Единствената снимка на Коджакафалията

Една от многото снимки на дядо Добри; тук - стиснал в прегръдките си Джан Бийзли – авторката на книгата „Изкуплението на Царя” и сред интервюираните във филма „Тихият ангел” 

Благодарение на телевизията и интернет дядо Добри от с. Байлово с прозвището „тихия ангел” се прочу из цяла България, че даже и извън нея. Да се прочуеш или да прочуеш някого в днешно време съвсем не е трудно. Достатъчно е да създадеш примерно блог или страница във Фейсбук или Туитър, да съставиш горе долу грамотно или не някаква презентация, която да преведеш на английски, да постнеш няколко снимки или слайд в Ютюб – и ето ти слава! Ако искаш светец – произвеждаш си светец, само озвучаваш слайда с църковна музика. При съвременните методи за популяризация не чакаш Синодът да канонизира когото и да било, ти сам осъществяваш канонизацията, а френдовете я подемат, лайкват, шерват или каквото там се прави.

И все пак какви са заслугите на дядо Добри, че част от обществото така истерично взе да повтаря: „канонизация, канонизация!” и то още преди да е изстинал в гроба? Нищо кой знае какво. Събирал човечецът пари с просия и дарявал на храмове и манастири. И затова го изкараха „жив светец”, „ангел”, „безсребърник”, а неотдавна вече и „чудотворец”. Жив светец и ангел той със сигурност не е бил, въпреки причудливия му външен вид на пришълец от по-миналия век. А ако разгледаме делото му в контекста на агиографската традиция, нито е безсребърник и чудотворец, нито може да бъде причислен към лика на безсребърниците-чудотворци. Защото в този лик влизат само лекари-християни със свят живот, обикновено пострадали мъченически за вярата, които са изцелявали напълно безвъзмездно. За дядо Добри не е известно приживе да е изцелил когото и да било, така че ако нашата църква го причисли към лика на безсребърниците-чудотворци, ще станем за смях пред останалите.

Понеже мнозина съзнават, че все пак нещо не достига дядо Добри да бъде причислен към лика на светиите, намериха се люде, които решиха да му принадят по-специални „заслуги” за канонизация. Тези заслуги обаче са така формулирани, че речеш ли да ги осмислиш, виждаш, че това са някакви абстракции без абсолютно никакъв смисъл и откровени безсмислици. Например в предаването „Вяра и общество” по БНТ от 17.2.2018 г.^[1] чухме такива „бисери”, които направо могат да ти докарат световъртеж: „дядо Добри обезсилваше силата на злото”, „когато застанеше в храма нещо се случваше с пространството и въздуха”, „той беше феномен”, „той беше необятен”, „той взриви и разкърти нашата координатна система”, „показа ни другото пространство”, „когато застанеш до него, тайната на смирението става ясна” и прочее абстрактни, но бомбастично звучащи определения.

Лекотата, с която се употребява подобна лексика говори единствено за нездравата екзалтация на използващите я, които очевидно няма какво толкова да кажат за „изключителността” на „светеца от Байлово”, та затова навлизат в сферата на мистичното и ни заливат със словесни алабализми. Истината е, че твърде малко може да се каже за „светийските” заслуги на дядо Добри, поради което недостигът се възпълва с гръмки думи за някакви невидими достойнства. Разбира се, за писателите, свикнали да създават своя си реалност, е нормално да работят с фантазията си, но при сериозни въпроси като църковна канонизация човек трябва обезателно да сложи юзда на фантасмагориите си и здраво да стъпи на земята.

Основното възражение против евентуална канонизация е, че делото на дядо Добри, което днес се вади извън контекста на времето, в което е роден и възпитан, нито е нещо невероятно, нито е повод за незабавна църковна прослава поради някаква своя изключителност. Съвременниците на дядо Добри – българите от по-старо време, са имали друга „цивилизационна идентичност”, други менталност и възпитание, друг „чип”, но ние изглежда сме забравили това. Те са израствали с Божия закон, учейки вероучение, като са били възпитавани в съответствие с евангелските заповеди. Да помагат безвъзмездно, да бъдат щедри и да даряват, сами да се задоволяват с малко, но да бъдат милостиви към своя ближен и състрадателни към неговата болка – това са само част от добродетелите, които нашите предци са обладавали и което е било характерна особеност на българина-християнин от старо време. Нещо повече, те са гледали на тези неща като на естествени, нормални и дори задължителни. Така че дядо Добри съвсем не се явява някакъв изключителен пример, който да оправдае незабавна канонизация. Просто днешните хора сме се отдалечили твърде много от добродетелите на предците ни и тяхната ценностна система, затова и най-малката проява на безкористно служение било на ближния, било на Църквата, било на някаква друга благородна кауза ни хвърля в неистов възторг.

