Николай Зернов
Николай Михайлович Зернов (1898-1980) – крупен икуменист, модернист, пропагандатор на идеите на „православния” модернизъм на Запад.
Учил в медицинския факултет на Московския университет.
През 1921 г. емигрирал в Истанбул, след това в Югославия. През 1925 г. завършил богословския факултет на Белградския университет. През същата година се преместил в Париж.
Николай Зернов взел активно участие в създаването на Руското студентско християнско движение (РСХД), бил негов секретар от 1925 до 1930 г., член на съвета на РСХД (отговарял за икуменическата дейност), редактор на „Вестник на РСХД” (от 1925 до 1929 г.).
Взел участие в създаването на модернисткия Парижки богословски институт, чел лекции по сравнително богословие в този институт.
Автор в списанието на Н. А. Бердяев “Путь”.
Активен участник в икуменическото движение, по-специално в Оксфордската конференция на движението „Живот и дейност” и Единбургската конференция на движението „Вяра и църковно устройство” през 1937 г., както и в многобройни икуменически конференции и конгреси.
Основател и секретар (1934-1947) на икуменическото „Сдружение на св. Албаний и преп. Сергий”.
В периода 1930-1932 гг. — аспирант в Оксфорд, доктор по философия. От 1947 до 1966 г. преподавал в Оксфорд основи на източноправославната култура.
Принципал на колежа на монофизитската Малабарска църква в Южна Индия (1953-1954).
Зернов се придържал към радикални модернистки възгледи в духа на Ф. М. Достоевски, В. С. Соловьов, Н. Ф. Федоров и Н. А. Бердяев, с които запознавал Запада, представяйки ги за Православие. В негово изложение историята на Православната Църква също придобила неузнаваем вид. В този смисъл дейността на Зернов се явява образец за мисионерство наопаки.
Като „основно убеждение на руското религиозно мислене” Зернов посочвал „признаването на потенциалната святост на материята, единството и свещеността на това творение и призванието на човека да съучаства в неговото крайно преображение”.
Митр. Антоний Сурожки разказва: „Помня колко бях смутен, когато Николай Зернов преди петдесет години ми каза: «Цялата трагедия на Църквата започнала с Вселенските събори, когато захванали да оформят в неизменен вид неща, които трябвало да останат гъвкави и изменчиви.» Сега мисля, че той е бил прав, но тогава се ужасих”.
В своята икуменическа дейност Зернов изхождал от позицията, че не съществуват никакви препятствия пред обединението на Православната Църква с англиканската.
Относно неизменността на Православието той разсъждавал така: „Руските хора толкова са привикнали към абсолютната неподвижност на Православието, че могат да си представят само две решения на религиозния въпрос: или окончателно излизане от рамките на Църквата, или безпрекословното признаване на непоколебимостта и неизменяемостта на всички нейни съвременни обичаи и установени практики… Болшинството от руските хора смятат учението за Църквата като жив, постоянно растящ организъм, разпростиращ своето влияние върху всички сфери на живота, за опасно нововъведение, което не е съгласно с отеческото предание… Дълбоко вкорененото убеждение, че Православието не трябва и не може да се променя, обикновено се основава на вековното мълчание на нашето духовенство”.
Антимодернизм.ру
Превод: прот. Божидар Главев