По повод автобиографичната книга на Карл Юнг „Спомени, сънища, размисли” и книгата на проф. Владета Йеротич „Юнг между Изтока и Запада”^[1]

Съживяване на Хермес, гностицизма и Даймонион^[2]

1. Оживяването на езическите митове, започнало още по времето на Ренесанса, достигнало своята връхна точка през ХІХ и ХХ век. Отхвърляйки Господа Иисуса Христа, европейската култура отворила вратата за връщане към идолите на политеистичното минало. Всеки гениален мислител, всяко художествено и философско направление набелязало свой защитник от света на античната митология.

Романтизмът, а след него и марксизмът, били "чеда Прометееви". Хьолдерлин^[3] се старае да докаже, че Христос е брат на Дионис, а размирният Ницше обявява битка на живот и смърт - "Дионис срещу Разпнатия". Чорлавият Фридрих е "ученик на философа Дионис" във всичко, без да се изключва лудостта. Зигмунд Фройд съживява мита за Едип, който без да знае, делял брачната постеля с майка си Йокаста, но Фройд му приписва омраза към родния баща и кръвосмесително желание да се върне в майчината утроба. Албер Камю, погълнат от горещото желание да намери отговор на въпроса за безразличието на света към човешките страдания, избира като символ, като знаме на своята философия, Сизиф, а най-вече неговата неразрешима задача...

В тази традиция напълно се вписва и един от най-крупните интелектуалци на ХХ век Карл Густав Юнг. Психолог, философ, религиозен мислител, той още отрано направил своя избор в полза на Хермес – езически бог, който в съзнанието на античния човек бил водач в царството на мъртвите. Като психолог Юнг е бил водач за много душевно болни и страдащи хора; като човек често се спускал в своите подземни светове, бидейки по тези пътища подлаган на въздействието на гласове на сирени, привидения и полуоткровения. Хермес, както повечето антични митологични персонажи, има крайно противоречива и двойствена природа. Освен че е водач на душите и посланик на боговете, той е и покровител на търговците и крадците. С крилати сандали и шлем, той е хитър и находчив, тъй че неговият поклонник много лесно може да бъде измамен. Неговите черти личат и у неговия потомък Хермафродит (Хермес + Афродита, богинята на похотта и любовта). Образът на Хермафродит е много интересен и, което със сигурност се знае, неговото присъствие у Платон (диалогът “Пир” и идеята за първобитното двуполово единство на човешкото същество) и алхимиците, а също и идеята за бисексуалността на човека излагана от Фройд, оказали силно влияние върху Юнг и неговата идея за conniuctio oppositorum (единство на противоположностите). Едно от въплъщенията на Хермес е и Хермес Трисмегист (Трижди Велики), митологичен праалхимик, синтез между египетския бог на мъртвите Тот и елинския водач на душите. Съществува и легенда, според която Трисмегист написал хиляда ръкописа, най-известният от които Tabula Smaragdina (Смарагдената плоча), оказала влияние на алхимиците и маговете от всички последващи векове.

2. Насочването на Юнг към Хермес е от огромно значение и то се корени както в самия Юнг, така и в духовното му наследство свързано с неговите роднини. Карл Густав Юнг произхожда от стар и уважаван швейцарски протестантски род. Баща му бил беден провинциален пастор, дядо му – масон, а баба му по майчина линия Августа Прайсверк се занимавала с викане на духове. Майката на Юнг също била медиум, а Юнг от ранно детство си търсел водач по „пътя на индивидуацията” и бил спохождан от тъмни и болни видения от отвъдното, които не разбирал.

Пръв духовен водач за Юнг се явява Зигмунд Фройд, комуто съвсем не се нравели увлеченията на Юнг по окултното, ирационалното, телепатията и медиумизма. Юнг обаче упорито се стремял към тези области като че притиснат от някаква вътрешна потребност, а още повече от външната сила на магията, херметизма (от Хермес, разбира се), гностицизма, кабализма, Далечния Изток и бил силно привличан от всичките тези тайни, недостъпни знания, за които би могло да се каже, че са изчезнали с потъването на някои пластове на европейската психика. Тези атлантиди Юнг откривал, воден от своя демон-„сродник” - Филемон, „гуру” (учител) с лик на старец, с рога на бик и крила на земеродно рибарче.