В историята от близкото ни минало обаче има не един и два такива примера. В същото време няма нито една канонизация на базата на това, че някой е бил просто добър човек, добър християнин или голям дарител. А такива примери има, само че са добре забравени или не се е сетил някой търсач на сензации да ги извади от архива и да ги популяризира по телевизията.

В Бургас например няма бургазлия, който да не е чувал за Александър Георгиев Коджакафалията, спечелил си прозвището Бащата и Благодетеля на Бургас. Обаче никому и досега не е хрумнало да го издига за канонизация, да го величае като някакъв нов изключителен светец, какъвто няма втори на света, и въобще да го вади от мястото, което му се полага на добър християнин и примерен гражданин. Това, което през годините е получил моя виден съгражданин, е разрушаване на гроба му по време на комунистическия режим и паметна плоча и барелеф, издигнати от новата власт. Е, напоследък на годишнините от смъртта му започнаха да се отслужват панихиди, да се организират изложби или други възпоменателни инициативи, но общо взето тези културни мероприятия изчерпват признателността на бургазлии. В същото време и до днес няма сериозно изследване на живота и делото на този бележит българин.

Ако приложим същия аршин, с който днес мерим делото на дядо Добри към Коджакафалията, ще се окаже, че последният отдавна е трябвало да бъде канонизиран. Защото това, което е извършил многократно превишава не само даренията, но и добрите дела на старчето от Байлово.

***

Александър Георгиев е роден през 1830 година в бургаското село Зидарово. Детството му е белязано от крайна бедност, едва петгодишен остава сирак (баща му умира, майка му се омъжва повторно в друго село) и е осиновен от вуйчо си, който сам има шест деца и който го праща да пасе козите. Поради бедност остава неграмотен до края, но имайки феноменална памет, научава се да говори свободно на шест езика (турски, гръцки, румънски, френски, руски и сръбски) и става изключително успешен търговец. На 20 години вече е сред най-богатите хора в околията. Поради феноменалната му памет и бърз ум бургазлии започват да го наричат Коджакафалията (тур. - голяма глава). Построил десетки ханове, фабрики и магазини. Бил най-влиятелният българин в Бургаско, консулите на другите държави отсядали само в неговите имоти.

През целия си живот обаче Александър Георгиев не спира да благотвори – голяма част от получателите на неговите дарения са бедните и сираците. Раздава парите си за благотворителни цели и участва напълно безвъзмездно с лични средства в развитието на града. В началото на миналия век със свои собствени средства плаща за изграждането на цялата инфраструктура на зараждащите се нови квартали (улици, тротоари, осветление и пр.), в които живеят главно бежанци и бедни преселници от съседните села. Най-богатият човек в Бургас покрива разходите по съставянето на новия регулационен план на града и дарява земя на над 600 бедни семейства-бежанци след жестоките разгроми от Илинденско-Преображенското въстание и след Балканските войни, за да си издигнат домове. Строи сиропиталища, старчески приюти, пощи и болници, подпомага благотворителни организации. Един от най-крупните дарители е на българската болница „Евлоги Георгиев” в Цариград. Изобщо оказва финансова помощ на всеки, който почука на вратата му.

Голяма част от парите си дарява, а после и завещава на Българската Православна Църква, в това число половината от нивите и дюкяните си, които никак не са били малко. Най-големият му наследник се явява бургаският катедрален храм „Св. св. Кирил и Методий”. Изискването му е с неговите земи да не се търгува, а да се дават под наем, от който редовно да се подпомагат бедните, болните и сираците, които трябвало да получават на Великден и на всеки християнски празник парична помощ, храна, дрехи и лекарства.

