Това писмо е било написано от архимандрит Теофан (по-късно в Русия епископ Владимирски и Суздалски) и изпратено до Херсонския архиепископ Инокентий (Борисов). Към това писмо вместо увод са приложени предварителни бележки от професора на Киевската Ду­ховна Академия прот. Т. И. Титов.

Предварителни бележки от проф. прот. Т. И. Титов

Становището си по гръцко-българската свада Преосвещеният Теофан е изказал в писмо до архиепископ Инокентий (Борисов) от 9 март 1857 г.^[1] Това писмо ние предлагаме на вниманието на руските читатели^[2]. Считаме за необходимо тук да дадем някои предварителни сведения за неговия произход.

Знае се, че на 21 май 1856 г. архимандрит Теофан (в това време ректор на Олонецката Ду­ховна семинария) е бил назначен на длъжността настоятел на Руската църква при посолството в Цариград. Избирането на архимандрит Теофан на такава важна длъжност, свързана с отговорност (особено в онова време) несъмнено зависело от обстоятелството, че той е бил добре запознат с православния Изток. Малко преди това назначение той прекарал на Изток около 7 години (от 1847-1854 г.) като член на първата руска мисия в Иерусалим. Тази мисия имала поклоннически характер. Членовете на мисията, в това число и архимандрит Теофан, през всичкото време на пребиванието си на Изток ограничавали дейността си с поклонническо подвижничество и все­странно запознаване със състоянието на православието там. В това време архимандрит Теофан посетил Цариград, Атон, Иерусалим, Сирия и Египет. Плод на неговото пътуване било всестранното запознаване със състоянието на православните народи на Изток.

На 3 май 1854 година поради започването на Кримската война руската иерусалимска мисия била повикана обратно в Русия. Заедно с другите нейни членове се завърнал в Русия, този път вече през Западна Европа, и архимандрит Теофан. След завръщането си в Русия архимандрит Теофан известно време бил преподавател в Санкт-Петербургската духовна академия и ректор на Олонецката се­минария, а на 2-ри май 1856 година, както се каза по-горе, отново бил назначен в Цариград.

Този път на архимандрит Теофан, като запознат вече с Изтока, била дадена самостоятелна и твърде отговорна длъжност. Важността на служ­бата, настоятел на църквата при Руското посолство в Цариград, на която длъжност бил назначен, много зависела от тогавашните политически и църковни събития, които ставали из православния Изток.

От една страна, Руското правителство по това време било сериозно загрижено за повдигане значе­нието и влиянието на Русия на Изток, тъй като то­ва значение било разклатено от завършилата война. А от друга, в това време тъкмо започнала свадата между двата едноверни на Русия народи там, т. е. между гърците и българите. Враждата на двата едноверни на русите народи, живеещи в пределите на Турската империя дълбоко наскърбявала покойния император Александър II. Той вземал всички мерки тя да се прекрати. За нейното прекратяване той желаел да спомагат и лицата, които служели в руски­те духовни мисии на Изток. Този миролюбив стремеж на императора споделяли и мнозина от руски­те високи държавни сановници и висшите йерарси на Руската църква.

В числото на тези последните едва ли не най-голямото участие в работите на православния Изток изобщо и по-специално в борбата на гърците с бълга­рите вземал познатият Херсонски архиепископ Инокентий. Той отдавна вече се интересувал от съдба­та на православните там. Неведнъж се приготвял даже лично да отиде на Изток. Като станал Херсонски архиепископ, той развил вече непосред­ствени отношения с тамошните православни. Сега той с още по-голям интерес почнал да следи за всичко, което става там. Между другото подобно на император Александър II дълбоко скърбял за враждата между гърците и българите и всячески се стараел за прекратяването й. Затова за него било не­обходимо да има най-точни и (главното) безпристрастни сведения за същинското положение на работата, за същинските причини на гръцко-българската свада. От друга страна, трябвало да знае така също и общото състояние както на Гръцката, тъй и на Българската църкви. Тези сведения той се стараел да добие от лицата, които служили в руските мисии и при руските посолства на Изток.

Освен това през втората половина на 1856 годи­на през Одеса трябвало да премине за мястото на назначението си в Цариград архимандрит Теофан. Архимандрит Теофан бил добре познат на архие­пископ Инокентий, тъй като бил известно време негов ученик в Киевската Духовна академия. По време на срещата с архимандрит Теофан архиепископ Инокентий го помолил да събере и да му изпрати точни сведения за положението, в което се намирал гръцко-българския въпрос, и изобщо за състоянието на Право­славната църква на Изток. Може даже да се мисли, че архиепископ Инокентий е дал на архимандрит Теофан подробна инструкция за това и дори е набелязал самите точки, по които архим. Теофан трябвало да събере и да му съобщи сведенията. Отговор на тази молба на архиепископ Инокентий е било и по-долу напечатаното писмо на архимандрит Теофан до него. То пред­ставя твърде обстоятелствен и подробен доклад, който се разделя на две половини. В първата поло­вина архимандрит Теофан пише за движението, което ставало тогава между българите и за отноше­нията между българите и гърците, а във втората за състоянието на Източната православна църква, най-главно за Цариградската патриаршия^[3].

Писмото на архимандрит Теофан до архиепископ Инокентий е от 9 март 1857 година, предадено на професор прот. Т. И. Титов от А. С. Булгаков^[4] заедно с други книжа на митрополит Макарий^[5]. При митрополит Макарий това писмо, трябва да се предположи, е постъпило при следните обстоятелства.

