Общността на българските „християни”-русофоби, ако не с друго, може да се похвали с това, че прогресира. Но тъй като каквато общността, такъв и прогресът, то той се прояви в това, че русофобската общност се разцепи на две партии: русофоби-гръкофили и русофоби-гръкофоби. Названието ясно показва къде минава разделителната линия.

Конкретно по отношение политиката на Русия по време на българо-гръцката разпра претенциите на двете фракции са както следва:

Русофобите-гръкофили обвиняват Русия, че подкрепяла българите, но само за да ги отдели от любящата майка Вселенската патриаршия и после да ги погълне заедно със земите им, църквата им и всичко българско. За тях поведението на Вселенската патриаршия във всички случаи е безукорно. Русофобите-гръкофоби пък обвиняват Русия, че по всякакъв начин пречела на българите да се отделят от омразния Цариград. За тях Вселенската патриаршия е колективно олицетворение на злото, а всички действия на българските екзархисти са правилни.

И двете фракции изнамират факти, с които обосновават по своему тезите си, тъй като по време на разглежданите събития Русия наистина подкрепя желанието на българите за самостоятелна църква, но и удържа устрема на екзархистите. Обвиненията към Русия обаче идват оттам, че двете русофобски партии не си дават ясна сметка какви са били интересите на българските християни по онова време. Не от гледна точка на популярните тогава идеологии, но от християнска, от църковна гледна точка, а именно, че най-доброто за българските християни би било да получат църковна самостоятелност по каноничния ред – с решение на Цариградската патриаршия.

Русофобите-гръкофили на думи са съгласни, че това би било най-доброто разрешение на въпроса, но на практика са против всички действия на българите и на Русия за неговото осъществяване. Обвиняват българите и подкрепящите ги руси в „ереста на етнофилетизма”, без дори да са прочели внимателно решението на Цариградския събор от 1872 г., където българите са обявени за схизматици, а не за еретици. Пренебрегват също и томоса на Цариградската патриаршия от 1945 г., в който се признава автокефалността на Българската църква, без да се изисква от българите да се каят за ереста, в която уж са пребивавали. Това неминуемо щеше да бъде изискано от тях, ако наистина такава ерес съществуваше и те са били причастни към нея. Пренебрегват и думите на вдигащия схизмата цариградски патриарх Вениамин, който казвал: „το σχίσμα εἰναι πείσμα” - „схизмата е (плод на) инат/злоба”^[1], имайки пред вид отношението и действията на самия Фенер спрямо българите.

Русофобите-гръкофоби пък смятат, че самостоятелността на Българската църква е трябвало да бъде извоювана на всяка цена и без оглед на средствата. Поради това отказват да признаят, че много от действията на екзархистите имат политически, тясно-националистически и антицърковен характер. Според тях за всичко са виновни само и единствено гърците.

Затова ще обърнем поглед към действията на двама видни участници в онези събития. Защото макар единият от тях – граф Николай П. Игнатиев – да е подложен днес на систематично очерняне, а другият – патриарх Антим VІ – да е обвиняван за схизмата, усилията, които и двамата полагат преди това за избягване на църковното разделение са неоспорим факт, който в никакъв случай не бива да бъде премълчаван.

На 4/17 септември 1871 г. след поредица неуспешни опити и провалени проекти за решаване на спорния въпрос между българи и гърци цариградският патриарх Григорий VІ бива заменен от Антим VІ. Не е тайна, че граф. Игнатиев още преди избирането на патриарх Антим активно поддържа неговата кандидатура. Избирането на Антим за патриарх било пряко свързано с обещанията, които той дал, за да се разреши българо-гръцката разпра по взаимно съгласие между българи и гърци.

По съвет на граф Игнатиев българската делегация начело с Иларион Макариополски и Стоян Чомаков отишла да поздрави новия патриарх, който „прегърнал Иларион, стоварил цялата вина върху своя предшественик и обявявайки, че той вече има готов проект за решаване на въпроса, призовал българите на общо съвещание”^[2]. Българите обаче отклонили поканата с мотива, че първо трябва да се договорят с останалите българи относно основите на окончателното съглашение.