Юнг пише за него: „Филемон беше езичник и привнасяше египетско-елинистична атмосфера с гностична окраска”. Опознавайки го, швейцарският психолог разбрал, че съществуват сили, които той не може да управлява, но които могат да управляват самия него. Той сам признава: „Разбрах, че в мен има нещо, което може да ми казва непознати и неприемливи за мен неща, които дори биха могли да се противопоставят на моята личност”. Освен това Юнг се срещнал с персонаж известен като Ка, египетски мъдрец, и с „мъртви, които се връщали от Йерусалим, защото там не намерили каквото търсели”. Имал силна мистична връзка с Василид, гностик от Александрия живял през ІІ век сл. Хр. С неговото име подписал текст написан с автоматично писмо^[4] и носещ заглавие „Седем проповеди към мъртвите” (Septem sermones ad mortuos), който написал по времето на разлъката с Фройд в момент на дълбока лична криза.

Трябва да кажем, че натискът на тъмните духовни сили над него бил огромен и всичко това се придружавало от интензивно присъствие на зли духове, които много пъти звънели на вратата на неговата къща, размествали предмети из стаите и внушавали смъртен страх у хората от семейството на Юнг. Някои от тях му се представяли, както вече стана дума, за „мъртъвци от Йерусалим”. „Проповедите” трябва да бъдат поставени в контекста на духовния климат от началото на ХХ век. Това било време на голям разцвет на магията (ордена „Златна зора”, Рудолф Щайнер и антропософията), а пороят от автоматични текстове, които се пишат от „някой друг”, довежда закономерно до „Книгата на закона” на Алистър Кроули. В този кратък ръкопис „космическият разум” посредством глас, представил се като Айваз, обявява чрез Кроули новата ера (The New Age), ерата на Телемата^[5], на освобождаването на човешката воля, пълно разпускане на нагоните и всичко се увенчава с лозунга: „Прави каквото желаеш и нека това ти бъде целия закон”. Освобождаването, „отхвърлянето на задръжките”, радикализацията на човешките желания, релативизацията на любовта и всички останали ценности на личния и обществения живот са главните послания в тези автоматични послания.

В „Седемте проповеди” Юнг също като Василид обявява новия бог Абраксас, изобразяван с глава на петел и нозе като две змии. Свети Ириней Лионски се натъкнал на това същество (демон, както се вижда) още в ранните времена на християнството, разглеждайки ереста на Василид. Тогава името на Абраксас се обяснявало, като се посочвало, че сборът от гръцките цифри, съответстващи на всяка буква от името му, е 365^[6] - колкото са сферите на небесната йерархия според Василид. Абраксас е господар на небето, а Христос според Василид е господар на надкосмическото пространство и е дошъл да спаси света и да възстанови нарушения космически ред.

Приятелят на Юнг и негов последовател Херман Хесе написал романа „Демиан” в прослава на онзи, когото Юнг описва така: „блестящ като лъв, който мигновено разкъсва своята жертва, прекрасен като пролетен ден”. Абраксас е Пан, Приап^[7], чудовище на подземието, кълбо от крилати змейове, изначалният хермафродит, свят творец, любов и убиец на любовта, светец и негов предател, „най-сияйна дневна светлина и най-мрачна нощ на безумието”. Ако го погледнеш - ще ослепееш, ако го познаеш - ще полудееш, да го почиташ, значи да намериш смъртта си, а спасението се постига, ако не му се противиш”, възвестява швейцарският мислител. „Някой” чрез Юнг излага мнението, че нищото е пълнота (плирома) на битието и този същият „някой” задава въпросите, с които великият психолог ще се занимава през целия си живот. Това са:

I. Principum Individuationis (принцип на индивидуацията), който в „Проповедите” звучи така: „Ние сме обречени да пропаднем в нищото. А това е смърт на творението. Ще умрем така, защото не се стремим към различност. Затова всяко същество по силата на своя природен инстинкт се стреми към различност, борейки се против древното изконно равенство и единство.” И нито дума за качеството и спецификата на различията.

