„И тъй, като имаме велик Първосвещеник, Който е преминал през небесата, Иисуса, Сина Божий нека се държим о вероизповеданието.”
Евр. 4:14

Нека последваме мислено сега, братя, свещените писатели, изобразяващи пътя на възхождането на нашия Господ Иисус Христос на небето в славата на Своя Отец. Този път завършил с Неговото възлизане при Отца (Иоан 20:17) и с възприемането на небесната слава, която Той имал по Своето Божество „преди свят да бъде” (Иоан 17:5), но славата била предшествана от Неговите страдания.

Като „се възкачи по-горе от всички небеса”, нашият Господ трябваше по-напред да слезе „в най-долните места на земята” (Еф. 4:9–10) да се скрие в недрата на земята, в дълбината на преизподнята, трябваше да бъде отхвърлен от земята на живите, за да стане „умилостивна жертва” (Ис. 53:8–10) за човешките грехове, да се яви и като наш Първосвещеник, Който „би могъл да ни съчувствува в нашите немощи” (Евр. 4:15).

И ето, ние виждаме как Този, „който слиза в гроб” и се свежда „до смъртна пръст” (Пс. 87:5, 21:16), понеслият греховете на людете се явява Победител на ада и смъртта, връзва силния, тоест дявола (Мат. 12:29). Този, „Който пристъпя в пълната Си сила от Едом”, тоест след победата над враговете на нашето спасение (Ис. 63:1), „възлезе на височината”, получава спасените от Него човешки души [държани от пленилия ги преди това, който сам бива пленен] (Пс. 67:19), как Царят на славата влиза през самите небесни врата, за да се яви там за нас Предтеча и Ходатай (Пс. 23:7–10; Евр. 6:20, 12:23–24).

Ако е такъв, братя, пътят на възхождането на Самия „в славата”Му (Лк. 24:26), а именно път на страдания и смърт, то може ли да бъде друг нашият път? Ако Той е „път и истина и живот” (Иоан 14:6), то по какъв път можем да дойдем ние при Отца на всички и Бога, ако не по пътя на подражанието на нашия Господ Иисус Христос (Иоан 13:15)? Ако нашият Господ Иисус Христос седи отдясно на Бога, то „за небесното да мислим, а не за земното”, защото както сме умрели с Него според апостола и нашият живот трябва да бъде „скрит с Христа в Бога” (Кол. 3:1–3).

Да умъртвим земните страсти и помисли (Кол. 3:5), за да имаме „живелище на небесата” (Фил. 3:20) и с очистени умове да последваме Владиката на нашия живот Христос, Който се възнесе на небето и привлича нас там, където е Той. Да приготвим нашия ум със съзерцание и молитва за тази духовна радост, с каквато са били изпълнени апостолите, когато дълго гледали Възлизащия от земята на небето Христос и после се завърнали в Иерусалим „с голяма радост” (Лк. 24:52; Деян. 1:10–12).

Но, братя, ще каже някой, как можем ние с нашите слаби и склонни към всякакви страсти души да станем способни за толкова високи подвизи на духовно съзерцание и умъртвяване на страстите? Как нашата и без това слаба вяра може да остане непоколебана, не виждайки знаци за присъстващия с нас Христос?

Досега, събирайки се в този храм и гледайки предстоящия за нас до Божия Престол архиерей „свет, незлобив, непорочен, отделен от грешниците” (Евр. 7:26), изпълнен с любов и грижа към нас, всички виждахме явни знамения, че Самият Христос пребъдва с множеството хора събрани тук в Неговото име (Мат. 18:20). Какво ще ни въодушевява сега и в чии слова ще търсим назидание, утеха и подкрепа за слабо тлеещата в сърцето искрица духовен живот?

За да не предизвикват подобни мисли скръб и печал в нас, нека си спомним, братя, отново за апостолите, които също смятали себе си за осиротели след възнесението на Христа на небето. Но намерила ли тогава скръбта място в техните сърца? Не, те радостно очаквали другия Утешител, Духа Светаго, Когото обещал да им изпрати възлюбеният Учител Христос. Нека си спомним и ние тези слова, които бяха казани и нам от отиващия си от нас духовен отец и наш пастир. „Сега, казваше той, аз подобно на свети апостол Павел ви връчвам на словото Божие и Неговата благодат, които могат да ви наставят по-добре от моето слово”.

Тази благодат на Светия Дух, с която бяха изпълнени неговите слова, ни напомня думите, които сме чували и от устата на нашия любим преосвещен Владика и нашите сърца се изпълват с утеха и радост, тъй че по-леко да можем да понасяме скърбите необходими за нашето очистване. Подобно на апостолите единодушно пребиваващи в Сионската горница в молитва, нека и ние по-често пребиваваме в този храм и това молитвено общение ще ни запази от всяка сквернота в единение с Христа, Който обеща да пребъдва с вярващите в Него „през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). Амин.

Священномученик Фаддей (Успенский), архиепископ Тверской, Проповеди.

Превод: прот. Божидар Главев