Снимка: EPA-EFE/SERGEY DOLZHENKO

„Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух.”
Иоан 3:6

„Православни християни в единство с Римския престол” – поредният цариградски неологизъм изпълнен с плеяда неизказани очаквания. Неологизъм, толкова своеобразен и многозначителен, че всеки що-годе грамотен бива обзет от въодушевление и желание да изтъче и той на свой ред пъстра черга от собствени крещящо ярки неологизми. Но покрай действията на Цариградската патриаршия около учредяването на т. нар. „Православна Църква в Украйна” (ПЦУ) такива словесни феномени станаха просто част от ежедневието.

В интервю за ВВС^[1] Памфилският архиепископ Даниил, единият от двамата цариградски екзарси работили по създаването на ПЦУ, заявява, че обединение на украинските униати от УГКЦ (Украинска гръко-католическа църква) с новосъздадената ПЦУ вече е напълно възможно, защото: „Исторически гръко-католиците се опитват да намерят своята идентичност. Те се явяват православни християни в единство с Римския престол, но те постоянно се възвръщат обратно към киевската традиция, към кръщението прието от Константинопол.”

Архиепископът е бивш униат и може би за него подобни мисли са допустими. Но в православната традиция досега такива „православни християни” биваха наричани кратко и точно униати и биваха смятани вече не за православни, а за предатели на православната вяра, които са приели католицизма, макар и да са запазили някои външни форми на православната обредност. При приемане на униати обратно в православието си има чин, чието съдържание се различава в различните исторически периоди, но в повечето случаи съвпада с този за приемане на римокатолици. Тъй че накратко, единството с Римския престол за православния християнин води до незабавно загубване на званието православен християнин и отпадане от Църквата. Но както вече многократно бе казано, Константинопол очевидно е навлязъл в епохата на великите исторически, канонически и лингвистични открития.

Връщайки се обаче към очакванията залегнали във въпросния неологизъм, самото това явление може да се разглежда и като кулминация на неизказаните до момента или двусмислено формулирани тежнения на Константинопол. Защото ето ги вече изречени докрай на глас: православните християни трябва да са в единство с Римския престол.

Някой все пак би могъл да възрази, че тези точно цариградски въжделения съвсем не са били неизказани досега или ако не друго, то поне са били нееднократно демонстрирани или внушавани. И в това има истина. Ала не може да се отрече, че новото словесно откритие дава широка писта за излитане на безброй хвъркати призиви като: „православни християни в единство с Кентърбърийската архиепископия”, „православни християни в единство с Далай Лама”, „православни християни в единство със сибирските шамани” (конкретно предложение към Русия), „православни християни в единство с… последователите на един неизвестен обоист от Балетния симфоничен оркестър на Сан Франциско през 40-те години на миналия век”^[2]. Тази бездна е безкрайна, тъй че този тромав евфемизъм се налага сам. Изобщо новият цариградски „лаф” е бременен с какви ли не изчадия.

Някои ословесени очаквания в интервюто на архиепископ Даниил Памфилски

Както споделя архиепископът в интервюто за BBC, присъединяването на други митрополити от каноничната и общопризната (до неотдавна дори от Цариград!) украинска църква (УПЦ МП) към новосъздадената ПЦУ било само въпрос на време.

„Текат преговори, – доверява архиепископът. – Архиереите, които бяха във връзка с нас сега разговарят с владика Симеон и с владика Епифаний, за да се определи как могат да се присъединят те към ПЦУ заедно с целите си епархии или с части от тях. От друга страна е налице и голямо противодействие: тече своеобразно финансиране от определени олигарси и депутати от Върховната Рада, които се опитват да блокират този процес и да попречат на духовенството и архиереите да направят свободния си избор.”

Разбира се, премълчават се имената на участващите във въпросните преговори от страна на УПЦ МП, както и имената на финансиращите съпротивата срещу ПЦУ „олигарси и депутати от Върховната Рада”. Премълчан е и фактът, че единият от присъединилите се митрополити Александър (Драбинко) не управлява епархия, а викариатство (Переяслав-Хмелницкото викариатство, което е викариатство на Киевската епархия на УПЦ МП), а мнозинството от епархиотите и духовниците в епархията на другия присъединил се митрополит Симеон се обявиха против неговото решение още преди обединителния събор от 15 декември, като впоследствие приеха законно назначения митрополит на Виницката епархия Варсануфий. На практика до момента не може да се говори за епархия от УПЦ МП, която да се е присъединила към ПЦУ.

Посрещането на митрополит Варсануфий в Богоявленския храм на гр. Виница

Както се вижда, въобще не може да става и дума за продължаващ в бъдеще процес при положение, че не е налице началото на такъв. Нововъзникналата религиозна организация в Украйна представлява само опит за изкуствено и неканонично „узаконяване” (Цариградски патент) на наличните в Украйна разколнически групировки.