Още в началото на дейността си патриарх Антим показал, че наистина искрено желаел да спази своите обещания и да постигне примирие. В първата си реч във Фенер пред събралите се гърци патриархът проповядвал примирие и отново, порицавайки своите предшественици, се изказал против свикването на Вселенски събор. След това той отстранил от Константинопол враждебните към българите митрополити Дерконски, Кизически и Клеовул Кесарийски, посетил българските епископи в екзархийския дом в Ортакьой, с което показал, че не приема тяхното осъждане, изпратил двама епископи при болния Паисий Филипополски^[3] и помолил за неговото съдействие и съвет. Като изпратил своя съгласуван с общите положения на фермана^[4] проект на руския Синод, патриархът обявил, че е готов да се съобрази до най-малките подробности с указанията, които ще му бъдат предадени конфиденциално, за да бъде успешно разрешен църковният въпрос.

За съжаление, виждайки готовността на патриарха за отстъпки, българите започнали да предявяват нови и нови изисквания и представили на патриарха по негово желание списък с исканите от тях епархии, според който границите на Екзархията стигали до самите порти на Цариград. След това, без да се съобразят с молбата на руския посланик да не се обръщат още към Високата Порта, българите отишли при турския министър на външните работи да просят утвърждаване на Екзархийския устав.

Въпреки това през октомври 1871 г. между българите и патриаршията било постигнато съгласие по всички точки с изключение разпределението на епархиите. Патриарх Антим представил свой проект пред Високата Порта, която макар и да смятала въпросът за вече решен чрез фермана, изявила готовност да промени неговия член 10-ти^[5], ако по това бъде постигнато директно съгласие между заинтересованите страни. Портата действала примирително, давайки си сметка, че продължаването на раздора ще предизвика проблеми, засилвайки още повече народните стремежи за самостоятелна църква, които вече можели да излязат извън контрол и да нанесат вреда на империята.

Междувременно патриархът съобщил на българите списъка на епархиите, които патриаршията била съгласна да отстъпи, но българите не били удовлетворени. При срещата си с граф Игнатиев патриарх Антим споделил, че от него искат вече невъзможното и той се вижда принуден да подаде оставка, а на негово място да дойде човек по-малко склонен към компромиси. Граф Игнатиев също започнал да губи надежда, че въпросът може да бъде успешно разрешен. Той съзнавал, че българите очевидно не оценяват в достатъчна степен трудността на положението на патриарха и важността на направените им отстъпки, както и изгодите, които биха произтекли за тяхната йерархия от едно законно получаване на независимост. Не липсвали и българи, които мислели по този начин, но те имали срещу себе си агресивна и шумна тясно-националистически ориентирана опозиция. Съвременникът на тези събития Тодор Бурмов пише: „Чомаков, който постоянно съперничеше с Кръстевича и който по своите убеждения беше против правените преговори, беше душата на движението против тия сношения с патриаршията. С него вървеше и Христо П. Тъпчилеща, който не чувстваше и не разбираше доброто, което имаше сама в себе си мирната развръзка на разногласието с патриаршията”^[6]. Към тази националистическа опозиция клоняли според Бурмов и някои от българските владици.

Тук трябва да се отбележи, че по това време сериозно внимание на въпроса обърнало и гръцкото правителство в Атина. То твърдо застанало на страната на великоелинския шовинизъм и било против всякакви териториални отстъпки за българите. Патриархът от своя страна бил в крайно отчаяние заради непрестанните претенции на българите, още повече че крайната елинистка партия в Гърция вече искала насилственото отделяне на българите от Църквата.

За да избегне нов разрив в преговорите, граф Игнатиев организирал дълго съвещание с българските представители. Той посочил постоянното съчувствие, с което Русия се отнасяла към техните желания и стремежи и ги увещавал да не изпускат единствения случай да получат законно удовлетворяване на исканията си. Когато българите пожелали да узнаят последната дума относно отстъпките на патриаршията, руският посланик им показал списък, според който било изразено съгласие в състава на бъдещата Екзархия да бъдат включени епархиите Търновска, Софийска, Видинска, Дръстърска, Кюстендилска, Преславска, Самоковска, Нишка, Нишавска, Ловчанска, Врачанска, Червенска, Велеска, Скопска, Охридска, Филипополска, с изключение на градовете Филипопол и Станимака, Варненска, с изключение на самия град и Балчик, Созополска, с изключение на самия град и крайбрежните села, и местности, от които да бъдат образувани нови епархии  - Месемврийска, Анхиалска, Адрианополска, Ксантска. Общият брой на отстъпените епархии бил 23.