ІІ. Единство на двойките противоположности в плиромата („плирома” означава „пълнота” и в случая има гностически смисъл: нищо, от което се ражда всичко без участието на Бога). Център на това единство е Абраксас, който, както и Хермафродит, е в състояние да изрече „това свято и прокълнато слово, което означава едновременно живот и смърт”. Това е една абсолютно антихристиянска идея, което признава и сам Юнг в „Проповедите”, посочвайки, че „мъртвите” се възпротивили, когато той им изложил идеята за единството на противоположностите и образа „бог-дявол”. За християните съществено важна е противоположността на доброто и злото и това отношение е основано на предупреждението на Господа, че не можем да служим едновременно на Бога и на мамона (дявола). За Юнг доброто и злото са „съединени в пламъка”. Противоположностите се „венчават” в свещен брак (hieros gamos) по време на „алхимическата сватба на Кристиян Розенкройц”. Обособяването се завършва в момента на намиране на индивидуалността, която е „на границата на съзнаваното и несъзнаваното” и се явява съединяване на всичко разединено, съвършена хармония на доброто и злото, осъществена в личността и в света, на който тя принадлежи.

III. Четирисъставност на човешката психика. Според Юнг личността е четирисъставна и това се проявява във вид на четири определени начала. През целия си живот Юнг посочвал кватернитета (четворността) в човешкото несъзнавано и твърдял, че в християнския светоглед на тези начала съответстват Бог Отец, Бог Син, Бог Дух Свети и Света Богородица, постоянно неглижирайки факта, че Света Богородица няма божествена природа и поддържайки по тази причина опитите на римокатолическата църква да я обоготвори.

Седемте проповеди обаче учат за съвсем друг кватернитет. Там на първо място е „слънчевият бог”, на второ – „Ерос” – силата на съединението, на трето – Дървото на Живота – „творецът на физическия облик” и на четвърто - дяволът – откриващият съкровеното. Впоследствие Юнг отричал такова деление, както и изобщо „Septem sermones”, разглеждайки това като междинен етап от своето духовно развитие. Но всъщност той никога не можал да се освободи от своето проповедничество към мъртвите, а само развил и усъвършенствал по рационален и научен път всички идеи, които получил от Василид, като продължавал да смята, че човек е само врата, през която мъртвите преминават от висшия свят в низшия. Нищо чудно, че в края на живота си той признал, че бил медиум на някакъв демон, на който „бил подчинен” и който „го окрилявал”.

И още казвал: „Човекът е обречен, той не е свободен, защото дяволът го преследва и оковава”. Това изказване ясно свидетелства за степента на ограничеността, която великият търсач на индивидуацията не е могъл да преодолее. Точно за това говорил преп. Иоан Лествичник в една от най-значимите книги за православната аскетика „Лествица”. „Всички демони се опитват да помрачат ума, защото тогава в нашата душа могат да вложат каквото поискат. Тоест ако умът затвори очи, раклата със съкровището лесно може да бъде ограбена”.

Бидейки подвластен на своите фантазии (мечтания), Юнг се оказва един измамен с лекота човек, комуто се струвало, че всяко духовно явление е еднакво ценно и всичко служи на човешкото усъвършенстване. Поради страх от демоните Юнг се обръщал към Вечната Женственост - das Ewig Weibliche (Гьоте, “Фауст”). Вечното Майчино Крило, София, т. нар. „женска страна (аспект) на Божеството”, смятан от много мислители като единствена възможност за спасение. Да си спомним и че потресеният от присъствието на Мефистофел непокаял се Фауст, по причини известни само на поета, възвисява и възхвалява Вечната Женственост, която е Гретхен, Майката на Славата, Mater Gloriosa.

Да не забравяме и руския поет и философ Владимир Соловьов, който създавайки идеята за Божествената София, „Вечната другост на Бога”, се основавал на едно свое видение на някаква Небесна Дама. Същият този Соловьов бил преследван от нечисти сили и духове и в поемата, в която описва нейното раждане и слизане от небето, ги заплашвал и ги запрещавал (духовете) чрез присъствието на Вечната Жена.

Юнговата концепция за женски аспект на божеството и духовността има своите корени и в “Septem sermones”. Защото както Юнг казва (от името на „някой”), „духовността е понятна и постижима. Тя има женско лице, името й е Mater Coelestis, небесна майка”. Половостта има мъжко начало – това е земният отец Фалос (phallos). Възможно е това да е същият онзи Фалос, от когото Юнг се уплашил на сън, бидейки четиригодишно момченце.