Знае се, че враждата между гърците и българите, започнала се пред очите на архимандрит Теофан, завършила едва през 1870 година. Появила се българската схизма. Руският Свети Синод по необходимост трябвало да изкаже своето мнение за станалото прискърбно събитие в отговор на особено съобщение от Цариградския патриарх за това. Тази работа именно била възложена на митрополит Макарий, в това време архиепископ Литовски. Митрополит Макарий събрал много различен материал по въпроса, за да може най-основно да се запознае със същинското положение на нещата, за което той трябвало да изкаже своето мне­ние. За този материал той се обръщал до разни лица и между другото и до А. В. Рачински, който в края на 1850 година по поръчението на Руското министерство на външните работи пътувал из Македо­ния и България, а после бил руски консул във Варна^[6].

Сред другите материали А. В. Рачински изпратил на митрополит Макарий и писмото на архимандрит Теофан до архиепископ Инокентий от 9 март 1857 година, придружено от свои забележки и пояснения към текста на писмото. Трябва да предположим, че мнението на такива безпристрастни сви­детели като архимандрит Теофан и А. В. Рачински, непосредствени наблюдатели на обстоятелствата, при които започнала и свършила препирнята между гърците и българите, е повлияло на митрополит Макарий. Както се знае, и той се изказал, подобно на архимандрит Теофан и А. В Рачински, че изискванията на българите в пре­пирнята им с гърците са спра­ведливи и законни.

Ние издаваме писмото на архимандрит Теофан със забележката на А. В. Рачински. Като издаваме това писмо, мислим, че изпъл­няваме волята на Преосвещения Теофан, който сам желаел да види своето писмо напечатано^[7].

С тези мисли завършват бележките на про­фесор прот. Т. И Титов.

Следва съдържанието на самото писмо, което архимандрит Теофан е изпратил до Херсонския архиепископ Инокентий:

***

Високопреосвещени Владико!

Допускам, че Вие, Ваше Високопреосвещенство, най-много желаете да знаете за движението на българите, затова и с тях започвам моя непълен в много отношения доклад.

Но сам съдете какво е нашето положение: в края на месец януари пристигна от Петербург Изворски^[8] и това беше първият българин, когото виждаме в посолството, не само аз, но и всички. Чрез него се запознахме с другите българи, макар те да не са твърде много. На 1-и март дойде и очаквания от много дълго време Найден Геров^[9].

Прeди 5-и февруари идваха двама пратеници от Шумен. На 24-и февруари дойдоха двама от Търново. Първите са против своя митрополит и против гърците; вторите са за защита на своя ми­трополит и за гърците.

Ако човек слуша първите (Найден Геров вече твърде черно описва епископите: навярно, има­ло е такива лица), то гръцките пастири (владици) за нищо не са годни. Митрополитите и епископите, като ограбвали народа, нищо не работели за не­гова полза, на славянски език сами не служат и мразят служещите на него, като открито презират българския език. На училищата не пречат да се уреждат, но никак не се грижат за българското образова­ние, а за погърчването на българите, защото настоятелно задължават българите да изучват гръцкия език, за да могат после да преподават вече катехизис, история и други някои. Милостиня и подпомагания на нуждаещите се, грижа за паството и назидаването му със слово – нищо такова няма. Ко­гато определят свещеници за някои места, нищо друго нямат пред очи, освен отреденото за ено­рията даване. Трябва да се чуди човек, как досега се пази още православието, защото поради такава омраза към епископите при босненците цели ено­рии преминавали в католичеството.

Ако човек слуша вторите, то спасението е само в това, че има гърци. Митрополитите и епископите се грижат за паството като бащи; служат на славянски, говорят даже поучения на български език (това казват за Търновския митрополит, дето не може да скопоса нищо по български, а говори на турски). Отреденото от енориите даване не ограбват без милост, но и от определеното оставят в полза на училищата, и именно на българските училища. Ако се запазва православието, това става само благодарение грижата на гръцките пастири. Ако не са те, България ще я обсебят католиците. У нас, казват, има епископи от българите, неучени, страхливи, не могат да поучават народа и да защитават вярата. Колкото и да е желателно, щото епископите да са българи и един митрополит българин да управлява цялата Българска църква, но не е дошло още време. Няма човеци способни. Трябва да ги подготвят и тогава^[10].

Едните и другите всъщност говорят само за своите епископи, но на своето мнение придават сила като на мнение на целия български народ, като прибавят: така е навсякъде. Вторите обаче са някак си боязливи и оставят силно подозрение в неискреност. Всичките техни думи клонят повече­ към това да защитят своя митрополит. Но преди тях шуменци уверяваха, че Търновският митрополит има своя партия, като че подкупена, която действа в негова полза. От друга страна, гърците, които управляват работите, хвалят този митро­полит^[11].

Аз мисля, че поради недостиг на сведения не трябва да се обобщава, да не се взема за вярно навсякъде нито единия, нито другия отзив. Най-естественото е да се допусне, че има епископи доб­ри, има и лоши, има обичащи българите и бъл­гарската реч, има и мразещи българите и езика им, има българи доволни от гръцките епископи, има и недоволни, има желаещи само български владици, има и такива, които приемат и гърци. До колко е голяма едната и другата половина, няма откъде да се узнае. Възможно е партията, която защищава гърците, да е малка част от подмамените и подкупени от тях. Но е възможно и противогръцката партия да е малка част подкокоросана от някого. А народът изобщо е в блажено незнание за това движение, живее доволен от това, което има, и благодари Богу.

Найден Геров казваше, че гръцките епископи, които предчувстват сигурно, че малко време им остава да ограбват българите, почнали да увеличават данъците, и където се задоволявали по-рано с 15 гроша, там искат сега 50. Това възбудило против тях и народа, най-първо равнодушен към движението на някои. Но възможно ли е да бъде вярно това за навсякъде? Ако човек си седи в кабинета, не може да узнае какво положително е вярно, а от думите на малцина не може да разбере истината.

