За изцелението на прегърбената жена в синагогата

„В една от синагогите Той поучаваше в събота; и ето една жена с немощен дух от осемнайсет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи. Като я видя Иисус, повика я и рече й: жено, освобождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея; и тя веднага се изправи и славеше Бога” (Лука 13:10-13).

Повикал и изправил, защото просветил и помогнал. Той призовава, но не изправя, когато ние, макар и да се просвещаваме с Неговата благодат, не можем да получим помощ, – и това ни е според мярата на нашите заслуги. Защото в повечето случаи ние знаем какво трябва да правим, но не го изпълняваме. Получаваме сили, но се оказваме слаби.

Разсъдъкът на човека вижда кое е право, но не стигат силите за изпълнението, защото поради наказанието за греха става така, че макар по силата на дара (на благодатта) доброто да е видимо, това видимо се отделя от него заслужено. Защото привичната виновност свързва душата така, че тя изобщо не може да се повдигне тъй, че да се изправи. Получава сили временно, после пада, защото там, където дълго е пребивавала доброволно, там по принуждение и пада, макар да не желае това.

За тази наша прегърбеност в целия човешки род добре е казано у Псалмопевеца: „Аз се прегърбих и съвсем се наведох, цял ден ходя натъжен” (Пс. 37:7). Защото, размисляйки, че човекът бил създаден за съзерцание на Небесната Светлина, но заради греховете бил изгонен вън, носи мрак в душата си, не желае Небесното, стреми се към низшето, в душата си се стреми винаги към земното, той скърбял за това, което видял в човешкия род и от дъното на душата си възкликнал, казвайки: „прегърбен съм и съвсем се наведох”.

Защото, ако човек, загубил съзерцанието на небесното, бе започнал да мисли само за необходимото за плътта, той би пострадал и би се прегърбил, но не би се прегърбил  „съвсем”, тоест докрай. Но този, който бива отвличан от висшите помисли не само поради необходимост, но се отвлича и заради самото непозволено удоволствие, не само е прегърбен, но и е прегърбен „съвсем”. Затова друг пророк казва за нечистите духове: „"Падни ничком, за да минем по тебе"; и ти правеше гърба си като земя и улица за минувачите” (Ис. 51:23). Защото душата стои изправена, когато желае висшето и изобщо не се склонява към низшето. А злите духове, когато я видят напълно изправена, не могат да минат през нея. Защото да преминат през нея, означава да й внушат нечисти пожелания, тъй като те казват: „преклони се, за да можем да преминем”; защото, ако душата сама себе си не принизи до низши пожелания, то тяхната злоба няма да има никаква сила над нея и те няма да могат да преминат през тази, от която се боят, тъй като е хладна към тях и насочена към висшето.

И тъй, възлюбени братя, не даваме ли ние в себе си място на злите духове, когато страстно желаем земното, когато се прегъваме към пожелаването на временното? Затова е срамно да желаем страстно земното и да прекланяме душите си пред прохождащите през тях вражески сили. Този, който постоянно гледа в земното, е прегърбен, а който желае най-низшето, той не помни на каква цена е изкупен. Затова и чрез Моисей е казано, че гърбав не може да бъде произведен в свещен сан (Лев. 21:20). А ние, изкупените от Христовата кръв, сме станали членове на този върховен Първосвещеник. Затова и за нас се казва чрез Петър: „вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет” (1 Пет. 2:9). Но който е прегърбен, той винаги гледа надолу. Следователно се лишава от свещенство, защото, който е привързан само към земното, той сам свидетелства за себе си, че не е член на Върховния Свещеник.

Затова и се забранява на вярващия народ да яде риби, които нямат перки (Лев. 11:10). Защото рибите, които имат перки обикновено правят скокове над водата. И тъй, какво предизобразяват рибите с перки, ако не избраните души? Наистина само те преминават в състава на Небесната Църква. Само опирайки се на перките на добродетелите, те съумяват да направят скок към небесното, чрез съзерцанието се стремят към Всевишния, макар и пак да се връщат в себе си по причина на смъртното тяло.

И тъй, ако ние вече истински познаваме благата на Небесното Отечество, то на нас, възлюбени братя, не трябва да ни харесва това, че сме прегърбени. Имайте пред вашия взор прегърбената жена и безплодната смоковница. Нека си спомняме направените от нас грехове, да обсипем корена на сърцето си с тор, за да може тогава да натежава от плодовете на въздаянието това, което тук сме терзали чрез покаянието. И ако не можем да изпълним всички добродетели, тогава сам Бог се радва на нашия плач. Защото Нему ще благоугождаваме със самото начало на правосъдието ние, които сами наказваме неправедното, сторено от нас. При плача не трябва да има забавяне, защото пребъдващите радости твърде бързо пресушават мимолетните сълзи чрез нашия Господ Иисус Христос, Който живее и царства чрез всичко с Отца в единение със Светаго Духа Бога во веки веков. Амин.

Беседы на Евангелия иже во святых отца нашего Григория Двоеслова в двух книгах. СПБ, 1860 г.

Превод: прот. Божидар Главев