При сравнение с епархиите определени във фермана се вижда, че с този проект на българите бил даден шанс да получат по законен път повече, отколкото получавали чрез фермана. Повече дори отколкото било заявено в проекта на Гавриил Кръстевич от 1869 г., който бил коригиран (съкратен) териториално от патриарх Григорий VІ, един от чийто проекти залегнал в основата на фермана. Повече, отколкото българите изобщо някога са искали. Но отстъпките на патриаршията не спрели дотук. В отговор на това предложение българите изявили желание да имат и свои подвория във Филипопол и Варна на подчинение на патриарха.

Резултатите от съвещанието били предадени на Антим VІ, който се съгласил с всичко и прибавил към състава на Екзархията северната част на Битолската епархия, като проявил готовност да отстъпи дори Неврокоп. Освен това обещал да бъдат назначавани за свещеници българи във всички места със смесено население, които ще останат под ведомството на Цариградската патриаршия и дори да бъдат назначавани епископи, знаещи български език. Справедливо би било да се признае, че патриарх Антим направил всичко зависещо от него за постигането на примирие. Не било уместно поне на този етап да се иска отстъпчивост отвъд тази, която той проявил дотук. Умерените представители на българите били напълно задоволени от това положение на нещата, но се бояли да го заявят открито, за да не бъдат обвинени в национално предателство.

За съжаление, намерили се турски министри – противници на примирието, които подбудили българите и особено Чомаков да искат още по-големи отстъпки. Чомаков се оказал послушно оръдие за изпълнение на техните планове, макар за него днес да пишат, че „Той работел без да се страхува нито от анатемата на Патриаршията, нито от гнева на Русия, като търси подкрепата на иноверната Порта. Дълбоко предан на родината си, нито веднъж не отстъпва пред руския натиск за териториален, а не за национален принцип при решаването на църковния въпрос.^[7]”

Да се говори, че руският натиск бил за "териториален, а не за национален принцип при решаването на църковния въпрос” не е нищо друго освен поредната русофобска спекулация. Руската дипломация работи за църква именно на национален, а не на териториален принцип. В труда на митрополит Макарий Булгаков „Гръцко-българският църковен въпрос и неговото решение”^[8] е показано и убедително доказано, че основаването на поместна църква на народностен (етнически) принцип ни най-малко не противоречи на църковните канони и църковната традиция. Така че Русия не е била против национална българска църква. Тя просто искала независимостта да бъде получена по законния ред, тоест да бъде призната от Цариградската патрирашия.

Под натиска на Чомаков, Тъпчилещов и привържениците на радикалната линия българите в последния момент предявили искания и за градовете Филипопол и Варна. Това вече било наистина прекалено предвид факта, че дори досегашните отстъпки от страна на патриарха възбудили достатъчно недоволство сред гърците. Патриархът не се решил на повече компромиси. Ред било българите от своя страна да направят такъв, който на фона на направените от патриаршията бил съвсем незначителен. Сред тях не липсвали люде, които били готови на това.

В този момент, когато наистина изглеждало, че успехът в преговорите бил твърде близо и били нужни още съвсем малко усилия, се намерили обаче българи, които предприели действия, които разрушили всичко постигнато до момента. Тези българи настояли да се приведе в действие ферманът и българските владици да отслужат Литургия насред Цариград на един от предстоящите големи църковни празници. Решено било това да бъде празникът Богоявление. На 5 януари 1872 г. народната тълпа взела владиците Панарет Пловдивски, Иларион Ловчански и Иларион Макариополски, качила ги на файтони и ги докарала в българската църква във Фенер, където се бил насъбрал множество народ. Обявено им било, че трябва да служат на другия ден.

„Те се съгласиха, пише Т. Бурмов, но казаха, че трябва за това предварително да се изиска патриаршеско разрешение, както предписват църковните правила и както изисква и ферманът”^[9]. Това било одобрено и било решено за разрешение при патриарха да отиде Иларион Ловчански придружен от двама свещеници и няколко миряни. Те отишли късно вечерта, след като патриархът вече си бил легнал. Наложило се той да приеме българската делегация по настояване на Иларион Ловчански, който заявил, че идва по изключително важен въпрос.

Когато разбрал за какво става дума, патриархът отказал да даде разрешение, още повече че се искало разрешение за служба, в която ще участва и низвергнатият от патриаршията Иларион Макариополски. Но понеже изпратеният български владика настоявал за патриаршеското разрешение, твърдейки, че пред българския храм се е събрал много народ, очакващ положителен отговор, патриархът се наел да свика заседание на Синода посред нощ. Синодът също отказал да даде разрешение за тази служба.