Колко щеше да е добре да се изпрати някой, който разбира от работите, да отиде на самото място да събере точни сведения из цяла България или поне в главните места! Но кой да бъде изпратен и кой ще отиде? Ако отиде русин, тутакси ще го заподозрат и ще го спрат. Измежду българите може ли да се намери безпристрастен?

Какво търсят българите? Изглежда още не се е определила помежду тях една обща мисъл. Едни искат само епископи българи или които знаят българ­ския език; други прибавят към това желание, щото всичките църковни работи в България да управлява един български митрополит, който да се намира в зависимост от вселенския патриарх; за трети и това е малко: искат независим патриарх, равен на другите патриарси, както е било някога. Такива прошения из всички краища на България в различни времена са подадени на Портата, както казват, до 60. Явяват се обикновено двама, трима или четирима пратеници, с формени пълно­мощни от своите съепархиоти, подават прошения и се връщат, ако нямат други свои работи. Забележително е, че нито една депутация не се е явя­вала в Руското посолство, поне косвено да заяви за себе си и за своята работа, докато при френския посланик, казват, някои ходили. Шуменци бяха доведени при нас от Изворски, а търновци – от един гръцки иеродякон Александър^[12].

Добре би било, ако това странене (отбягване) зависи от някакви опасения да не попречи нещо на тяхното дело. Но изпъква наложително и горчивото досещане: не охладняха ли към нас българите (из смислените повече) и сърдечно?

За успеха на тези прошения, еднакво както и за това как ще се свърши цялото това движение, нищо окончателно не може да се каже. При всичко това се очаква, че русите непременно нещо ще направят в полза на българите (така казвал Богориди)^[13].

Портата обърнала внимание на техните оплаква­ния и, както казват, изпратила няколко чиновника да проучат състоянието на работата на самото място. Това е, което се говори. Със сигурност се знае само, че Видинският паша бил пращан в Търново, Одринският – в Пловдив (последният съвсем по друга работа).

Откъде това повсеместно движение у българи­те и почти по едно и също време? То е могло да възникне твърде просто. Омразата на българите против гърци­те, на някои места доста голяма, започнала и съзряла отдавна. Предишното положение на работите пречело да се прояви. Хатихумаюнът^[14] някак си развързал ръцете на българите. И ето на­дигнали се в някое място, които са били по-реши­телни, след тях други, трети и така нататък.

Не мога да узная откъде е подадено първото прошение. И истина ли е, че има толкова много проше­ния. Гърците казват, че прошения има немного – пет, десет.

Поради това, че в прошенията се излагат раз­лични искания, може да се мисли, че у българите няма един общ двигател, но може да се подозира, че той нарочно се прикрива зад разпокъсаните мнения, или не от всички еднакво се схваща. Чува се поне, че през времето на войната, обикаляли из България някакви пътешественици французи. Възможно е, от тях да е подхвърлена мисълта и възбудена смелостта да искат това, което искат, с обещание да им помогнат.

Гърците смятат за подбудители на цялото движение Александър Екзарх, Тъпчилещов, Никола Търновеца и още някои. В бр. 50 на цариградския вестник „Византис” са напечатани стихове, съста­вени за Нова година с цел да възбудят българите против гърците. Ето в забележка преводът от гръцки:

Любезни братя наши българи заблудени!

Там на Страшния съд вие ще бъдете съдени,

за туй, че в костите се кланяте на владика грък,

който, като ненаситен и хищен вълк

поглъща българския от трудове пот,

за което люто да му заплати Господ!

Братя! Новата 57 година

Да обнови вашите сърца и да бъде щаст­лива за вас.

Но с най-плачевен глас високо ще викаме ние:

Владици гърци - лъжци и лицемери, не щем.

Който не приеме този наш общ съвет,

този всенародно ще бъде отхвърлен и проклет.

Не е достоин да се нарича българин кръвен.

И Бог ще го накаже жестоко с вечний огън.

1-ви януари, 1857 година.

Вижда се, че движението не е общо и че има не само поддръжници и въодушевители, а и начални възбудители. Но кои са те?

Изворски говори за съществуването на предание между българите, че тяхното избавление от игото трябва да се извърши от Русия, че за това ще има три или четири войни между Русия и Турция. Миналата война е била последната битка. Надеждата у всички е била силна. Но ето че краят не съответствал на техните очаквания, и казали: няма вече какво да се очаква от Русия. Господ е променил Своите определения. Трябва да действаме сами. И ето в какъв ред: да се развие народното чувство чрез образование чисто българско; и за целта да се отварят български училища и да има български владици. Тогава една дума – и българското царство ще е готово. Началото е в последното (да имат владици) и това искат. Не е чудно, че у известна част от българите има такива мисли. Студенината на българите към Русия не е обща, но и не може да се каже, че я няма – и не е ли вече много това?!

Как гледат гърците на това движение, от само себе си се разбира. Отначало, изглежда, те не считали това дело за важно, но сега започват да се замислят. В думите си повечето изказват страх за българите, а именно: като няма между тях лица достойни, ще стане нужда да бъдат поста­вени за епископи каквито намерят; от това ще започнат безредици в църковните работи, слабост в управлението, безсилие да защищават християните, където е потребно пред правител­ството и да противостоят на пропагандаторите. Българите ще изгубят православието и ще пропаднат. (Опасност има. Но не изведнъж ще се извърши всичко, а на първо време двама-трима до­стойни българи могат да се намерят). Ние не сме гонители на българите, казват още гърците. От българите е имало даже патриарси. И сега щом някой е достоен – по­ставя се за епископ – и такива има девет: Вра­чански Доротей, Велешки Мелетий, Кюстендилски Авксентий, Червенски Синесий, Родоски Игнатий, Левкийски Иларион, Литицки Иосиф, Ловчански Иларион и още Ламсакийски.