Преди смъртта си прави най-голямото завещание в историята на България. Негови са били земите на бургаските комплекси „Братя Миладинови“, част от „Лазур“ и „Зорница“, почти целия Приморски парк, почти цялата Северна промишлена зона. Преди кончината си обаче дарява напълно безвъзмездно цялото си имущество на Църквата и на общината, за развитие на града и подпомагане на бедните – земя и сгради на стойност 25 милиона златни лева, които преизчислени днес, се равняват на над 100 милиона лева. Това е над четири пъти повече от завещаните 6 млн. златни лева от Евлоги Георгиев за построяване на Софийския университет, пет пъти повече от тези на Димитър Ценов за създаване на висше икономическо училище в Свищов и десетки пъти повече от парите на Петър Берон, който завещава имота си в Румъния на България, и на Васил Априлов, оставил значителна сума на Габровската община да построи училище.

Много от даренията на Коджакафалията обаче остават скрити за нас, тъй като той не обичал да се хвали с това, което прави. За него се знае, че през деня правел пари, а в останалото време ги раздавал. Въпреки това личният му живот никога не се променя и не харчи нито стотинка за удоволствия, живеейки като монах. Трудолюбието и постничеството му били пословични. Бил дълбоко вярващ, невероятно честен и справедлив човек. Никога не се жени и не е известно да е имал интимни връзки. Живее изключително скромно и страни от светските събития. Храни се наравно със своите работници – често пъти само хляб и сол, докато работниците му били гощавани богато. До последно ходи с калпак и грубите си селски дрехи. Повече от 40 години живее в складова стаичка, широка и висока едва 1,5 и дълга 2 метра, намираща се под стълбите между първия и втория етаж на сграда, която е негова собственост. В това прилично на дупка помещение имало място само за дъсчено легло и кандило над главата. През целия си живот се пази да не бъде заподозрян в показност и липса на скромност. Заради това категорично забранявал да го снимат. Единствената му фотография е направена случайно от неизвестен фотограф, докато обядва в своя хан с обичайните хляб и малко маслини, и дори не е разбрал, че го снимат.

Коджакафалията напуска този свят на 15 юли 1913 г. Счита се, че е починал от насилствена смърт, вероятно отровен заради голямото богатство и завещанието, което прави две години по-рано. По сведения на очевидци ден преди да си отиде, той посетил в отлично здраве ранен от войната армеец в болницата.

В завещанието си определил известна сума за своя гроб, за да не ощети никого, и описва как трябва да изглежда той – с кръст и ограда, които да бъдат поставени там. В скромността си пожелал на гроба му да няма негово изображение. Погребан е на най-видното място в тогавашните християнски гробища, за които е дарил парцел и пари за изграждането на църква. Това е днешният храм "Св. Иван Рилски", който е осветен през 1934 г.

След кончината му не е повикано вещо лице, което да установи причината за смъртта, макар у нас вече да е била въведена съдебномедицинската практика, още повече че е заварен мъртъв сам най-богатият и почитан човек в Югоизточна България. Липсва и полицейски протокол от описа на имуществото на предприемача. Месец след като Коджакафалията си отива от този свят, голям пожар унищожава архива на съда, където се намира завещанието му, а полицията не прави опити да издири подпалвача.

Паметникът на Александър Георгиев Коджакафалията през 1930 г., разрушен по-късно от комунистите (снимка: Старият Бургас)

След 9 септември 1944 г. народната власт национализира всички имоти на дарителя, както и паричното му наследство в банки, което е с налична главница от 909 хиляди златни лева. Тях комунистите вземат в полза на народната власт. А през 1950 г. управата на Бургас решава, че в центъра на Бургас не може да има кръст и една нощ разрушават паметника над гроба. Впоследствие комунистите изтъкват като причина това, че общината ще мести гробищата на друго място. В действителност са искали името на благодетеля на Бургас да бъде забравено. Същата нощ бургаските управници нареждат върху постамента на разрушения кръст да бъде поставен бюст на Георги Димитров, който после е преместен в двора на Механотехникума.

Узнали за светотатството, хората от квартала заедно с отец Кършев от храм "Св. Иван Рилски" изровили преди разсъмване костите на дарителя и ги събрали в торбичка. Повече от десет години ги укривали в църквата, защото ОК на БКП забранил те да бъдат погребани. Едва през 1970 г., когато се строят новите гробища на изхода за Слънчев бряг, отец Кършев успял да издейства скромно място и да зарови костите там.