3. Хермес е божество с променлив характер, божество, което с лекота използва измамата, не изпълнява обещанията си, въвежда и извежда от подземното царство. Змията обвита около неговия жезъл е змията на знанието, „знанието, което спасява”. Вече казахме, че Юнг се подписвал с името на Василид, а знаем какво значение имала за него гностическата и алхимическа литература от миналото. Когато били публикувани гностическите ръкописи от Наг Хаммади (открити непосредствено след Втората Световна война), Юнг намерил в тях потвърждение на своите търсения в областта на психологията. Алхимията още преди това му била ясна, поне по въпроса за индивидуацията.

Но кои са всъщност гностиците? Техните идеи са твърде разнообразни и те не били християни-еретици, а езичници, които в своята антропоцентрична философия внесли някои християнски елементи. Гностицизмът е дуалистично учение. Бог е противопоставен на материята, в която е въплътено злото и чийто владетел е нейният творец – низшият бог, демиург. Този демиург за гностиците, които не приемали единството на Стария и Новия Завет, бил „суровият” Яхве на еврейския народ (някои дори го идентифицирали с дявола).

Друга особеност на гностицизма е еманационистката идея. Бог не твори света от нищо, а от нищото възниква Самият Бог и Той след това просвещава материята. Нашата действителност са всъщност Неговите низши еманации (изтичания). Тази идея присъства у Платон и неоплатониците. Според гностиците душата е робиня на тялото и чрез редица преселения се очиства, за да се върне в плиромата, пълнотата на божеството. Пътят на спасението не е във вярата и Божията милост, не в надеждата и любовта, а в езотеричното знание, което принадлежи на тесен кръг избрани. Според гностиците Христос дошъл на земята като висш дух и разделил знанието: низшето - за обикновените смъртни, а висшето – само за посветените. Затова много от апокрифните „евангелия” носят името на някой от Господните апостоли, което било способ за заблуда на простите и неуки християни от ранните времена на Православната Църква.

Гностицизмът бил склонен към теургия (богодействие, работа с боговете^[8]) – практика, за която се смята, че с помощта на определени действия Бог може да бъде подчинен на човешката воля посредством човешки словесни формули. Един от най-важните гностически култове е офитският култ към райската змия, змията, която преподала познание на Адам и Ева и ги „обоготворила”. Някои гностици съвсем неприкрито обожествявали Луцифер (Деница, сатана), който „просвещава” и открива необозрими глъбини. Самопревъзнесеността и надменността на тази демонична езическа вяра здраво държали гностиците в оковите на тяхното объркано „знание”.

От гностицизма в християнството прииждали най-различни ереси, а в човешките души и умове нахлували обърканост и смущение. Връзката на Юнг с гностиците е много здрава. Те имат много общо, най-вече основната идея: пътят на спасението на човека е пътят на знанието, което донася змията, слугата на Луцифер (змията е просвещение, активно въображение, алхимия и т. н.). „Първородният грях на вярата се състои в това, че тя предшества опита”, аргументира своята гностическа позиция Карл Юнг^[9].

В своя труд “Знание и психология” Жан Квиспел пише: „Когато човекът дойде в себе си, той според Юнг първо се среща със своя сенчест двойник (персонализиран сбор от личните недостатъци), после започва да изследва своята женска страна „анима“, която често бива съпроводена от мъдър старец, въплъщаващ натрупаната мъдрост на човечеството, а Аз-ът се появява в сънища и видения, негов символ се явява дете или квадрат, който предвещава изцеляването на конфликта между разума и инстинктите”. Всичките тези архетипи се срещат в гностическите текстове: Демиург – като сянка; София – като „анима”; Симон Влъхв – като мъдър старец; Tetrakys – като кватернитет. По мнението на проф. Анри Шарл Пих цел и средоточие на „всеки гностически мит е не Бог, а човекът”. Човекът, който със своите лични усилия реализира своята божественост с помощта на езотерична индивидуация, на алхимическия opus magnum (велико дело), където всичко в началото има черен цвят, но след това тъмнината в душата се превръща в lapis philosophorum (философски камък). Избавлението е плод на лично усилие, а благодатта и Божията милост само подпомагат човека в неговия цялостен стремеж към самореализация, която в крайна сметка принуждава Бог да даде „ключовете от Небесното Царство”. „Аз започнах да разбирам, че целта на психическото саморазвитие е самодостатъчността”, пише Юнг^[10].

