Говорейки за принципите и пътищата на богословския модернизъм от най-новото време, не можем да не споменем двусмисленото положение, в което в сегашната Руска и изобщо в Източната Църква се оказали личността и учението на блажени Августин - този безспорен авторитет, покрит с общоцърковна слава в епохата на Вселенските събори.

Охладняването на това почитание в късновизантийския и поствизантийския период се обяснява с разкола от ХІ век и спекулациите с августинизма в латинската полемика с Православието, вследствие на което Ипонският епископ на Изток отишъл на втори план. „Около времето на св. Марк Ефески думата „блажен” започнала да се употребява по отношение на отците, чийто авторитет бил в някаква степен по-малък от този на великите отци на Църквата”^[1]. Само че това незначително намаляване на лъчите на славата няма нищо общо с откровеното пренебрежение, стигащо до отричане на самото блаженство и православие на Августин, което станало отличителна черта на новото богословие. Тази фактическа деканонизация се осъществила в рамките на общата богословска революция под вид и название: „възраждане учението на Древната Църква”, „борба със схоластиката” и „западното влияние”, и както много други неща в това романтично движение, започнала подтикната от неогностиците на славянофилството – тези зли гении на новото богословско съзнание.

В частност небезизвестният тезис на Хомяков, че „Макарий е просмукан от схоластика”, е най-вече нападка срещу бл. Августин: „Тя [схоластиката на Макарий] се изразява в непрестанно цитиране на Августин, истинския отец на църковната схоластика”^[2]. Тоест казваме „Макарий”, подразбираме „Августин”. „Може би нито един от древните и новите отци на Църквата не се отличавал с такава любов към логическото сглобяване на истини, колкото блажени Августин… Някои негови съчинения се явяват като брънки от една неразривно свързана желязна верига от силогизми. Може би от това той понякога се увличал твърде много, не забелязвайки зад външната подреденост вътрешната едностранчивост на мисълта, така че в последните години на своя живот той трябвало сам да пише опровержения на някои свои предишни твърдения”^[3].

Ако дори иером. Серафим (Роуз), защитавайки бл. Августин от нападките на богословското „освободително движение”, привежда тези религиозно-волнодумни слова на Киреевски като пример на правилното отношение към наследството на бл. Августин като цяло, то какво тогава да говорим за самите нападатели („Блажени Августин в последните години станал жертва на тази отрицателна страна на „патристичното възраждане”… Някои учени богослови [допускайки грешката да преувеличават грешките на Августин] дори са се специализирали в „разбиване на пух и прах” на Августин и неговото богословие, не оставяйки почти за никого възможността да вярва, че той все още може да се смята за отец на Църквата”^[4]).

Като краен резултат е налице парадоксална ситуация в Православната Църква, когато за един светец („блажен”) почти не се намират атрибути на канонизация: икони, тропар, дори ден, когато се чества паметта му... По-точно такива има, но в Православната енциклопедия на РПЦ за тях е написано така, сякаш ги няма: „Историята на почитанието на Августин в Източната Църква начева, доколкото е известно, едва в поствизантийския период. Известни са две служби на Августин, съставени от атонския монах Иаков (Смирна, 1861 г.) и архим. Иоан Данилидис (Атина, 1914 г.). В руските месецослови честването паметта на Августин (15 юни) било внесено през ХІХ век от гръцкия „Синаксар” на Никодим Светогорец. В съвременните типикони на руската и гръцката църкви паметта на Августин не е указана.”^[5]

