Да разгледаме сега в що се състоят двата вида смирение. Първият вид смирение се състои в това да смятаме брата си по-разумен и във всичко по-превъзходен от нас и с една дума, както са казали светците, „да смятаме себе си за по-долни от всички“.

А вторият вид смирение се състои в това да приписваме Богу своите подвизи — това е съвършеното смирение на светците. То естествено се ражда в душата от изпълняване на заповедите. Когато дърветата са отрупани с плодове, самите плодове свеждат клоните надолу, а клонът, на който няма плодове, се стреми нагоре и расте право. Има пък някои дървета, които не дават плод, докато клоните им растат нагоре; но ако някой вземе камък, окачи го на клона и го наведе надолу, тогава той дава плод. Така и душата, когато се смирява, тогава донася плод, и колкото повече донася плод, толкова повече се смирява: така и светците, колкото повече се приближават към Бога, толкова по-грешни чувстват себе си.

Помня как веднъж разговаряхме за смирението. Един от знатните граждани на града Газа, като слушаше от нас, че колкото повече човек се приближава към Бога, толкова по-грешен чувства себе си, се учудваше и питаше как е възможно това и искаше да узнае какво значат тези думи. Аз му казах: „Именити господине, кажи ми, за какъв се смяташ ти в своя град?“ Той отговори: „Смятам се за големец и първенец в града“. Казвам му: „Ами ако отидеш в Кесария, за какъв ще смяташ себе си там?“ Той отвърна: „За последен измежду тамошните велможи“. — „Ами — казвам му пак, — ако отидеш в Антиохия, за какъв ще се смяташ там?“ — „Там — отговори той, — ще се смятам за човек от простолюдието“. — Ами — казвам, — ако отидеш в Цариград, там пък за какъв ще се смяташ?“ И той отговори: „Почти за бедняк“.

Тогава му рекох: „Ето така и светците, колкото повече се приближават до Бога, толкова по-грешни чувстват себе  си. Авраам, когато видял Господа, нарекъл себе си прах и пепел (Бит. 18:27). А Исаия казал: „Окаянен и нечист съм аз“ (Ис. 6:5). Също и Авакум донесъл хляб на Даниила, който бил в ямата с лъвовете и му казал: „Вземи обеда, който Бог ти проводи“; а Даниил отговорил: „Спомнил си Си за мене, Боже“ (Дан. 14:37-38). Колко смирено сърце имал той! Той се намирал в яма сред лъвове и останал невредим от тях и то не веднъж, а два пъти. И след всичко това все пак се учудил и казал: „Спомнил си Си за мене, Боже“.

Виждате ли какво е смирението на светците и какви са техните сърца? Дори и когато бивали пращани от Бога на помощ на хората, те по смирение са се отказвали, за да избегнат прославата. Както облеченият в копринена дреха, ако хвърлят върху му нечисти дрипи, бяга, за да не зацапа драгоценното си облекло, така и светците, облечени в добродетел, избягват човешката слава, за да не се осквернят с нея. А ония, които търсят слава, са подобни на гол човек, който иска да намери макар и малка дрипа или нещо друго, за да прикрие срама си: така и необлеченият в добродетел търси човешка слава.

И тъй, светците, когато били изпращани от Бога на помощ на хората, по смирение са се отказвали от това. Моисей казал: „Господи, прати другиго, защото аз говоря тежко и заеквам” (Изх. 4:13, 10). Иеремия пък казал: „О, Господи Боже! не умея да говоря, защото съм още млад“ (Иер. 1:6). С една дума, всеки от светците придобил това смирение, както казахме, чрез изпълняване на заповедите. Но какво представлява това смирение и как се поражда то в душата, това никой не може да изрази с думи, ако човек не научи това от опит; само от думи това не може да се научи.

И старците са ни казали нещо, което ни подпомага да разберем смирението. Но самото състояние, в което смирението довежда душата, никой не е могъл да го обясни. Така, когато авва Агатон се приближавал до края си, братята го питали: „И ти ли се страхуваш, отче?“ Той отговорил: „Доколкото съм могъл, подбуждал съм се към спазване на заповедите. Но аз съм човек и затова откъде да зная, дали делата ми са угодни Богу? Защото един е Божият съд, а друг е човешкият“.

Ето, той ни е открил очите, за да разберем смирението и ни е посочил пътя как да го достигнем. Но как се създава то в душата, това никой не е могъл да каже, нито да разбере чрез думи: само чрез дела душата може донякъде да се научи на това.

А кое ни довежда до смирение, това отците са ни казали. В Отечника е описано как един брат запитал стареца си що е смирение. Старецът отговорил: „Смирението е велико и божествено дело. За път към смирението служат телесните трудове, извършвани разумно, а също тъй съзнанието, че сме по-долни от всички и постоянната молитва към Бога — това е пътят към смирението. А самото смирение е божествено и непостижимо.”

Авва Доротей, Църковни слова, Слово Второ, За смиреномъдрието, Тесалоники – Гърция, 1991