С изклю­чение на Врачански и Ловчански – всички други, казват, са погърчени по език. Какъв дух са, не се знае. Няма съмнение, че гърците ще отстъпят само по принуда. Патриархът и Синодът нищо не вършат, за да спрат или потъпчат това движение.

Що се отнася до Руското посолство, то се държи настрана; при всичко това то споделя желанието епископите на българите да бъдат бъл­гари, и даже да има един митрополит от бълга­рите за цяла България и само да бъде зависим от патриарха.

Богориди се изрази така: едно трябва да се иска, а именно епископите в България да говорят на народния език и да служат на език, разбиран от народа, без да се гледа българи ли са или гърци. Знае ли грък добре българския език и славянския, и достоен ли е – поставяй го в българска епархия. Знае ли българин добре гръцки език и е достоен, изпращай го в гръцка епархия. (Най-справедлива мисъл, но кой ще я изпълни?)

Не трябва ли да се помисли до какво ще до­веде всичко това и не ще ли бъде наистина нещо лошо за българите и за нас (русите)? Ако се възбужда движението от чужди, то ще се насочва пак от тях; поне те не ще закъснеят да се възползват от него. Като се съди по духа на предполагаемите възбудители, не може ли да се по­дозира такъв изход или дори кроеж: като се поставят на епископските престоли вместо опитните гърци прости българи, да се отвори така най-свободно вратата за пропагандата, да покатоличат България и като я скарат с право­славния свят, да я противопоставят на Русия, поне да я отклонят от Русия, и да отсекат възможността и желанието у нея да действа в полза на българите^[15].

Без съмнение, всичко това отива твърде далеч. Възбудените българи може и да не съзират опасността за себе си. У тях в ума и на езика е само народността. Ала има много случаи, които правят вероятно и противопоставянето на бълга­рите срещу Русия, и охладняването на Русия към българите.

Пътували по България французи. Навярно тези съмнителни доброжелатели не са имали пред очи ползата на православието и на Русия. Депутации се явяват във френското посолство и сигурно ги приемат благосклонно и им дават надежда. Защо? Може би не само поради възможността да увеличат своята политическа тежест.

Александър Екзарх с другарите си (ако е истина, че те са съветниците и въодушевителите) са френска партия. Екзарх постоянно се на­върта във френското посолство. Чува се, че той всячески се стараел да отклонява българите от Русия, като им внушавал, че едничкото спа­сение за тях е само от Франция, че трябва да се изпращат българите да получават образо­вание не в Русия, а във Франция. Там има свет­лина. Неотдавна той напечатал Апостол в своята типография^[16]. Да се печатат църковни книги за българските църкви без съмнение е добро нещо поради трудното им набавяне от Русия. Но в предприя­тието на Екзарха може да се подозира и задна ми­съл, а именно: всички църковни книги по разни пътища се получавали от Русия и с това се под­държали в народа добър спомен за нея и благораз­положение към нея. Може да се мисли, че мразещият Русия Екзарх е предприел да печата цър­ковните книги между другото и за това, за да уни­щожи тази поддръжка на сърдечен съюз между българите и Русия, да охлади любовта към нея, да измести у българите самия спомен за нея. И ето на какво основание: за да предразположи Пор­тата охотно да му даде позволение да напечата и да разпространява църковни книги [без да зачита патриарха, той се обърнал направо към Портата^[17]]. Екзарх представил нещата така, че получаваните от Русия църковни книги развращават народа и го подбуждат против правителството, и посочил един стих в поменика, печатан в псалтирите: «мръсно и богопротивно царство Агарянско и прочее». Този случай като да е далеч от движението на българите, но като съвременен на него може да от­разява някоя черта и от него, поне вижда се какво между другото имат пред очи възбу­дителите.

Шуменци разказват, че срещали покатоличени босненци, които много им хвалили своето блаженство под управлението на католическото духовенство, а в съседните на босненските ено­рии покатоличени места се забелязва голямо разположение към католичеството. Забелязали така също един католически свещеник от павликя­ните някъде по крайбрежието на Черно море. Не ходят ли подобни лица навсякъде, не с цел да покатоличват, а само да подготвят народното разположение в полза на католичеството, за да могат по-късно изведнъж да пожънат най-изо­билни плодове?!

В пансиона на Боре, в Бебек на Босфора, се учат до 20 българчета, както казват, повечето за да изучват френски език. Тях ги възпитават с голяма загриженост. За вярата уж и помен ня­мало, както се приказва. На тях даже заповядват да ходят в православната църква. Но е твърде мъчно да се опазят от зараза. Най-предаденият на своята вяpa ще излезе от училището неотвращаващ се от католичеството. Ето и допирни точки с бъдещите пропагандатори, ако не станат сами такива!

Шуменци направо може човек да ги подозира в склонност към католичеството. От Шумен 10 момчета се учат при Боре. В училището в Шумен се преподава латински език – рядкост във всичките източни училища^[18].

Дай Боже такава мисъл за движението на българите да е мечта; дано напротив, като се сдобият със свои епископи и като развият българ­ското образование, те да израснат народ, разу­мно твърд в православието. Но тези, които мо­гат да действат. И това трябва да имат пред очи, и отнапред да подготвят противодействие, каквото им подскаже опитността, за да може в това време, когато се начене драмата, да не стоят учудени зрители без да могат да поправят работата.

Ако ние трябва да се стремим непременно да се набавят църковни книги за българските църкви от Русия, то не е ли възможно да се напечатат църковни книги само за българите без царската фамилия и без стиховете против агарянското царство? Тогава турците не ще имат причини да преследват книгите, печатани в Русия^[19].