Неизказани в интервюто на архиепископ Даниил остават и причините, поради които отказа участие в обединителния събор най-отявленият привърженик на украинската автокефалия в редиците на УПЦ МП – Черкаският и Каневски митрополит Софроний. На въпрос на интервюиращия за съдържанието на водените (по сведение на митр. Софроний) разговори между двамата църковни дейци в Черкаската епархия, архиепископ Даниил отговаря:

„Не съм се срещал с него, защото по това време аз бях в Австралия. С него се срещна владика Иларион заедно с един свещеник, за да има на срещата и друг човек. Аз не искам да говоря за съдържанието на разговор, на който не съм присъствал и затова сега не желая да коментирам”.

Премълчаното от архиепископ Даниил обаче беше изречено от митр. Софроний. Причината била, че той се запознал с подготвения от Цариград устав на новосъздадената ПЦУ още преди обединителния събор на 15 декември и някои неща в този устав не му харесали, а именно:

„Аз съм свободен човек и не искам да бъда васално зависим от гърците. Това не е автокефалия. В устава се казва, че сме сформирали гръцка църква в Украйна. Те направиха една църква напълно зависима от гърците, това е просто гнусно. И сега какво? – Ще трябва да ходя за миро при гърците. Знаете ли какво ще ни коства това? Сега аз за всичко ще трябва да питам гърците – за всичко, което ще правя в Украйна! Прощавайте, но аз разбирам нещата така: ако имаме автокефалия, църквата трябва да е независима, както и всички други автокефални църкви. А ние просто станахме една Цариградска митрополия.”^[3]

Неговите думи намират потвърждение и от казаното от архиепископ Даниил:

„Каквито и да било изменения в устава да се правят, то ПЦУ ще трябва да уведомява Константинопол, защото Константинопол им даде този устав, даде им томос и затова трябва да има съгласуване, да има общ език”.

В този дух е и неприемането на канонизацията на цар Николай ІІ и семейството му, която според архиепископа била „вътрешна, само за РПЦ”:

„Ние от Украинската църква зад граница не признаваме канонизацията на Николай ІІ. Случва се някоя поместна църква да провъзгласи свои си светии, но те да не бъдат признати на всеправославно равнище”.

Е, с новите гръцките светии въпросът очевидно стои по друг начин...

Разнобоят между каноничната църква в Украйна и пръкналата се на 6 януари неканонична украинска формация ясно си пролича и в честванията по повод Рождество Христово, протекли по съвсем различен начин за едните и за другите. Докато в новосформираната украинска псевдоцърква се тресяха от земни политико-църковни емоции и ехидно потриваха ръце от получения томос („Да, макар да не постигнахме това, което искахме, поне вече не сме с Москва...”), то в първата с „весело и чисто сърце” (срв. Деян. 2:46) празнуваха Христовото Рождество.

На празничната служба в Киево-Печерската лавра предстоятелят на УПЦ МП митрополит Онуфрий в своето забележително Рождественско послание сякаш изрече на глас мислите на православно вярващите в единствено законната църква в Украйна:

„Властолюбците не желаят да имат над себе си Цар, защото в своето самопревъзнасяне смятат себе си за по-добри от всички. Властолюбците не възприемат властта като Кръст, който Бог трябва да възложи върху тях. Те смятат, че властта е нещо, което сам трябва да придобиеш, прилагайки всевъзможни средства без оглед на тяхното морално съдържание. Властолюбците, дори да вярват в Христа, не Му се покоряват, а наопаки – опитват се да принудят Христос да ги направи земни царе. Именно това искали от Спасителя, като от Месия, иудейските първенци. И когато чули Неговите слова, че Царството Му не е от този свят, те Го възненавидели и Го разпнали...”

След новото разделение в Украйна – защото Константинопол донесе разделение, а не обединение – пред всички нас стоят два пътя: пътят на Кръста и пътят на властолюбците от този век. Не всяка поместна православна църква разполага с достатъчен ресурс да излъчи комисия от вещи специалисти, които обстойно да се занимаят с всички налични документи, касаещи подведомствеността на Киевската митрополия в исторически и канонически аспект. Но Господ се погрижи щото и несведущите по въпроса да разберат какво точно се роди в Украйна в навечерието на Рождество Христово. Всички ние остава да решим на чия страна ще застанем. Дали ще предпочетем „закона Божий и вечния живот”, или ще изберем „притворния и временния”^[4]. Среден път между двете няма.

[1] https://bbc.in/2TL3arH

[2] Антон Шандор Ла Вей.

[3] https://bit.ly/2VQ0qek

[4] Из службата Отсичане честната глава на св. Иоан Предтеча, Кръстител Господен, кондак, гл. 5.