Новият герб на МПЦ - ОА

Решението на Светия Синод на Българската Православна Църква как да се действа по македонския църковен въпрос вече е факт. Нашата Църква се ангажира да се застъпи пред другите православни църкви за установяването на каноническия статут на Македонската, като за целта беше създадена Синодална архиерейска комисия от осем митрополита. Така Синодът недвусмислено показа своята добронамереност и желание Македонската църква да излезе от изолацията, в която се намира, но в същото време даде да се разбере, че предстои работа и че решение по такъв сложен въпрос не бива да се взема прибързано. Пък и ако не друго, то поне от собствената си църковна история трябва да сме научили, че точно когато отвред те притискат да бързаш, трябва да стъпваш бавно и внимателно.

Тъй като на страниците на сайта в момента върви поредица посветена на българо-гръцката църковна разпра от края на по-миналия век, ще споделим някои паралели между онези събития и днешните, които да ни бъдат за поука, та да не повтаряме повече грешките от миналото.

Паралел 1: Преобърнатите приоритети

Писмото на Македонската църква до Българската породи множество коментари в обществото, чувствително на тема Македония. В някои от тях уместно бе посочено, че за да се постигне правилното решение на въпроса, приоритетите трябва да се наредят както следва. На първо място да се поставят църковните правила и църковният начин на мислене и действие, а на второ – националните чувства и интереси. Защото вторите са временни (и Македония е твърде показателен пример за това), а първите по определение – вечни. Именно това, че приоритетите и у двете страни на конфликта бяха преобърнати, доведе до печалния финал на българо-гръцката разпра. Същата заплаха е налице и при днешния македонски казус.

Посочвайки приликите между тогава и сега, няма да премълчим и разликите. Националните чувства, а оттам и претенциите на екзархийските българи все пак бяха основани на реално съществуващи исторически предпоставки, което не може да се каже за претенциите на днешните македонци, еманципирали се отдавна от своята родина – България, и развили етническо самосъзнание на отделна нация. В същото време обаче Македонската църква счита себе си за правоприемник на изконно българската Охридска архиепископия. Не е ли парадоксално народ, които не се самоопределя като български, да твърди, че е наследник на древната българска Охридска архиепископия?! Струва ми се, че отговорът може да се прочете в избодените очи на св. благоверен и равноапостолен княз Борис-Михаил, чиято икона се намира в Охридския манастир „Св. Наум”. Може да се прочете и в десетките старинни фрески и икони в македонските храмове, от които днес „при реставрация старателно се изтрива етнонимът „български”, заменяйки го в най-добрия случай с термина „славянски”. Така е постъпено в църквата „Св. Неделя” в Битоля, „Св. Пантелеймон” във Велес, „Св. Йоаким Осоговски” в Крива Паланка на иконите на „Св. Кирил и Методий”, наречени в оригиналния си вид „български просветители”. В манастира „Св. Богородица” в Кичево надписът на ктитора „Св. Борис цар български” е изтрит, а аналогичен надпис в Дебърския манастир е заменен с надпис „Св. цар Стефан Дечански” (т.е. с името на един от сръбските крале). От църквата „Св. Димитър” в Скопие пък е свален и захвърлен ктиторският надпис „Построена от българите в Скопие през 1864 г.” Навсякъде старобългарските надписи по фреските биват подменяни с надписи на съвременния македонски език.”^[1]

Затова е трудно да се повярва, че македонците (а и сърбите) са склонни да прочетат балканската, а заедно с нея и църковната история на „македонската земя” така, както я представят световно признати авторитети в историческата наука^[2], а не както пише в учебниците им по история.

Паралел 2: Нецелесъобразен максимализъм

Ще припомним накратко хронологията на днешния църковно-исторически абсурд – съществуването на две Охридски архиепископии (Православната охридска архиепископия, призната от останалите православни църкви, и Македонската Православна Църква – Охридска архиепископия, която е непризната), които обаче си приличат в главното: и двете абсолютно несправедливо се разпореждат с наследството на Българската Охридска архиепископия, просъществувала до 1767 година.