Нащърбена плоча с поставен допълнително кръст – това е неугледният гроб в парцел № 57 на бургаските гробища на най-големия благодетел на Бургас. Отстои на прилично разстояние от централната алея, където в могили с красиви паметници са погребани най-видните жители на града

"Той беше кротък и тих по природа, простодушен и милостив, само с труд и лишения беше придобил богатствата си". Такъв го помнят съвременниците му, такъв е описан Коджакафалията и в малката книжчица, издадена след смъртта му от местен учител. Известни са и думите му: „Родил съм се грешен и само с добро ще изкупя прегрешенията си”. Имал е кръвни роднини, които не са забравени в завещанието му. Огромното си богатство обаче дарява на Бургас, който го обявява посмъртно за свой почетен гражданин едва през 2012 г. „Хора като него, отличаващи се с благородство, аскетизъм и безгранична човешка добрина, са велико явление в биографията на нацията ни”^[2].

***

Праведници по нашите земи особено от по-старо време е имало много. Много повече от времето, в което живеем сега и което е силно оскъдняло откъм благочестие. Но ако сравним дядо Добри, когото днес искат да канонизират, с Коджакафалията, сравнението няма да бъде в полза на Байловското старче с живописни дрехи и разчорлени коси. Нито по отношение на даренията, нито като начин на живот, нито по отношение на скромността, съдейки по стотиците снимки, голяма част от които направени с негово знание и съгласие.

За канонизация обаче е нужно много повече, при това не само като време. Ако самоволно свалим летвата, това няма да донесе полза никому – нито на дядо Добри, нито на обществото, нито на Църквата, защото така се дава възможност утре тази летва да бъде „прескочена” от революционери като Левски, „лечителки” като преподобна Стойна или ясновидки като Петричката врачка. Канонизация се извършва не само заради чист живот, но и заради безукорна православна вяра, каквато категорично не е била налице у дядо Добри и за което съществуват немалко свидетелства. В същото време има хора с много по-голям принос към Православната църква и вяра, останали без църковна прослава. Не на последно място човек се канонизира за светец и заради това, че в стремежа си да угоди на Христа е насилвал себе си във всяко едно отношение до предела, а понякога и отвъд предела на човешкото си естество.

Нищо такова няма при добрия дядо Добри – простоватото, леко дементирало в последните години от живота си старче, намерило своя начин да бъде полезно, като дарява събраната от него милостиня на някой храм. Да се изкарва обаче то като някакъв велик герой на духа е нелепо. Разбираемо е, че на фона на духовния мрак, в който тънем, подобни явления се преживяват като събития с вселенско значение. Както пише една журналистка: „Имаме необходимост от дядо Добри. Да не беше реален, щяхме да си го създадем”^[3]. И си го създадохме, принаждайки му повече, отколкото е. Църквата обаче е тази, която трябва да постави нещата на мястото им.

Стореното от Добре Добрев може да е достатъчно за паметен надпис в притвора на „Св. Александър Невски”, улица на негово име в столичния град или за графити върху фасадата на някой блок. Но за канонизация е повече от недостатъчно и отговорността за една с нищо неоправдана църковна прослава ще остане да тежи не само в този живот, но и в бъдещия.

Източници: 101 години от смъртта на Коджакафалията се навършват днес, Гергана Костова, БНР, секция Бургас; „Александър Георгиев Коджакафалията – Бащата на Бургас”, Георги Драганов, „Война и мир.инфо”; „Големите дарители: Коджакафалията е Бащата на Бургас”, Труд.бг; „Бащата на Бургас – отровен?”, Катя Касабова, „Флагман”, „Търговецът, който дари 100 млн. днешни лева”, сп. „Мениджър”, януари, 2015; „Имало в Бургас”, форум „Сега.бг”.

Още по темата: По-леко с контрапунктите, другари!

[1] https://www.bnt.bg/bg/a/mlchaliviyat-strannik-s-dobrite-ochi-koyto-nameri-klyucha-km-srtsata-na-khorata

[2] „Големите дарители: Коджакафалията е Бащата на Бургас”, Труд.бг.

[3] „Защо ни трябваше бяла лястовица като дядо Добри”, Маргарита Петкова, 24 часа.