Говори се, че някакъв началник на един стражарски отряд покрай бреговете на Дунав влизал в християнските храмове, разтварял книгите и заплашвал, задето смеят да се молят за руския цар^[20]! Има ли нещо чудно в това? Ще излезе указ да отнемат книгите или да ги заменят с други, както знаят. А как? По случай на Екзарховото предприятие Портата искала мнението на княз Богориди. Той казал, че да се печатат църковно-славянски книги вътре в Турция не е лошо, само това е по-добре да става в патриаршеската типо­графия, а на Екзарха не доверявайте. Но кога ли ще почне и ще почне ли да печата париаршията?!

Някои тук са заети с това какво да направят, та българите, които са при Боре, да го напуснат, или поне други да не постъпват при него повече. Шуменци говореха, че те дават там децата си, за да ги обучават по-добре на френски език, и на български със славянски – граматически. Тук нещо като че не е така, защото в много български училища се преподават тези езици, макар и не в такова съвършенство. Възпитават там твърде добре. И може би привлича именно съвършенството на обучението. Не ще ли бъде добре за противодействие на Боре да се отвори нареден пансион в Цариград изключително за българи? Като има достойнствата на Боревия пансион, макар не в такава степен, но като ще бъде лишен от неговите опасности, той с това именно ще разполага родителите с по-голямо доверие и спокойствие на съвестта да дават в него децата си. Боре взима 400 гроша от дете за година и освен това децата си набавят сами и дрехите. И от това може да се възползваме, за да отклоним децата да не отиват при Боре, като се намали цената. Ако при това бъдат поддържани няколко бедни деца безплатно, това още повече може да при­влече. Тази мисъл споделя и княз Богориди, но тя е още само в зародиш. Място – при българската църква във Фенер.

В България, както се говори, има много учи­лища. В големите градове учат освен славяно­български, гръцки и френски езици, в селата само български. Катехизис, свещена история, аритметика – почти навсякъде. Има и редовни учители. Из­общо грамотността е доста разпространена. Така също и външното благосъстояние не е лошо. Няма твърде богати, но няма и такива, които нямат нищо. (Това е според думите на Изворски). Имало е българи и в богословското училище. Епископите – Левкийският Иларион и Родоският Игнатий са българи (погърчени, казват, съвсем) завършили курс в това училище. В сегашно време там няма българи. През времето на войните уче­нието се прекратявало, но сега пак започнало. Прекратявало се поради клевети: директорът и лекторът по славянски език били вземани от училището с военна сила и се оказвали под следствие. Работата се протакала цел месец. И преподаването на славянския език ще започне, казват, на следната година.

Търновци уверяваха, че патриархът писал до българите, като ги приканвал да изпращат децата си в богословското училище. Никой не се съгласил, като се извинявали с житейски и тър­говски нужди.

Що се отнася до отварянето в България на голямо училище, това предположение може да се изпълни много просто, по примерите за усъвършенстването на училищата тук. В Пера, например, в Ставродромското елинско училище ми­налата година прибавили един предмет и една година към училищния курс. Защо да не се постъпи така и при образуването на българското училище? Да се избере кое да е училище, повече уредено, и да се прибавят в него от време на време предмети и години на курса, като се гледа дали ще се намират учители и как ще се намират начините за издръжка. Геров е съгласен с това. Може да се действа незабелязано.

Ние бяхме при българския епископ Поликарп. Той казва, че българите, като дохождат в Цариград, не дохождат при него (защо нищо не ни каза за движението на българите?!) – живеещите тук малко се грижат за него и за църква­та. Наглед у тях всичко е бедно. Зданието за клира е хубаво, но вътре е нечисто и бедно. Църквата е дървена и бедна откъм вътрешни украшения. Училище при нея няма. Владиката Поликарп е погърчен, но в душата си е българин. Той пише историята на България и пред него стоят листове. Пише на гръцки език, но после има намерение да я преведе на български.

Чрез Изворски княз Богориди изявил же­лание да се види с някого от нас. Ходихме със сек­ретаря Новиков. В раз­говора князът отбягваше темата за движението на българите и уверяваше, че нищо не знае и че при него никой не се явявал. Това е твърде вероятно, защото го считат, че е на страната на гръцката партия. Неговите мисли ние изложихме по-горе. Той ревнува най-много за просветата на българите. Изпрати ми да прегледам една книга – събрани беседи за недел­ни евангелия на цялата година, съставени от дядо му Врачанския епископ Софроний на български език и напечатани през 1805 година в Римниската типо­графия. Тези беседи са назидателни. Съдържанието им е взимано от славянски и гръцки книги, както се пише в предговора – повечето от Теофилакт Български. Какъв е българският език, не мога да съдя. Изворски, Кръстевич и Геров казват, че на много места той ще бъде малко разбран от сегашните българи. Книгата на Софроний е ста­нала рядкост, а е едничката, от която се четат понякога поучения в църквите на българския народ. Княз Богориди има намерение да препечата този сборник, както си е, със забележки, където трябва, като паметник от предишната българска писменост. Не очаква ли той, че това издание ще направят русите?

Най-после на 1-ви март дойде и Геров. Той нещо не е добре. Пашата му предложил да се отдалечи от Пловдив. Жалко ще е, ако не се нареди неговото връщане. Училището много ще изгуби. Дали не ще има време той да дойде до Одеса?

Това е всичко, което можах да узная за бъл­гарите.

Освен това тукашните църковни власти (гръц­ките) не са в малки грижи и опасения за себе си и за църквата, защото турците (пиша, каквото чух), като се ползват от движението на бълга­рите, започнали да се намесват в църковните работи и да ги решават без намесата на патриарха и Синода. Как е издаден Апостолът от Екзарха? Позволение за издаването той искал от Портата. До патриарха бил изпратен един екземпляр за преглеждане и утвърждаване, ако няма нещо про­тивно на вярата и на правителството. Патриархът ударил печат върху екземпляра и го върнал пак на Портата.