Гностиците и алхимиците били последователи на много митични и измислени личности: Абраксас, Адам Кадмон, София, Пимандър^[11], Меркурий, Клеопатра, Кристиян Розенкройц и др. Поклонник на тези персонажи бил и Юнг. Тези символи го довеждат до реинтерпретация на християнските истини и тяхното съчетаване с архетипичните религиозни образци. „В психологията и алхимията аз се опитах да проведа аналогия между образа на Христос и централното понятие в алхимията – философския камък”^[12]. Понятието архетип - така противоречиво обяснявано в неговите трудове, Юнг смята за ключово и под него разбира предобраза на някаква душевна същност, която принадлежи на цялото човечество и се „допълва” с различно съдържание, зависещо от средата – традициите, образованието и общественото състояние. Един от архетипите според Юнг се явява и Бог, без значение дали той е християнски, гностически, египетски или индийски. Гностиците освен това били велики компилатори на антични митове, иудаистки и християнски идеи, идеи от персийския зороастризъм и какво ли още не. Смятали, че всичко може да бъде използвано за постигане на личната индивидуалност, плиромата и нуса (божествения ум).

Юнг съчетава в едно познанието, почерпено от книги като китайския сборник с гадания “Книгата на промените”, индийските „Веди” и всичко по-горе изредено, което може да влезе в употреба. Такъв еклектичен сбор е характерен за магическото съзнание: трябва да разполагаш с колкото се може повече „духовни оръжия”, за да можеш да подчиниш по-голямо число „духове”.

В труда си „Пристани” Юлий Африканец (III век след Христа) привежда пример на магическо призоваване, което обхваща повечето от боговете на античния свят. (Дали Юлий, бидейки християнин, привежда тази „молитва” с цел да се надсмее над езичниците или с някаква друга цел, не е от значение. Това, което има значение, е синкретичното и еклектично призоваване). То звучи така: „Чуй ме, о, доброжелателни и чудни, богат на семе Анубисе... Дойди, Хермесе, боже на крадците! Ела, прекраснокоси подземни царю, и нека бъдат чути тези мои заклинания. Абраксасе, презнаменити боже с космическо име... Изидо, дойди и ти, о, земна и небесна закрилнице”.

Ето как Юнг описва символиката на своя пръстен пред Мигел Серано: „Пръстенът е египетски. Тук е гравирана змия, тя символизира Христос. Над него – лице на жена; отдолу – числото осем, символ на Безкрайния Лабиринт и Пътя до Безсъзнанието. Променил съм едно или две неща, за да се получи християнска символика. Всички тези символи са абсолютно живи в мен и всеки от тях предизвиква определено противодействие в душата ми”. Дали защото твърде много се интересувал от отдавна отминали времена, дали защото участвал в магическите обреди на късните неоплатоници или слушал самия Василид, но Юнг просто не различава змията от Христос, не различава Египет, чиито идоли паднали, когато Божественият Младенец дошъл в тази страна, от Иерусалим, града на Разпятието и Възкресението на Спасителя. Юнг предпочита да бъде магьосник, който чрез високонаучната терминология на аналитичната психология прикрива своите истински мисли и през по-голямата част от живота си скрива истинската си същност както „змията крие нозете си”.

Джордже Янич в книгата си „Магията, суеверието и Църквата” пише: „Същността на магията се състои в това да се направи опит да бъдат контролирани и напълно подчинени свръхестествените сили. Освен това имаме имплицитно или явно признаване съществуването на сили, които са по-висши или равни на Бога… Така се унищожава идеята за Божието всемогъщество и светът става полицентричен”.

В разговора си с антрополога и изследователя на религиите Мирча Елиаде Юнг говори за Книга Иов, посочвайки моралното съвършенство на Иов, което превишава Божието съвършенство, а говорейки за алхимиците, прави разлика между потребността на човека да се подчинява на Бога и потребността да подчини Бога, като симпатиите определено са към втората потребност. Неговите изследвания на собствената психика, извикването на демони и общението с тях, градежът на собствена кула, производството на собствени амулети, организирането на спиритически сеанси, призоваването на Филемон, всичко това говори за едно магично желание да се овладее и подчини както несъзнаваното, така и многоликата външна реалност.