През 1959 г. Македонската църква получава статут на автономна църква в рамките на Сръбската Православна Църква. През 1967 г. Македонската църква самочинно се обявява за автокефална. През 90-те години на миналия век Сръбската църква се опитва отново да привлече в лоното си Македонската църква. През 2002 г. бива подписано Нишкото споразумение между Сръбската църква и изпадналата в разкол Македонска църква с цел преодоляване на разкола. Впоследствие обаче подписалите се от македонска страна оттеглят своите подписи. Верен на подписаното споразумение остава единствено митрополит Йоан Велешки (Йован Вранишковски), който оглавява създадената по-късно в резултат на договора Православна охридска архиепископия под името Йоан VI Охридски. През 2005 г. Сръбската църква анатемосва всички вярващи в Македония, които не са встъпили в общение с Православната охридска архиепископия. А в 2009 г. разколническата Македонска църква променя името си на Македонска Православна църква – Охридска архиепископия.

Много от тези исторически факти са надлежно описани в сайта^[3] на разколническата Македонска църква, ала от изложеното там става ясно, че тя смята себе си за законен исторически наследник на Българската Охридска архиепископия. Но тъй като и нашата църква се смята за такъв, как ще се реши този конфликт? В коментар за БГНЕС Струмишкият митрополит Наум направо заповядва никой да не се рови в историята, иначе подлежи на разследване от „съответните служби” дали „не работи за интереси чужди на интересите на двете страни”^[4]! (Подобна стилистика навява спомени за едно минало, в което за борба с несъгласните беше създаден специален репресивен апарат.) „Църквата-майка (сиреч Българската - б. а.) не е свързана толкова с миналото, колкото с едно общо бъдеще в името на Богочовека Христос”, продължава митр. Наум, безгрижно пренебрегвайки правилото, че „Който забравя историята, е обречен да я повтаря”.

„От момента, когато БПЦ признае автокефалността на МПЦ-ОА, - разсъждава още митрополитът - двете църкви стават „сестрински църкви“. Това означава, че те ще бъдат равноправни, но ролята на БПЦ като „църква-майка“ не спира само по отношение на другите православни църкви.” И тук македонският митрополит вече разпределя задълженията на сестрата-майка и правата на сестрата-дъщеря: „БПЦ и занапред ще има честта (к.м.) пред Бога да ни защитава, представлява и представя пред Вселенския патриарх и останалите православни църкви, докато МПЦ не получи „томос за автокефалност“ от Вселенския патриарх. Връзката с „църквата-майка“ не спира само с акта на самото признаване, а продължава вечно – като почит, благодарност и любов.” Може би трябва да благодарим за предоставената на БПЦ „чест” благородно да поеме върху себе си само задължения - да защитава, да представлява, да ходатайства, докато единственото, с което се ангажира дъщерята е... да я обича вечно.

Равносметката дотук е, че македонците искат максималното, което може да им се даде, но не дават никакъв знак, че са готови да дадат и минималното. Затова по-долу отново ще се обърнем към печалния ни исторически опит.

По време на многобройните преговори между българските и гръцките представители, опитващи се да разплетат възела на българо-гръцката разпра от края на по-миналия век, от страна на Цариградската патриаршия се предлагат решения, които макар да не удовлетворяват напълно българските искания, до голяма степен звучат приемливо. Българите неведнъж са съветвани и от руснаците, и от други желаещи мирното разрешаване на въпроса да приемат възможното на този етап, а по-нататък да търсят постигане на непостигнатото дотогава, но те искат всичко и то на мига точно като днешните си македонски наследници. Тяхната неотстъпчивост е наистина удивителна и следният случай ясно показва това.

Опитите за постигане на съглашение между Цариградската патриаршията и българите продължават и след фермана за създаване на Българската екзархия от 1870 г. Патриарх Антим VІ представил на българите решение на въпроса, тоест те да получат кажи речи същото, което им давал ферманът, без това да им коства попадане под осъждане. Бидейки подучени обаче от „доброжелатели”, свързани със западните дипломатически служби, че патриархът е склонен на още по-големи отстъпки, българите издигат нови вече съвсем нереалистични искания, като например територията на Екзархията да се разпростре досами Цариград. Дори тогава цариградският патриарх не загубил сговорчивостта си и продължил да прави нови предложения, но когато въпреки категоричната му забрана трима български архиереи Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански демонстративно отслужват на 6 януари 1872 г. в българския храм в Цариград богоявленска литургия, последвана от молебен за султана, неговото търпение най-сетне се изчерпало и той окончателно преминал на страната на елинските великошовинисти^[5].