Апостолът вече се разпродава (по 12 франка, както каза Геров). Но това не е кой знае каква работа. Има по-големи! В Търново върви следствие над епископ (тоест над митрополита). То се произвеждало от Видинския паша без да има представител от страна на патриарха и без да се гледа на това, че патриархът напомнил на Портата за необходимостта да присъства и той на това следствие според църковното право. Вследствие донесението на този паша патриархът получил указ или да свали митрополита, или да го повика в Цариград. Патриархът със Синода решили да не го свалят, а да го повикат да дойде в Цариград, като се надяват как да е да го оправдаят; а вместо него до някое време да оставят Червенският епископ. За това свое решение съобщили на Портата. На 26 февруари е изпратено писмо от патриарха в Търново в този смисъл. На 2 март Портата на същото съобщение на патриарха (това е презрение) дала му заповед: Търновският митрополит може да дойде в Цариград, но на негово място да се изпрати Босненският митрополит, по-преди свален по предложението на Портата (и това е несгодно след разпоредбата, направена вече от патриарха). Не затова ли Портата не се съгласява да повери митрополитската Търновска катедра на Червенския епископ, който се счита българин, за да не покаже вид, че е готова да удовлетвори българите? И няма ли за това у нея мисъл, да не слуша бълга­рите?... Цариградската църковна власт е поста­новила да се чете молитва неверните и ере­тиците да помогнат против православния цар и царство (и досега се чете тази молитва, казват търновци, в църквите)...

Всичко това рисува твърде скръбна картина за състоянието на християните на Изток. При това вече от много време върви мълва за сменява­нето на патриарха. Искат предишния Антим. Турското правителство е готово да му помага. Членовете на Синода може би са съгласни да се смени пат­риархът, добър, но страхлив, както казват, и не умен. Само като предвиждат, че като стане дума за неговата смяна и че ще трябва да приемат Антим, недолюбван и прочут рушветчия, решили с всичките си сили да поддържат сегашния патриарх и да го държат, докато е жив. Но ако ли за смяната му и възвеждането на Антим излезе направо указ от султана без всякакво запитване за мнението на Синода и обикновените при това формалности?! Да не дава Бог! Ако така тръгнат работите, може да се очаква, че най-накрая ще излезе заповед да станат всички ка­толици и протестанти^[21].

Църковен вестник, год. 1911, бр. 41, 42, 43, 44.

Превод: И. Г. Бакалов

[1] Инокентий (Борисов) е роден през 1800 г. в град Елце. Завършил образованието си в Киевската Духовна академия, където през 1823 г. бил назначен за професор, а през 1830 г. определен за ректор на същата академия. През 1836 г. година възведен в епископ Чигирински, а през 1848 година назначен за архиепископ Херсонски и Таврически. Бележит руски богослов и проповедник. Починал през 1857 год. Архиеп. Инокентий е оставил около 15 тома съчинения, но най-важни са неговите проповеди. В Одеса основал «Българско настоятелство», в което до Освобождението на България се е давало прибежище и образование на стотици български младежи, които по-късно послужили на своето отечество ­- бел. прев.

[2] То е напечатано в сп. „Труди Киевской Духовной Академии” през май, 1895 година. (Суждения преосвященного Феофана, бывшего епископа Владимирского о греко-болгарском вопросе и о состоянии православной церкви на Востоке: (Реф., чит. 20 марта 1895 г. в собр. Церковно-археологического дружества при Киевской духовной академии д. ч. Ф.И. Титовым). Киев: Тип. Г.Т. Корчак-Новицкого, 1895. – [2], 35 с.).

[3] Последната част от доклада ние изоставихме - бел. прев.

[4] А. С. Булгаков – сродник на Московския митрополит Макарий - бел. прев.

[5] Митрополит Макарий (Булгаков) е роден през 1816 година в Новоосколски уезд, Курска губерния. Той е бележит руски богослов и църковен историк. След като завършил образованието си в Киевската Духовна академия, той станал монах и бил назначен за преподавател в същата академия. През 1842 г. бил преместен в Петербургската духовна академия. През 1847 год. за съчинението си „Въведение в православното богословие” получил степен доктор на богословието. През 1850 год. в чин епископ бил назначен за ректор на Петербургската духовна академия и през 1854 година - избран за член на императорската академия на науките. Той управлявал една след друга епархиите: Тамбовска, Харковска, Литовска и през 1859 г. бил назначен за митрополит Московски. Починал през 1882 година. От него има 12 тома История на Руската църква, Догматическо Богословие (2 тома), много проповеди, „Въведение в православното богословие” и др. - бел. прев.

[6] За А. В. Рачински г-н М. Балабанов казва, че на 17 и 18 декември 1876 год. се срещали в Москва (Виж. Стран. от Пол. ни възр. стр. 396 и 401). По-подробни сведения срещаме в IV известия на Вар. Арх. Д-во 1910 г., стр. 6–11. През 1876 г. Александър Василиевич Рачински се поминал. От него, между другите му статии, има написано: Житие на св. Климент Велички, 1876 година - бел. прев.

[7] Православное обозрение 1827 г.

[8] Стефан Поп-Николов (Изворски) е роден в Котел, бил възпитаник, заедно със Сава Раковски, Атанас Гранитски и Гаврил Кръстевич, на Стефанаки-бей (Богориди). Като се върнал от чужбина, където ходил да учи, станал частен секретар на княз Богориди. После бил учител в Шумен. Той е писал и превеждал и някои стихотворения, обнародвани в някогашните български вестници и тогавашни списания. П. П. Карапетров, стр. 260 и 261.