С други думи една по-разпространена форма на „неутрализация” на августинизма в новото богословие от неговото радикално отрицание се явява умереният нихилизъм, изразяващ се в снизходителна критика на неговите отделни „грешки” на фона на една обща благосклонност. За несъответстващи на „автентичното православие” (тоест на принципите на религията на новия гностицизъм) се обявяват, както не е трудно да се досетим, „антропологическият минимализъм” и „юридическата теория на изкуплението” на блажения, които „не удовлетворяват елементарните изисквания на християнската надежда”, „не дават на личността увереност в нейното собствено спасение” (а увереността в личното спасение е неотнемаем атрибут на автентичното християнство). „Аскетическият песимизъм на Августин съдържа в себе си антихристиянски елемент: учението на Августин не е в състояние да преодолее страха… от вечните адски мъки… С всеки ще бъде постъпено според закона и порядъкът на мирозданието е преди всичко юридически порядък; в това пренасяне на юридически схематизъм в понятието за Божественото управление на света Августин е сходен с повечето латински отци на Църквата… От гледна точка на това понятие Августин вижда и тайната на Боговъплъщението… От гледна точка на основния християнски принцип на Богочовечеството, тук^[6], говорейки по същество, няма никакъв съществен въпрос, защото съединението на Христос с човешката природа не е един от начините на човешкото спасение, а е самото наше спасение. Самото възникване на този въпрос свидетелства за това, че Августин в някаква степен се отклонява от основния християнски принцип… Същото това умаляване на човешкия елемент се отразило и на популярната по това време на Запад юридическа теория на изкуплението, която усвоил Августин”^[7].

Боговъплъщението = „самото наше спасение”... Можехме и с усмивка да погледнем на глупавото бръщолевене на Трубецкой, ако тези възродени оригенистични принципи на новата антропология и сотириология не бяха неотдавна провъзгласени в документите на Критския събор като „всеправославно” учение („Целта на въчовечаването на Словото Божие е обожествяването на човека. Христос, обновил в Себе Си древния Адам (срв. Еф. 2:15), „съобожестви човека - начатък на нашата надежда" (Евсевий Кесарийски, Евангелско доказателство 4, 14. РС 22, 289А). Защото, както в древния Адам е съществувал целият човешки род, така също и в новия Адам се събира целият човешки род.”; „защото Христовият мир е зрелият плод на съединението на всичко в Него, на явяването величието на човешката личност като Божий образ; на показването на органичното единство в Него на човешкия род и на света; на всеобщия характер на принципите на мира, свободата и социалната справедливост и, накрая, на плодотворността на християнската любов между хората и между народите в света.”^[8] И както виждаме, това не би било възможно, ако няколко поколения предшественици не се бяха потрудили, очиствайки „основния християнски принцип на Богочовечеството” от „антихристиянските елементи” на августинизма, а именно от „умаляването на човешкия елемент”... Неогностическият хуманизъм не може да прости на свети Августин това „умаляване на човешкия елемент”. То прави августинизма (тоест неговата стопроцентно ортодоксална „минималистична” антропология) категорично неприемлива за този скрит антропотеизъм.

Оттук и другата разпространена форма на развенчаване на бл. Августин в новото богословие – неговото изопачено тълкуване с цел потвърждаване на собствените „богочовешки” теории. Така в частност постъпват прот. Георги Флоровски, ползващ идеите на блажения (в собствена трактовка) за обосновка на своята „харизматична” еклесиология („За границите на Църквата”), и В. Н. Лоски – за обосновка на своя неоплатонически апофатизъм като богословски скептицизъм («Учителят Августин. Елементи на отрицателното богословие в мисленето на блажени Августин»)^[9]. Или просто ето така: „От времето на кончината на свети Августин (28 август, 430 г.) минали вече хиляда и петстотин години, но въпреки това той е наш съвременник. И наистина никой от отците на Църквата и писателите от V век не ни е така добре известен както Августин. И това не е случайно,… както Гьоте би казал… нима дори нашата лъжа не се явява отражение на Божествените мисли?... „Не излизай, върни се в себе си! Истината живее вътре в човека”, възкликва той, усвоявайки най-великата идея на платонизма и с това възвестявайки началото на нашия общ век”^[10]. Свети Августин, свети Гьоте, свети Боже, светият аз… Когато четеш такова богословие и се опитваш да си представиш външния вид на богословстващия, виждаш само една буйна бяла перука, червен пластмасов нос и обувки със свръхчовешки размер…