Тълпата обаче била набрала инерция и нямало как вече да бъде спряна. Българските владици се подчинили на нейния диктат и на 6 януари 1872 г. нарочената литургия била отслужена, последвана от молебен за султана. Това според думите на самите български владици, упоменати по-горе, било в нарушение както на църковните правила, така и на изискванията на фермана, тоест грубо и демонстративно беззаконие. Няма как да не признаем правдивата оценката на Владимир Теплов, който бил подчинен на граф Игнатиев и който по времето на тези събития бил на дипломатическа служба в Цариград:

„Негово светейшество патриарх Антим, както по-горе видяхме, разпростря своята отстъпчивост до краен предел, надявайки се така да постигне умиротворяване на разпрата, разделяща от толкова дълго време два православни народа. Той направи на Българската екзархия такива значителни териториални отстъпки, повече от които българите не биха могли дори да очакват да получат и които предизвикаха директни обвинения към патриарха в измяна на делото на елинизма. Патриархът пренебрегна тези обвинения. Той пожертва себе си, прие дори да бъде наречен изменник, тъй като пред него стоеше високата цел за възстановяване на мира в Православната църква. И как се отплатиха българите на патриарха за неговото миролюбие? Като самочинно отслужиха Литургия на Богоявление Господне.”

***

Ето такива са плодовете и проявите на „високия” патриотизъм. Патриотизмът, който стои над всичко – над достойнството, над правдата, над мира, над църковните правила, над Църквата и Бога. Ала както обикновено става, когато не се изпълнява Господнята заповед „Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде”, тогава човеците (а в този случай и цял народ) не стига че губят Царството Небесно, но търпят ущърб и в земен план.

Според повечето български изследователи и анализатори на историята църковната независимост била отворила пътя и за националната независимост. Дори да приемем, че това е така, факт е, че България възкръсна от турското робство не цялостна, а разделена. И вместо за това да бъдат обвинявани Великите сили и Русия, редно би било да си зададем въпроса дали Бог не е допуснал това, защото в църковния въпрос българите застанаха не на страната на мира, а на страната на разделението. Същото важи, разбира се, и за гърците, като споделиха сходна историческа съдба. Те също преживяха своята национална катастрофа^[10] и днес са една малка държавица, а единственото велико нещо у тях са само бляновете им и претенциите за историческа принадлежност към култури и цивилизации, към които отдавна не принадлежат.

Дори по въпроса за Македония и македонизма, колкото и да обвиняваме гърци и сърби за това, че завзеха територии заселени с българи и проведоха там етническо претопяване и класически геноцид, за което има неопровержими доказателства^[11], трябва да кажем, че гръцката и сръбската пропаганда бяха значително улеснени от схизмата.

В книгата си „Македонската борба” Германос Каравангелис, описвайки своите „подвизи” в геноцида над българите, издава и някои от пропагандните похвати, които му помагат да спечели една наглед напълно невъзможна за спечелване битка. Той бива назначен на катедрата в Костур не по църковно, а по правителствено поръчение. Лично гръцкият посланик Николаос Маврокордатос определя целите и задачите на служението му: „Българският комитет разширява дейността си в страната и там е нужен духовник, който да се противопостави подобаващо”^[12]. Тоест духовник, който да работи за интересите на елинизма на територия, където няма етнически гърци.

В изпълнение на това поръчение Каравангелис започва да привлича българи, които започват да се трудят за интересите на елинизма. Важна особеност в случая е, че интересите на елинизма диктуват организирането на въоръжена борба, но не за освобождение от османско робство, а за противодействие на българите. Каравангелис успешно се заема с генното модифициране на изконното българско население, а новите „гърци”, които успява да „изроди” са най-вече от числото на българите-патриаршисти, тоест от онези българи, които не били преминали към Екзархията. Имало обаче и такива, които били патриаршисти, но преминали впоследствие към Екзархията, какъвто бил случаят с първия вербуван за антибългарската кауза българин Коте Христов от село Руля.

Основен аргумент при вербовката на Каравангелис бил, че тези, които са към патриаршията, са православни, а екзархистите дори не били християни. Този подход дава своите плодове и гръцкият архиерей успява да привлече множество българи към патриаршията, да ги направи елинисти и да ги хвърли в кървава свада с еднокръвните им братя – българите-екзархисти.