Дали българите ще намерят сили да посъветват македонците да не повтарят същите грешки и да вървят към целта по пътя на умереността и компромиса? Ще ни се да бъдем оптимисти, макар добре да познаваме пословичното балканско твърдоглавие.

Паралел 3: Липсата на единство у желаещите за признаване на църковна независимост

Св. Теофан Затворник (тогава архим. Теофан) през 1857 г. бива натоварен да направи доклад относно обстоятелствата, касаещи българо-гръцкия църковен спор. Този доклад той изпраща до св. Инокентий Херсонски (тогава архиепископ). В него между другото се отбелязва разногласието между самите българи относно тяхното положение и начините за решаване на църковния въпрос: „В края на м. януари пристигна от Петербург Изворски, и това беше първият българин, когото виждаме в посолството^[6], не само аз, но и всички… Преди 5-ти февруари идваха двама пратеници от Шумен. На 24-ти февруари – двама от Търново. Първите са против своя митрополит и против гърците; вторите са за защита на своя митрополит и за гърците. Ако човек слуша първите, то гръцките пастири (владици) за нищо не стават. Митрополитите и епископите, като ограбвали само народа, нищо не правели за негова полза, на славянски език не служат и мразят служещите на него… Ако човек слуша вторите, то спасението се състои изключително във факта, че съществуват на тоя свят гърци. Митрополитите и епископите се грижат за паството като бащи, служат на славянски, произнасят даже и поучения на български език (това казват за търновския митрополит, който нищо не може да скопоса на български и говори на турски)… Едните и другите само приказват за своите епископи, но на мнението си придават сила като на мнение на целия български народ.”^[7]

Същото разногласие цари днес и в самата Македонска църква. В българските и македонските СМИ се появиха материали, които разкриват, че не съществува единно мнение сред македонските архиереи, а и сред самите македонци, как да се излезе от църковната изолация. Едни искат това да стане с помощта на Българската църква, други се надяват на решение от страна на Вселенската патриаршия, трети предлагат все пак да се изгладят противоречията със Сръбската църква.

Не на последно място неприятно впечатление остави и фактът, че писмото на нейните представители получи гласност не по установения ред, а бе поднесено на медиите от фондация със съмнително патриотичен и откровено проевропейски характер^[8]. Което естествено ни води до:

Паралел 4: Общественият натиск и плодовете от него

Живо участие в българо-гръцкия конфликт от края на по-миналия век, както пише митр. Макарий (Булгаков), „взела журналистиката на двете страни и със своите резки съждения, пристрастни и безцеремонни присъди, с разпалена полемика и понякога с псувни още повече вълнувала умовете, възбуждала страстите и усилвала раздразнението сред двата народа”. В резултат на това общественото мнение било така обработено, че и двете страни гледали на всеки компромис по отношение на другата страна като на национално предателство.

Мнения в този дух бяха изречени и сега, а езикът на коментиращите често пъти беше твърде далеч от добрия тон. Но ако на повечето светски коментатори невежеството в църковните дела може донякъде да бъде простено, то има такива, които нямат това извинение, претендирайки да са добре запознати с каноничния ред. Фактът, че въпреки това те продължават да тласкат Синода към осъществяване на неканонични действия, каквото е установяване на евхаристийно единство с анатемосаната МПЦ – ОА, може да се тълкува като потвърждаващо тезата в предишния ни коментар^[9], че целият този шум с признаването на Македонска църква трябва да се разглежда в геополитически план и по-точно като проевропейски и пронатовски проект. Повече от очевидно е, че тези уж църковни люде работят именно в тази посока, въпреки лицемерните им твърдения, че са загрижени за душите на македонските християни.