[9] Познанството на Руското посолство с българите преди идването на Е. П. Новиков в Цариград и до назначаването на княз Лобанов като посланик било слабо, защото съставът на посолството, по характера на възпитанието и образованието на служещите в него е бил чужд за простотата и нецивилизоваността на българите. Драгоманите Аргиропуло и Мострас и Солунският консул Мустоксиди са гърци, приятели на своите сънародници; слугите в посолството са гърци и арменци; портиерът е французин; военен агент е Франкани… Посолската църква, законната и безобидна връзка за общуване на посолството с българите, е на третия етаж на посолството, което се намира в дълбочината на двора, отдалечено от многолюдната улица на Бейолу, с чугунена решетка, с врати пазени от чужденец.

Г-жа Бутенева, родена Хребтович, през зимата на 1857-1858 год. уреждала в посолството пазар в полза на болницата (и на училището) на Лазаристите (католически орден); а ръководителите на този орден в Цариград са бележитите Eugene Bore и Louis Lescoeur, тясно свързани с парижкия български комитет на херцогиня Larochifoucauw.

През 1858 година, когато аз дойдох в Цариград с писмо при А. П. Бутенев от Е. П. Ковалевски, който с позволението на княз А. П. Горчаков, ме препоръчваше на него, като човек, имащ намерение да обиколи из Македония и България, посланникът дълго време не се съгласяваше да изходатайства ферман, като изтъкваше: 1) подозрителността на турците към руски агент и 2) чудноватостта (безсмислеността) на моето намерение – да търся паметници от църковно-славянската писменост в Македония, която, без съмнение, според обясненията на Мустоксиди, се струва на посланика чисто гръцка област. Когато най-после ферманьт се получи и аз обходих Македония, двете опасения на А. П. Бутенев не се оправдаха: турците бяха необикновено любезни, македонските българи ми се зарадваха като на известител от страна на Русия; гръцкото духовенство в Солун, Битоля, Полянина, Охрид се изплаши. Разпратиха доноси в патриаршията, а от Цариград, не зная от кого, се посипаха оплаквания от руския агент до кралица Амалия (навярно в Гърция), която своите мъмрения по този повод изказала в писмо до императрица Мария Александрова. Потръпнаха така също агентите на Лазаристите, настанили се от 1854 година в Солун и Битоля, и битолските консули Grimbot и Longwort. Сведенията за страната и паметниците на славянската писменост на Македония (между другото Кушевското евангелие от XI в., поднесено от мене на императрица Мария Александрова убедиха министерството в истинния характер на македонското население, което се състои от най-чисти българи: гърци има в градовете, както и в Крим (в Русия) – бел. на А. В. Рачински.

[10] По това време бъдещият български екзарх Антим І е преподавател в основното духовно училище на Цариградската патриаршия – семинарията на о. Халки, на която впоследствие става ректор – бел. ред.

[11] Партията на гърка-владика – това са заможните и по-стари граждани, които съставят при митрополията димогеронтията, народен съвет по подражание на патриаршията в Цариград; този съвет борави със съдебните работи и паричните данъци за владиката; българите ги наричат чорбаджии – бел. на А. В. Рачински.

[12] Александър Ласкарис, иеродякон в гръцката църква в Пера; през 1858 г. постъпил в С. Петербургската духовна академия и през 1860 г., по разпореждането на своето началство отишъл по Европа за учебни занимания; умрял в чин митрополит Сисанийски, в Македония - бел. на А. В. Рачински.

[13] Стефан Богориди (на гръцки Вугоридис) е бил богат молдавски фанариот, турски чиновник, княз на о-в Самос (неговият син съперничел на Алеко Куза в достигането до управлението на Молдовското княжество). Старецът Стефан Богориди, съзнавал ли е на старини своя български произход, или за да спечели страната на българите, бил първият силен ходатай пред Портата за българите: той подарил на цариградската българска община своята къща в Галата, близо до патриаршията във Фенер, къща, която става почва и основен камък за българските църква и училище в Цариград. В тази къща започнали и се продължават събранията на българите. Тук са живели първите български епископи: Стефан Ковачевич, Иларион Макариополски, Авксентий Кюстендилски; а оттук пък посветеният за епископ Полянски архимандрит Партений отишъл в своята епархия. Неискреността на патриаршията в назначаването на първите български епископи се вижда от характера на назначенията. Стефан Ковачевич се оказал негодник и позорно умрял. Иларион възвели в чин епископ с титла на не съществувала „Макариополска” епархия; от него после се оплаквал патриарх Иоаким, че той е епилептик и ученик на еретика Каирис. Авксентий превеждали от епархия в епархия и вече отслабнал от старост и болести го назначили за българите с титлата «кюстендилски». Назначението на истински достойния и смирен Партений Руското посолство постигнало с много големи трудности, Антим, бъдещият български екзарх, трябвало да се преструва и изкусно се преструвал в Халкинското богословско училище за прекален гръкоман, така че шуменци през цялото време на преживяването му като управляващ епархията нито веднъж не го приемали. Но неприемането много зависело от влиянието на американските методисти върху шуменските старейшини. Методистите успели да уредят в Шумен гражданска община, която управлявала църковните работи – бел. на А. В. Рачински.

[14] Законодателен акт, издаден от турския султан на 1 февруари 1856 година относно правата на разните народи, които влизали в състава на Турската империя – бел. на А. В. Рачински.