Друга характерна черта на македонските българи, от която и гърци и сърби съумяват да се възползват при осъществяването на антибългарския геноцид, е склонността на българските революционери към непрекъснати свади помежду им. В това няма нищо неочаквано, като се има пред вид, че Вътрешната македоно-одринска революционна организация на македонските българи не се различава много от създадената от Васил Левски Вътрешна революционна организация в България, в която свадите, съперничествата и изобщо неразбориите неведнъж водят организацията до тежки кризи.

Всичко това са прояви на духа на разделението, на схизмата. Затова преди да обвиняваме тези около нас за разделението на България, би било добре да се замислим за нашата лична вина тя да бъде това, което е – орязана териториално от всички страни и с българи загубили чувството си за църковна и национална принадлежност. Крайно време е вече за един честен и непредубеден прочит на нашата история от онези печални години - годините на схизмата.

Използвани източници:

В. Теплов, Греко-болгарский церковный вопрос, по неизданным источникам, СПб, 1889.

Архим. Методий (Жерев), Българската схизма, сп. Православен мисионер, год. ХІV. (1946), бр. 1.

Т. Ст. Бурмов, Българо-гръцката църковна разпра, София, 1902.

Германос Каравангелис, Македонската борба, Приложение към: Васил Чекаларов, Дневник 1901-1903 г., София, 2001.

Симеон Радев, Ранни спомени, София, 1994.

Д-р Иван Селимински, Българският църковен въпрос, София, 2018.

[1] Архим. Методий (Жерев), Българската схизма, сп. Православен мисионер, год. ХІV. (1946), бр. 1,  стр. 36.

[2] В. Теплов, Греко-болгарский церковный вопрос, по неизданным источникам, СПб, 1889, стр. 96.

[3] Паисий Филипополски е клирик на Цариградската патриаршия, Пловдивски митрополит от 1857 г. През 1860 г. обявява, че се присъединява към поддръжниците на отделянето от Цариградската патриаршия.

[4] Ферманът за учредяване на Българската екзархия издаден на 27 февруари 1870.

[5] Членът, в който се определя територията на бъдещата Екзархия.

[6] Т. Ст. Бурмов, Българо-гръцката църковна разпра, София, 1902, стр. 528.

[7] Добринка Тодорова, „Независимата Българска Екзархия – Зародиш на Независимата Българска Държава”.

[8] Виж Гръцко-българският църковен въпрос и неговото решение.

[9] Т. Ст. Бурмов, Българо-гръцката църковна разпра, София, 1902, стр. 530.

[10] След края на Първата Световна война по силата на Севърския договор Гърция получава като териториални придобивки цяла Източна Тракия, тоест цялата европейска част на Турция, с изключение на Константинопол (Истанбул), Босфора и Дарданелите (над които се установява международен контрол), както и островите Имброс и Тенедос, а Измир (Смирна) и областта се предава под управление на Гърция с перспективата след пет години да стане гръцка територия. Гърците решават, че това е начало на възраждането на Византийската империя и тръгват в настъпление към вътрешността на Турция. Макар в началото да има успех, настъплението все пак е спряно от Кемал Ататюрк. Тогава вече турските сили минават в контранастъпление, което завършва с пълен разгром на гръцката армия и се стига до подписването на Лозанския договор, който анулира голяма част от клаузите на Севърския договор. След Лозанския мирен договор между Турция и Гърция е подписан договор за размяна на населението, според който турците, живеещи в Гърция, ще се преселят в Турция и обратното. Засегнати са близо два милиона преселници – 1,3 милиона малоазийски гърци и 500 хил. турци от Беломорието. Поради тези причини гърците наричат събитията от есента на 1922 година Малоазийска катастрофа. И докато за Турция преселниците от Беломорието в Анадола се оказват добре дошли, то тези милион и триста преселници в малка Гърция се оказват източник на множество проблеми. Тяхното заселване в земите на Егейска Македония води също и до изгонването на много българи.

[11] Виж по въпроса: Цочо В. Билярски, "Гръцки самопризнания и самохвалства за геноцида над българите в Егейска Македония през 1913 г.", както и Анри Пози, „Войната се завръща”.

[12] Германос Каравангелис, Македонската борба, Приложение към: Васил Чекаларов, Дневник 1901-1903 г., София, 2001,  стр. 328.