Игор Росляков (бъдещият иеромонах Василий Оптински) е роден на 10/23 декември 1960 г. в семейството на Иван и Анна Рослякови в Москва. Родителите му живеели в малко апартаментче в пет етажен панелен блок. Игор бил единственото дете в семейството. Когато го родила, майка му била на 40 години, а баща му – на 43. Кръстили го, когато станал на два месеца. При кръщението си получил името Игор в чест на светия благоверен княз Игор Черниговски. Този свети княз-монах приел мъченическа кончина – бил убит с нож в борба за власт между негови сънародници.

Бащата на Игор – Иван Феодорович Росляков участвал във Втората Световна Война, служейки в Северния флот. Впоследствие работел във външноведомствената охрана. Иван Феодорович вярвал в Бога. Обстоятелствата през онези времена не му позволявали на него, комуниста, открито да изповяда вярата си и само Анна Михайловна знаела, че мъжът й постоянно носи със себе си малка иконичка на Божията Майка. Когато се опитали да го заставят да се занимава с ”обществена работа”, той върнал партийния си билет. Заради това получил множество заплахи да не напуска Партията, плашели го, че това ще се отрази много зле и на сина му, но Иван Феодорович бил непреклонен: „Синът ми сам ще намери пътя си в живота”.

Майката на Игор – Анна Михайловна (в монашески подстриг Василиса) произхождала от семейство, в което благочестието не било непознато. Нейната кръстница – сестрата на майка й, била голяма постница и подвижница. Още преди войната Анна Михайловна заминала за Москва, където вече седемнадесет годишна започнала работа като тъкачка във фабриката „Червена роза”. После се омъжила. С мъжа си живеели много скромно, а след време в тази скромна обстановка на бял свят се появил Игор Росляков - бъдещият иеромонах Василий Оптински.

В семейството Игор постоянно виждал добрия пример на своите родители – уважителното им отношение един към друг, любовта, скромността, трудолюбието им. Баща му и майка му много работели. И двамата силно обичали своя син. Той растял като спокойно дете, самостоятелно и послушно. Майка му си спомня: „От малък беше такъв: намери нещо – ще премълчи, ще изгуби нещо – пак ще премълчи. И все ще се усмихне”. Още от детство Игор привличал хората със своето доброжелателство, щедрост, отзивчивост към чуждата радост и болка. Но най-много обичал да чете, научавайки се на това съвсем малък и почти сам. А когато все още не можел да чете, вървял след майка си с книжка в ръка, молейки я да му почете приказки.

Родителите учели сина си не с дълги нравоучения, а с личния си пример. Оправдавайки сякаш думите на баща си Игор растял не само добросъвестен, трудолюбив и дисциплиниран, но бил и много надарено дете. Учел се добре, имал силна памет, умеел да преразказва прочетеното, което веднага било забелязано от учителите и оценено.

Във втори клас баща му го завел на басейн, където Игор започнал да се занимава с плуване, а после – да тренира водна топка. Скоро обаче тежко заболял от ангина, наложило се дори да го оперират. Боледувал дълго, цяла година. Но любовта към спорта се оказала по-силна от болестта. Игор проявил необикновена за дете упоритост и не спрял занятията си в училище. Трябвало да се справя с ангината и вечното хроническо подсмърчане. Трудно било да съвместява безкрайните тренировки, лагер-сборовете, състезанията и уроците в училище, но до дипломирането си Игор се учил прекрасно. Дори в сборния състав на отбора по ватерпол бил признат за най-добрият играч в Европейския шампионат за юноши.

Знаейки цената на добитата с труд копейка, всичките заработени в състезанията пари носел в къщи; само понякога си купувал сувенир, книга, каквато трудно можело да бъде намерена в Москва, или пък дреха.

Анна Михайловна си спомня, че синът й отрано започнал да пише стихове. Можел цяла вечер и дори цяла нощ да остане да пише, но скривал написаното, а го четял пред други изключително рядко. Когато пишел се затварял в себе си, губел своята приветливост и откритост и сякаш се потапял в друг свят. За съжаление, много от написаното от Игор през онези години не оцеляло. За изключителния литературен дар на Игор Росляков свидетелстват оцелелите стихотворения, няколкото псалми, Покайният му канон, стихирите на Оптинските старци и случайно запазилите се части от негови проповеди.

Игор обичал и почитал родителите си. Когато майка му не пожелала да го изпрати на абитуриентския му бал заради възрастта и скромните си дрехи, Игор й казал: „За мен ти си най-красивата!”

