путешествии по России, Молдавии, Турции и Святой Земле постриженника Святыя Горы Афонския Инока Парфения, в четырех частях, Москва 1855 г.

[4] Maximovitsch, Les destinées historiques du Mont — Athos, Revue contemporaine. 1913, N 92, p. S 1.

[5] Български старини в Македония, ІІ изд. стр. 230.

[6] Les destinées historiques, N 92, p. 52.

[7] „Православен мисионер”, год. XII (1943), 5-6, стр. 318-419.

[8] „Пленный колокол” — у Маевски, ч. II, стр. 86—96.

[9] Maximovitsch, ibid p. 50.

[10] Stéphane, archevêque de Sofia. Le Mont Athos et son autonomie Sofia, 1836, p. 26 — 27; Maximovitsh, ibid., p. 61.

[11] Maximovitsch, ibid. p. 51.

[12] Maximovitsch, ibid. p. 51, 52.