И тъй, формите за неутрализация на августинизма в богословието могат да бъдат най-разнообразни, дори противоположни. Но за отбелязване е, че от всички изследователи без изключение се приема „по подразбиране”, че мащабът на Августин е ограничен на местно ниво („Блажени Августин може да се смята за истинския отец на западното християнство”^[11]) и „за своето време” („Августин е бил велик човек, велик християнин, без съмнение истински светец, толкова изпреварил своето време, че никой от неговите съвременници, а и от живелите доста по-късно, не би могъл да открие някаква непоследователност в неговата концепция”^[12]). Да изпревариш своето време значи да изостанеш от бъдещето. Тоест светостта и богопознанието на християните са исторически променливи, затова дори най-великите светии от епохата на Вселенските събори все още били несъвършени в своите „концепции” и само по-следващите светии (особено днешните) „са способни да забележат” всичко това, благодарение на значително нарасналото общо ниво на тази пневмогония…

Тук за пореден път се убеждаваме, че едва ли не основният мотив за ревизията на Свещеното Предание и наследството на бл. Августин в частност всъщност се оказва банално завишеното (типично за всички форми на гностицизма) самомнение на новото богословие (срв.: „В ХХ век то [патристичното възраждане] вече станало (и сега остава в значителна степен) „академичен” феномен: един абстрактен, откъснат от действителността живот, носещ отпечатъка на най-низките страсти в съвременните академични кръгове – самодоволство, жажда за превъзходство, отсъствие на снизходителност при критиката на чуждите възгледи, образуване на партии и кръгове на „посветени”, диктуващи модата във възгледите”^[13]).

А в същото време, ако се обърнем към Деянията на Вселенските събори, ще видим, че дори почитанието на Ипонския епископ като блажен (в посоченото значение сред „отците с по-малък авторитет”) се явява принизяване на неговото обективно положение в Христовата Църква като едно от светилата от първа величина, което е засвидетелствано от светите отци на тези събори, имащи най-висш статут - нещо, което би трябвало да служи като ориентир за Църквата по протежение на цялата й история. Още на следващата година след кончината на блажения на Третия Вселенски събор антипелагианската полемика на Августин (или неговата антропология и сотириология) получава признание като общоцърковно учение по отношение на „осъдената преди, а сега известна по целия свят целестианска^[14] заблуда”^[15]. Тоест инициираните и детерминирани от бл. Августин западни събори, които осъдили пелагианството (най-вече Картагенския от 419 г.) преминали рецепцията на Третия Вселенски Събор.

След това Четвъртият Вселенски събор заедно с други свети отци се позовава и на свети Августин, като контекстът и изказът не оставят съмнения относно степента на неговия авторитет по онова време в Църквата: „С цел вярно и безпристрастно изследване на цялата работа… по подобен начин (били прочетени) свидетелствата на свети отци и изповедници: Свети Иларий, епископ и изповедник - от 9-та книга за вярата… Свети Августин, епископ Ипонски - из посланието му до Волузиан… Пак от него - из тълкуванието на Евангелието от Иоана… Пак от Августин - из словата за изложение на вярата… Кирил, архиеп. Александрийски - из съчинение за въчовечаването на Единородния”^[16]. С други думи тук вече и христологията и триадологията на свети Августин се признават от Вселенския събор за ортодоксални.