В същото време, както вече видяхме, Юнг е подвластен на необуздани стихии, дълбоко пронизан от чувство на страх и зависимост от тях, което от време на време се сменя с усещане за собствена мощ и власт над силите на тъмнината. Даймонизмът, „слушането на вътрешния глас”, призоваването на „неутрални” духове-водачи, е само един от признаците за неразпознаване на нечистите духовни сили. Християнският апологет Минуций Феликс ясно посочвал факта, че и Сократовият даймонион бил всъщност демон, който внушил на нещастния философ гордо да настоява за признание и почести вместо да се оправдава пред съда. Изглежда и Юнг също като Сократ не е различавал духовете. Но Сократ има известно оправдание. Живял е преди Христа.

Няколко въпроса към Карл Густав Юнг и неговите отговори, приведени в книгата „Спомени, сънища, размисли”

Въпрос: Господин Юнг, известно ни е, че детството е много важен период за формирането на човешката личност. Вашите спомени ясно свидетелстват за това. Разкажете нещо за Вашето отношение в това време към Господ Иисус Христос и Неговата роля в историята на човечеството.

Отговор: За мен Господ Иисус никога не е съществувал реално, никога не е бил напълно приемлив, никога не е бил достоен за любов. Затова и аз много пъти размислях за Неговия подземен двойник, това е едно страшно откровение, което ми бе дадено, макар аз да не съм го търсил.

Въпрос: В ранното си детство Вие сте чели много книги и някои от тях са Ви привличали дори още преди да се научите да четете. Една от тях, илюстрованата “Orbus pictus”, Ви запознала с божества, които за Вас се оказали по-привлекателни от Христос. Разкажете нещо за тях.

Отговор: В книгата “Orbus pictus” имаше изображения на Брахма, Вишну и Шива, които бяха непресекващ източник на моя интерес. След време майка ми разказваше, че често съм се връщал към тези картини. Винаги когато правех това ме обземаше необичайно чувство, което приличаше на някакво мое собствено „откровение”^[13].

Въпрос: В ранната си младост и в периода на съзряването Вие сте се чувствали като че разделен на две личности: на обикновен човек и човек, който търси нещо по-велико. Освен любимото си Евангелие от Иоан, Вие в същото време сте чели и „Фауст”. Как ги съпоставяте?

Отговор: Във “Фауст” имаше нещо, което непосредствено ми влияеше. Христос от Евангелието от Иоан ми бе чужд. Спасителят от другите Евангелия – още повече.

Въпрос: Кой беше за Вас Господ Иисус Христос?

Отговор: Господ Иисус бе за мен само човек – не тази личност, за която Го възприемаме. Той е бил само възвестител на Светия Дух.

Владимир Димитријевић, Татјана Калашњикова, Михаил Медведев, Обожење није индивидуација

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Забележката е на авторите Владимир Димитриевич, Татяна Калашникова и Михаил Медведев в книгата им „Обожението не е индивидуация”, от която е публикуваната тук глава – бел. прев.

[2] Така Сократ наричал „вътрешния глас”, който го предупреждавал, когато имал намерение да извърши нещо в разрез с добродетелите – бел. прев.

[3] Фридрих Хьолдерлин – немски поет, един от първите предшественици на романтизма, преводач на трагедиите на Софокъл – бел. прев.

[4] Паранормално явление, при което човек пише под непосредствената диктовка на външни нему сили, тоест на бесове – бел. прев.

[5] От гр. θέλημᾰ - воля; религия основана на философски закон със същото наименование, възприет като централна доктрина от някои религиозни организации. Законът на Телемата е „Прави каквото желаеш и нека това ти бъде целия закон. Любовта е законът – любов подчинена на волята” – бел. прев.

[6] А = 1; B = 2; Р = 100; A = 1; Ξ = 60; A = 1; Σ = 200. 1+2+100+1+60+1+200=365 – бел. прев.

[7] Древногръцки бог на плодородието – бел. прев.

[8] Противопоставено на теологията, която според теургистите е само говорене за боговете. Теургистите според самите тях са хора на практическото познание и опита, докато теолозите, богословите, са теоретици и догматисти – бел. прев.

[9] Карл Густав Юнг. Спомени, сънища, размисли - бел. прев.

[10] Пак там - бел. прев.

[11] Пимандър (др. гр. Ποιμανδρις — пастир на мъжете) — название на трактат, чието авторство се приписва на митичния Хермес Трисмегист. С името Пимандър в текста се именува говорещия с Хермес Трисмегист божествен ум – бел. прев.

[12] Карл Густав Юнг. Спомени, сънища, размисли - бел. прев.

[13] Карл Густав Юнг. Спомени, сънища, размисли - бел. прев.