[15] Такива са наистина целта и намеренията на французите (методисти и католици), които подканяли българите да искат в определена форма автокефална патриаршия. Надеждите на тези истински врагове на традиционното у българите православие, като се основават на решителното отказване на патриаршията да даде някакво удовлетворение на скромните отначало искания на българите, при което буйните глави трябвало да се привлекат да станат униати, а по-разсъдителните да привлекат към методизма с отричане на всякаква йерархия. Но тук не може само с враждебното към православието влияние да се обяснява зараждането и ходът на българските искания. Тези влияния само се възползвали от никога не угасвалите у българския народ желания да се ползва с развитие на своя език в църквата и в училищата: манастирите Зографски на Атон и Рилският - тези първообрази на славянското богослужение и на строгото общежитие, с личния пример нагледно за всички българи и духовници, изпращани из цялата страна, хранили и постоянно поддържали между българите надеждата за славянска самостоятелност в образи много неясни, но при всичко това привлекателни поради двойното робство под турците и под фанариотите. Българите Неофит Зографски (Бозвелиев) и Натанаил Добровецки (по-късно Охридски митрополит) могат да се считат най-главни и първи будители на славянското самосъзнание у българите. Евстати Халкински (по-късно Пелагонийски митрополит) е най-действен двигател на младото поколение. Неофит (Бозвелията) умря в Зографския манастир мъченически. Православието на Натанаил и Евстатий не е било подлагано на никакво съмнение - бел. на А. В. Рачински.

[16] Това печатане на Апостола е станало през 1857 година по времето на патриарх Кирил VII, който пише и окръжно послание до архиереите. Виж. И. И. Соколов. Констан. церков в XIX в. т. I. прилож. стр. 123 – бел. прев.

[17] Тук обвинението против Александър Екзарх, че мимо патриарха е напечатал и искал да печата църковни книги, не е основателно. Окръжното на патриарх Кирил VII до митрополитите опровергава това обвинение. Виж. И. И. Соколова Конст. цер. в XIX в. т. I. Прил. стр. 123 - бел. прев.

[18] Латински свещеници през 1862 година имало, освен в Цариград, във Варна при домашната църква, поддържана от консулите на Австрия и Франция, в Бургас, при австрийското консулство; в Пловдив и неговия окръг за българите, покатоличени павликяни, под по­кровителството на цариградския архиепископ Брунони; в Солун при училищно-болничното учреждение на Лазаристите; в Битоля, така също при Френското консулство. В пансиона на Боре към 1862 година бъл­гари не останали: пуснатите в 1861 година шуменски юноши Груев и Ваклидов не намерили в отечеството си работа за пропагандиране: тук вече доволно здраво се настанили методистите, които аз бях честит да уловя в Търново при писмено съгласяване с 5 души свещеници и разгласяването на това събитие на мястото, което подкопа тяхното влияние както в Търново, така и в Шумен. На римското католичество до 1862 година положително не се удаваше да пусне корен в право­славните общини на България: сериозните техни опити в Кукуш и Варна завършиха със смехотворен провал. В самия Цариград прехвалената уния излезе сапунен мехур: хитростта, измислена от поляците [народно прозвище за покатоличените българи – бел. ред.] в латинската канцелария, се състояла в това, че работниците-българи, на брой до 40-50 хиляди, преминаващи през столицата в разни места за работа и задължени да представят паспортите си в Патриаршията, при което от тях се изисквали по 5 гроша, привлекли в тази канце­лария, която получила с подпомагане от Френското посолство правото да подпечатва и им подписва паспор­тите срещу 3 гроша. Без съмнение всички работници-бъл­гари се втурнали към латинската канцелария и списъ­ците на явявалите се с прибавката, разбира се, на тех­ните семейства в родните им места и близките им роднини, съставили за римската propagandae fidei материал да разгласят в парижкото списание Revuе des deux mondes известието за „Retour des Bulgares au catholicisme" (”Завръщане на българите в католицизма“), в статия, която предизвика навремето си много шум и безпокойства в Русия.

В Шумен, напротив, църковният ред се пази много строго от све­щениците без всякакъв надзор от епархийската власт. В мое присъствие един от по-първите шу­менци сполучи да изтъпани по време на вечернята по средата на църквата и почна да чете зле преведен псалома на просто-български език, по изданието на мето­дистите, но му забраниха. В училището всичко до та­кава степен е повърхностно и бързо се преподава от учителите като Грахацки и Бацаров, истински прия­тели на поляците, че освен размътване на ума, нищо не може да се очаква: върхарите на науката и клоните на чуждите езици са за зашеметяването на добродушните родители: от помежду тях именно се намирали глу­пци, които да дадат децата си в пансиона на Боре, и не даром, а срещу доста голямо заплащане, нещо около 300 рубли (900 франка) за година. От Търново за­можни родители изпращали децата си в реалните гимназии във Виена пак с големи суми за издръжка. За Русия остават само най-бедните деца, които всички отивали на руски стипендии. В Смоленск поляците – директорът и учителят на гимназията Мацаевски и Маркс – безнадеждно развратили даровитите юноши, приети там на издръжка и по милостта на импе­ратрицата. В Москва най-добрите от завършилите - македонците Станишеви - останали при Катков заради това, че знаят гръцки език; габровецът Теодор и още двама станали частни преподаватели по математика; търновецът Бонев станал окръжен доктор в Подолск, а в България се връщали само слабите по успех - бел. на А. В. Рачински.

[19] Царската фамилия напечатана именно в началото на руските църковни книги определя за българския селянин техния авторитет. Мисълта на о. Теофан прокарваше Н. П. Игнатиев, но, струва ми се, тя е била изоставена, защото бил намерен пътят: на руския Атонски манастир Русик подходящ за продаване на църковни книги на българите - бел. на А. В. Рачннски.

[20] Този е бил поляк от отряда на Саадък паша (Чайковски), майор Мороз (псевдоним на ренегата) – бел. на А. В. Рачински.

[21] Останалата част от писмото на архим. Теофан съдържа сведения за вътрешния и училищен живот на Цариградската патриаршия. Понеже тази част не стои в пряка връзка с главния въпрос, ние я пропуснахме – бел. прев.