За това, че почитта на светия Ипонски епископ в Църквата в тази епоха не само не намалявала, а напротив – нараствала, говорят деянията на следващия Пети Вселенски събор, който вече направо споменава името на Августин сред дванадесетте най-големи учители на Църквата. В началото (на първата сесия) то е споменато в писмото до събора от св. Юстиниан, тоест в неговата декларация на вярата: „Ние съхраняваме, защитаваме и приемаме това, което е изложено и определено за едната и съща вяра от четирите свети събори, Никейски, Константинополски, Ефески първи и Халкидонски, и което е установено от тях относно църковната обредност, приемаме и пазим всичко, което е съгласно с тях. А всичко несъгласно с тях, или което се окаже написано от някого против това, което е определено за едната и съща вяра от четирите свети събори или от един от тях, всичко това отхвърляме като напълно чуждо на истината; следваме във всичко светите отци и учители на светата Божия Църква, тоест Атанасий, Иларий, Василий, Григорий Богослов и Григорий Ниски, Амвросий, Теофил, Иоан Константинополски, Кирил, Августин, Прокъл, Лъв и приемаме всичко, което е написано и изяснено от тях за правата вяра и за осъждане на еретиците. И тъй, твърдо държейки всичко гореказано, ние приемаме тези отци и йереи, които държат и проповядват в светата Божия Църква това, което относно вярата са изложили четирите събора и което са проповядвали упоменатите свети отци”^[17].

След това на третата сесия тази декларация била повторена и от самия събор: „Светият събор заявява: „... Всичко съгласно с това, което е определено от упоменатите четири свети събора относно правата вяра, ние приемаме, а всичко, което е несъгласно с определенията на тези четири свети събора относно правата вяра и е написано с цел оскърбяване и противене срещу тези четири събора или срещу един от тях и в защита на еретиците и тяхното нечестиво учение, всичко това, смятайки го за чуждо на благочестието, ние осъждаме и предаваме на анатема. Освен това ние във всичко следваме и светите отци и учители на Църквата, Атанасий, Иларий, Василий, Григорий Богослов, Григорий Ниски, Амвросий, Августин, Теофил, Иоан Константинополски, Кирил, Лъв, Прокъл и приемаме всичко, което те са изложили относно правата вяра и за осъждане на еретиците. Приемаме също и другите свети отци, които безукоризнено до края на своя живот са проповядвали правата вяра в светата Божия Църква”^[18].

Може би скептиците биха възразили, че не само Августин в този списък се явява съмнителна фигура, но също например и Теофил Александрийски, който взел участие в гоненията на св. Иоан Златоуст и затова впоследствие не сподобил се с общоцърковно признание за святост. Само че наличието на това тъмно петно в биографията на александрийския патриарх, което няма как да не е било известно на отците от събора, не отменило неговите заслуги пред Църквата в делото по утвърждаване и защита на „правата вяра” (в частност Теофил бил известен със своята борба против местния оригенизъм, което за Петия Вселенски събор било особено актуално), и което подтикнало отците да го поставят наред с другите велики проповедници на правоверието и нееднократно да се позовават на него. Също така и като потвърждение ортодоксалността на учението на бл. Августин в хода на събора докладващите се позовават на неговите съчинения вече по конкретни въпроси (тук в случая става въпрос основно за еклезиология): „Бенигн, епископ на Хераклея Пелагонийска казал така: «това, което сега бе прочетено (от съчиненията) на свети Августин е съгласно с положението на делата така, както се съхраняват в Църквата от началото». Също така бяха прочетени различни послания от приснопаметния Августин, който блестял сред африканските епископи, послания, в които се показва, че еретиците трябва да бъдат предавани на анатема и след смъртта им”. „… Нашите отци и най-вече преблаженият Августин, който просиял със знанието на божествените писания, учителят на римското красноречие”… „Защо да не припомним и словата на блажения Августин за запазването на единството? Той, говорейки за едното кръщение, обявил мъченика Киприян, който писал за повторяемостта на кръщението за прав, защото макар и някъде в нещо да е грешал, само че никога не прекъснал общение с цялата Църква”^[19].