Баща си Игор загубил, когато станал на шестнадесет години. Времето след завършването на училище за него било особено тежко. Той искал да постъпи в Института по физкултура. Като спортист имал предимство на приемните изпити, но на самия приемен изпит се опитал да подскаже отговора на приятел, който не си знаел въпроса. В резултат на това приятелят бил приет, а Игор – дисквалифициран. Така Игор постъпил на работа в завод.

През 1980 г. влязъл във факултета по икономика към МДУ, а след това - в университетския отбор по ватерпол, на когото станал и капитан. Много играчи от отбора на МДУ влезли и в представителния състав по ватерпол на СССР.

По-късно Игор се прехвърлил във факултета по журналистика в МДУ. В края на седемдесетте и началото на осемдесетте години в Московския университет се оформила забележителна духовна среда. Много от преподавателите били световноизвестни имена, царяла атмосфера научна, творческа, заредена с духовни търсения... Сред студентите растял интересът към истинската история на Отечеството, Руската църква, Православието... Тогава у мнозина, в това число и у Игор Росляков, пътят към Бога започнал чрез изучаване на руската литература и философия. Игор се запознал с вярващи преподаватели, свещеници, енориаши от московските храмове; после се въцърковил, извършвайки първите си поклоннически пътувания до манастири. Започнал да се стреми към уединение, нерядко заминавал на село.

Времето стигало и за стихове и за научна работа: рефератите, курсовите му работи, дипломата говорят за блестящ студент. Все повече време отделял за размишления, за молитва. Въпреки голямата си физическа натовареност и уморителни изпитни сесии, Игор съблюдавал строго всички пости; дори ако по същото време се случело да е на лагер-сбор или състезания, се хранел само с накисната във вода елда и сушени плодове. Все по-често се сблъсквал с неразбиране на духовните си стремежи от страна, както на връстниците си, така и у дома. Вече се налагало и с поведение и с думи да изповядва вярата си. Отхвърлил откриващата се пред него кариера на преуспяващ журналист в престижния тогава „Литературная газета”: „Няма да пиша така, както пишат там. Не мога да лъжа”, отсякал Игор. А когато мама разказвала за забогатели негови приятели, които си купили коли, построили вили, Игор посочил нагоре: „Нашата вила е ето там, на небето!”

Тежките изпитания, при които заради донос и неблагоприятно стечение на обстоятелствата за няколко години му отказали изходна виза и той пропуснал Световното първенство, Игор с времето започнал да разглежда като воля Божия. Спортът, както и всички световни съблазни, постепенно започнали да губят над него власт и той започнал работа като обикновен треньор-инструктор. На състезания ходел рядко, макар че издадената му през 1986 г. виза да му давала възможност да замине, където пожелае. На съвета на приятелите си да не се отказва от големия спорт, Игор отвърнал: „А нужен ли ми е той?”

На страниците на дневника нахвърляните стихове, мисли и забележки все по-често съседствали с размишления за вярата и с отбелязване дните на църковните празници.

Голямо влияние на по-нататъшния му път оказало запознанството му през 1986 г. с иеромонах Рафаил (Огородников), който служел в енорийския храм в Порхов, Псковска епархия. Този необикновен свещеник умеел да намира път към сърцата на най-различни хора. Бил истински подвижник и монах и обладавал дара на християнската любов към хората.

Игор няколко пъти отивал и в Печора, отсядал там за дълго, обръщал се за съвет към архимандрит Иоан (Крестянкин), макар че понякога послушанието към стареца да ставало по пътя на тежка вътрешна борба.

В периода 1987-1988 в живота на руското общество станали значителни промени. 1000 години след Кръщението на Русия, народът отново започнал да се обръща към Църквата. Заедно с други манастири започнала да се възстановява и Оптинската пустиня, добила известност заради великите си старци. Един от първите канонизирани светци, след прекратяване гоненията на Църквата, бил преподобни Амвросий Оптински. Към новооткритата обител започнали да се стичат поклонници от цяла Русия, особено из средите на хората, чели книгите на Гогол, братя Киреевски, Аксаков, Достоевски, Вл. Соловьов, Ахматова, Надежда Павлович.

В дневника на Игор е записано:

1988 г. 21 юни – 29 август. Оптина пустиня.

Това време той прекарал в манастира, изпълнявайки различни послушания, след което се върнал в Москва, а оттам – в Порхов при отец Рафаил, в Печора при отец Иоан и отново в Порхов. Сам той вече бил готов да остави света, но светът още не искал да го пусне. И тогава става едно знаменателно събитие в живота на Игор. Неговата годеница загива при трагични обстоятелства. Игор приема смъртта й като знак свише, че трябва да приеме монашество. Предстояли обаче още тежки мигове на неразбиране от страна на близки и приятели, огорчение и майчини сълзи. Опитвайки се да утеши Анна Михайловна, той й обещал, че „когато тя остарее, ще я вземе при себе си”.