***

При толкова прилики на съвремието с древността, няма как да подминем и още една – тази на църквата-дъщеря с блудния син от евангелската притча. Сравнението обаче, уви, съвсем не е в полза на дъщерята, защото макар блудният син да получи наследството си преждевременно и против волята на баща си, то все пак беше законно. Докато блудната дъщеря се явява похитител и на наследство, и на история, и на територия, и на човешки съдби. Не за да подклаждаме патриотичните емоции, а за да покажем какво огромно недоразумение е самата държава Македония, чието ситуиране предопределя всички проблеми с възникването на феномена „Македонска църква”, ще цитираме едно забележително изказване на видния османски държавник Хюсеин Хилми паша от началото на миналия век. Изказаното от него мнение би следвало да се приеме за неутрално, тъй като той не представлява страна в българо-сръбско-гръцко-македонския спор. Патриотите, които евентуално биха се скандализирали, ще успокоим, осведомявайки ги, че мнението на Хилми паша е от интервю за в. „Камбана” (1914 г.). Ето какво казва той:

„Никога не допущах, че Македония може да стане някога сръбска, че гърците ще завладеят Солун, но съдбата, знаете, често допуща и най-странните неща... Населението в Македония е в своето болшинство българско, после иде по численост турското, гърците са малко, а сърби там никак няма между коренното население... Освен това за свободите на тая страна се бореха и жертваха само българите. Революционната борба и войната - туй бе чисто и само българско дело... В революционно време гърците и сърбоманите, смело казвам това, вървяха наедно с нас, турците, против вашите комитети. На мене и на моята полиция те съобщаваха всичко, каквото научеха за вас, те бяха наши шпиони, приятели и доброжелатели... И когато България реши да воюва, те се присъединиха само да извлекат ползи на ваша и наша сметка. Преди на вас да изменят, те се отнесоха вероломно към нас... Но каквито и да са сърбите и гърците, виновни сме ние, българите и турците, защото не се разбрахме навреме”.

Всъщност мнението му не е съвсем неутрално. Сигурно защото истината не може да бъде такава – неутрална.

***

Нашите архиереи правилно решиха да се ангажират с разплитането на македонския възел. Чака ги обаче доста труд, защото няма да е лесно, поставяйки най-напред църковните приоритети и доминацията на каноните, да опазиш историческата истина. Макар първото да стои над второто, не бива второто да бъде пренебрегвано заради първото. Защото както някой беше казал: от корените на миналото се ражда бъдещето.

Ала такъв е той - македонският възел. Започнеш ли да го разплиташ, седем други се заплитат. Затова приветстваме решението на нашия Синод, комисията, която ще се занимава с разплитането да се състои от осем митрополита. Бог да им е на помощ, защото тази работа не е по силите на човеци. Но ако делото е право, Господ ще го подкрепи, защото „приятни са пред Господа пътищата на праведните; чрез тях и врагове стават приятели”^[10].

[1] Виж статията „Македония заличава думата "български" на старинни фрески и икони!”

[2] "Македония -  пише през 1917 г. в "Панславизмът и френските интереси" прочутият ориенталист и историк D. Leger, професор в College de France, когото учените от цял свят признават за свой учител по славянските въпроси - е почти изключително населена с българи, въпреки че сърби и гърци настояват за противното. Техните  претенции падат след безпристрастните констатации на етнографи ка­то Legeau, Kiepert, Kitich, Grigorowitch, Hilferding и Makenzie. Едва след като Сърбия видя, че са й отнети според Берлинския договор Босна и Херцеговина, на някои нейни държавници им дойде наум да търсят компенсация откъм Македония, и тогава те започнаха да твърдят за съществуването на сърби в тази страна, населена изключително от българи" (Анри Пози, „Войната се завръща”).

[3] Македонска Православната Црква - Охридска Архиепископија

[4] „Митрополит Наум от Струмица: Най-естествено е БПЦ да бъде наша Църква-майка”.

[5] Повече относно тези събития виж в статията „Схизмата, наложена от Цариградска патриаршия на Българската църква - плод на инат и злоба - част 2”.

[6] Руското посолство в Цариград. Всички руски дипломатически лица по това време недоумяват защо българските активисти не търсят помощ от руснаците, а постоянно „висят” пред западните посолства и най-много пред френското.

[7] Църковен вестник, 1911 г., бр. 42.

[8] Става дума за Фондация „Българска памет” с председател д-р Милен Врабевски. Фондацията подкрепя неясни „инициативи в духа на демократичните ценности на Обединена Европа – плурализъм, толерантност, автономност и съгласие”, които ценности най-често диаметрално се разминават с християнските.

[9] Виж статията „„Македонската авантюра” или кой тласка Българската църква към нов разкол”.

[10] Притчи 15:28.