Същият максимален авторитет на св. Августин е засвидетелстван и от Шестия Вселенски събор, първо като цяло: („Приемаме, държим, защитаваме, с еднакво усърдие и разположение проповядваме преданията на светите апостоли и достопочтените отци, присъствали на гореупоменатите събори и по-специално словата на приснопаметния Лъв, предстоятеля на апостолския престол; приемаме също и православните отци, които в различни страни, горейки с ревност по Бога, са ни оставили спасителни учения: приснопаметния Григорий, епископ на Назианз, Василий, епископ Кападокийски, Кирил, предстоятеля Александрийски, Атанасий, първосвещеника на същата тази Александрийска църква, също – Иоан, предстоятеля Константинополски, Иларий, епископ Пиктавийски, славния с великата си мъдрост Августин, епископ Ипонски, досточтимия за увенчаване от Христа изповедник Амвросий, предстоятеля на Медиоланската църква, а също и много учения и просветен презвитер Иероним. Приемаме с всичката си преданост всичко, на което те са учили, проповядвали или защитавали, приемаме всички техни постановления и определения. Към всичко гореказано ние счетохме, че си заслужава труда да прибавим изложение на съдържанието на нашата вяра”^[20]). После и в детайлите на своето богословие: („Смисъла на тези божествени словеса разкрива блаженият Августин, презнаменитият учител против арианина Максимин”; „най-мъдрият проповедник на истината, блаженият Августин, в петата книга на своите разсъждения против пелагианина Юлиан”; „бе прочетено още и от същия кодекс свидетелството на свети Августин епископ Ипонски, от петата книга против пелагианина Юлиан”^[21].)

И накрая последният Вселенски събор също възвеличава Ипонския епископ не как да е, а като „блажения Августин, най-славния отец и прекрасен учител”^[22], засвидетелствайки и неговото правоверие, и неговата святост, които вече са преминали необходимата рецепция.

И тъй, оценката на заслугите на бл. Августин пред Църквата за светите отци от всички Вселенски събори, състояли се след неговата смърт, е възможно най-висока – най-високата от съществуващите степени. Самото богословие на тези събори - това е богословието на свети Августин. Въпреки че през ХVІІІ и ХІХ век благодарение трудовете на руските светители и св. Никодим Светогорец славата на бл. Августин била отчасти възстановена и неговото име се появило първо в гръцкия, а след това и в руските синаксари (нещо, което може да се разглежда като промислително събитие в противодействие на надигащия се богословско-революционен нихилизъм), през ХХ век усилващият се натиск на неогностическото „възраждане” взима своето. Освен това отсъствието на дължимото почитание към един толкова велик отец в съвременната Църква, заедно с нарушението на елементарната справедливост, създава и почва за богословски спекулации, защото ако един от (обективно) най-великите светители според мащаба на Вселенската Църква се оказва в положението на хронически „заблуждаващ се”, то дали оттук не произтичат всички лутания на съвременната богословска мисъл или самата нейна неопелагианска и неогностическа насоченост, тоест възраждането именно на онези лъжеучения на антропологическия максимализъм и сотириологически оптимизъм, в поднебесната борба с които най-вече се потрудил и просиял този светител?

Ако прословутият „латински (схоластически) плен” на руското богословие от ХVІІІ и ХІХ вв. по своята същност бил възраждане почитанието и авторитета на учителя на Вселенската Църква блажени Августин и истински ренесанс на патристиката, то става разбираемо, защо „освобождението” от този „плен” чрез усилията на религиозно-философския романтизъм и неговите последователи в лицето на новите богослови се превърнало в системна криза на богословската мисъл и фактически в нейно отстъпление от учението на Вселенските събори по цяла поредица догматични въпроси [срв.: „Руската богословска традиция през ХVІІІ столетие изпитала върху себе си притока на Августиновите идеи. Те проникнали в нея по три начина: чрез преводите на съчиненията на бл. Августин, … чрез преводите на западни съчинения, … движещи се „в кръга на Августиновите мисли”, чрез „руските августинисти”, към които трябва да отнесем такива знаменити за епохата си богослови като преосв. Теофан Прокопович и свт. Тихон Задонски (прот. Георги Флоровски смятал, че значително влияние бл. Августин оказал и на митр. Платон (Левшин)]… Наследството на бл. Августин по това време предизвиква особен интерес с неговия „антропологически минимализъм”, противостоящ на хуманизма на новото време… Именно от тази позиция може да бъде оспорена позицията на Ю. Ф. Самарин, твърдящ, че грешката на руската богословска школа се състояла в това, че „тя приемала за разглеждане въпроси, задавани й от латинството и протестантството”… по силата на историческата принадлежност [на августинизма] към епохата на неразделената Църква”[23]. И ако някога по Божия воля православното богословие сполучи да се освободи от днешния неогностически плен, непременно условие на това освобождение трябва да стане възобновяването почитта на Ипонския епископ като светител, тъй като един от рубиконите на този плен станало лишаването му от званието, провъзгласено от Вселенските събори.