На 17 октомври 1988 г. в дневника му се появява нова бележка:

Пристигнах в манастира. Преподобни отче наш Амвросие, моли Бога за мен.

По-нататък в дневника на отец Василий намираме други записки за паметни събития:

17 октомври 1988 г. – намиране мощите на преподобни Амвросий. Пристигане в Оптина.

29 април 1989 г. Велика Събота. Мъченици Агапия, Ирина, Хиония, мъченик Леонид. Обличане в подрасник.

5 януари 1990 г. – 10 мъченици Критски. Постригване в расофор.

8 април 1990 г. Връбница. Събор на св. Архангел Гавриил. Ръкоположен за дякон.

23 август 1990 г. Мъченик архидякон Лаврентий, блажени Лаврентий Калужски. Постриг в мантия.

21 ноември 1990 г. Събор на светия Божий Архистратиг Михаил. Ръкоположен за иеромонах.

И още една бележка:

9 май 1990 г. Свещеномъченик Василий. По благословение на отец Наместника след Акатиста на Казанската Божия Майка произнесох проповед. Първата в живота.

В манастира отец Василий водел съкровен живот, но не можело да не се забележи особената му любов към монашеството, както и особеният му стремеж към вътрешен духовен труд. Господ му дал извънредно рядкото за нашето време съчетание: стремеж към висок подвиг, смирена мисъл за самия себе си и истинско християнско разбиране на повредеността на човека от греха. Той не бил учител и наставник, но кратките му и мъдри съвети помагали на хората да изправят живота си, да намерят истината в Бога, както и утешение в тежките житейски обстоятелства. Отец Василий бил истински изпълнител на Христовите заповеди.

На 18 април 1993 г. в ранното утро на Възкресение Христово, отец Василий и монасите Терапонт и Трофим бяха злодейски убити с кинжал от Николай Аверин – бивш войник от Афганистан, сатанист.

Как да даваме съвети на своите ближни и други разсъждения

Иеромонах Василий Оптински

1. Да се обръщаме с молитва към Бога, Той да ни даде слово за полза на нашия ближен. По този начин беседата ще се очисти от тщеславие.

2. Да внимаваме какво говорим, както и да не изпадаме в многословие. Да не задаваме празни и провокирани от любопитство въпроси.

3. Ако се увлечеш и кажеш нещо, за което съвестта почне да те изобличава, то мислено се укори и се разкай пред Бога.

4. Поради оскъдността на нашето време, сме длъжни да делим с ближните нашите оскъдни знания.

.....

От своите грехопадения се скривам не в затвор, нито в пустиня, но в самоукорението, в изповядване на своите грехове, в разкаянието.

Дяволът е готов да ни въоръжи десетократно със „здрава логика” и да умножи хилядократно нашите практически сведения, само и само тайно да ни лиши от знанието за кръста, с което единствено можем да застанем отдясно на Бога.

Може да бъде опиянение от молитвата, което да ни попречи да познаем какво е истинското действие на молитвата.

Може да е чрез самомнение, което представлява упоение на душата, доволна от себе си поради своите сладостни състояния.

Оставяйки указаното от Бога спасително покаяние, се стремим в упражняване на мними добродетели, защото те са приятни за нашите чувства. След това незабележимо се заразяваме със самомнение и понеже благодатта Божия не ни спохожда толкова бързо, колкото ни се иска, сами почваме да си съчиняваме сладостни усещания.

По никакъв начин не си позволявай да търсиш благодатни усещания! Стреми се да виждаш греха си и да плачеш от него – това е твоето дело.

.....

„Където и да се намирам – в уединение или в човешко общество, утешение и светлина се изливат в душата ми единствено от Кръста Христов. Грехът, владеещ цялото ми същество, не спира да говори: „Слез от кръста!” Уви, слизам от кръста като си мисля, че ще намеря истината вън от него, ала веднага падам в душевно бедствие – вълните на смущенията започват да ме заливат. Слязъл от кръста, се оказах и без Христа. Как да се избавя от бедствието? Моля се на Христа отново да ме възведе на кръста. Моля се и сам се старая да се разпъна, научен от опита, че който не се е разпънал – не е Христов. На кръста възвежда вярата, а от него сваля лъжеименния разум, изпълнен с неверие” (св. Игнатий Брянчанинов).

Монахи - возлюбленные дети Господни. Иеромонах Марк (Хомич).

Превод и подбор: Десислава Главева