Антимодернизм.ру

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Иером. Серафим (Роуз). Вкус истинного православия / Августин: pro et contra. Личность и идейное наследие блаженного Августина в оценке русских мыслителей и исследователей. Антология. СПб., изд-во Русского Христианского гуманитарного института, 2002. стр. 460. Нататък – Антология.

[2] Хомяков А.С. – Жуковскому В.А. 22.09.1848 / Хомяков А.С. ПСС. 1909. Т.VIII. стр. 188–189.

[3] Киреевский И.В. О характере европейской цивилизации / Киреевский И.В. Собр. соч. М., 1911. Т.1, стр. 188–189.

[4] Иером. Серафим (Роуз). Замечание о нынешних клеветниках блаженного Августина. The Orthodox Word, 1978, №80.

[5] Степанцов стр. А., Фокин А.Р. Августин / Православная энциклопедия. М.: Церковно-научный центр Русской Православной Церкви «Православная энциклопедия», 2000. Т.1. стр. 96-97.

[6] В догмата за изкуплението – бел. прев.

[7] Трубецкой Е.Н. Религиозно-общественный идеал западного христианства / Антология. стр. 134-137.

[8] Миссия Православной Церкви в современном мире. Вклад Православной Церкви в достижение мира, справедливости, свободы, братства и любви между народами и устранение расовой и прочих дискриминаций. пп. А1, В1 (преводът на български е по Синодалния превод на документа – бел. прев.)

[9] В.Н. Лосский. Учитель Августин. Элементы отрицательного богословия в мышлении блаженного Августина» / Антология. стр. 399-410.

[10] Карсавин Л.П. Святой Августин и наша эпоха / Антология. стр. 389-391.

[11] Прот. Иоанн Мейендорф. Блаженный Августин / Антология. стр. 411.

[12] Пак там, стр. 417.

[13] Иером. Серафим (Роуз). Замечание о нынешних клеветниках блаженного Августина. The Orthodox Word, 1978, № 80.

[14] Целестин – ученик на Пелагий (да не се бърка със св. папа Целестин), чиито еретически схващания били осъдени от Картагенските събори в 412 и 419 гг. Ето някои от тезисите на Пелагий и неговия ученик: Дори Адам да не бе съгрешил, все едно би умрял. Грехът на Адам е негово лично дело и не може да се предаде на цялото човечество. Младенците се раждат безгрешни и не се нуждаят от кръщение, за да бъдат спасени – бел. прев.

[15] Деяния Вселенских Соборов. СПб, 2008. Т.2. С.107.

[16] Пак там, т. 3, стр. 281-285.

[17] Пак там, т. 5, стр. 29.

[18] Пак там, стр. 42.

[19] Пак там, стр. 101, 212, 234, 260.

[20] Пак там, т. 6, стр. 24.

[21] Пак там, стр. 50, 53, 149.

[22] Пак там, т. 7, стр. 85.

[23] Свящ. Павел Хондзинский. Блаженный Августин в русской духовной традиции XVIII в., Вестник ПСТГУ, Богословие, Философия, 2011. Вып. 1 (33). С. 34–35.